— Доктор Клинси — каза Ръсти. Той внезапно се ухили. — Убиваш ме. Не е в категорията ти, но инак е мъжко момче. Излекува Мона Гисинг и Франки Ледър, две от най-големите звезди на Пасифик. Много здраво смучеха марихуаната, но той ги отучи от тоя навик.
— Как да го намеря?
— Има го в телефонния указател. Слушай, Джеф, не ставай глупак. Тоя юнак иска майка си и баща си.
— Не ме интересува какво иска, само да я излекува. Гарантирам му процент от нея. Тя ще натрупа състояние, усещам го с костите си. Изключено е да не успее.
— Ти си луд.
— Добре, нека съм луд.
Преписах адреса на доктор Клинси от телефонния указател. Живееше на булевард Бевърли Глин.
Наблюдавайки ме, Ръсти се обади:
— Джеф, изслушай ме. Знам какво ти говоря. Най-лошото на тоя свят е да се забъркаш с наркоман. Никога не можеш да им имаш доверие. Те са опасни. Нямат и представа какво е това да поемеш отговорност за някой друг човек. Шибани са в главите, трябва да разбереш това. Нямат нищо общо с нормалните хора. Те са готови на всичко и не се спират пред нищо. Бий й шута на тая. Знаеш ли колко мъка ще ти донесе. По дяволите, Джеф, не се забърквай с момиче като нея!
— Спести си го — казах аз. — Какво толкова си се паникъосал? Не си спомням да съм те молил за подаяние.
Излязох и хванах автобуса до моя хотел.
Заварих Рима да седи изправена в леглото. Беше с черна нощница, пижама и панталонки. В комбинация със сребърната й коса и кобалтовосините очи наистина хващаше окото.
— Гладна съм.
— Ще поръчам да ти гравират думите на надгробната ти плоча. Пет пари не давам дали си гладна. Откъде взе пари снощи за порцията?
Очите й се извърнаха от моите.
— Не съм си била нищо. Умирам от глад. Ще ми дадеш ли малко назаем?
— О, млъкни! Ако успея да ти уредя лечение, ще се съгласиш ли?
Изражението й стана враждебно.
— Вече съм неспасяема. Знам го. Няма смисъл да говорим за лечение.
— Има един лекар, който наистина може да те излекува. Ако успея да го убедя да те поеме, ще отидеш ли?
— Кой е той?
— Доктор Клинси. Оправя всички големи звезди. Мога да говоря с него да те вземе.
— Брей! Че то ще ти излезе по-евтино, ако ми дадеш малко пари. Не ми трябват много …
Сграбчих я и я разтърсих. Малко остана да ми прилошее от дъха й.
— Ще отидеш ли ако го уредя? — изревах аз.
Тя се задърпа.
— На твоите заповеди.
Почувствах, че губя разсъдък, и с огромно усилие се сдържах.
— Добре, ще говоря с него. Ти оставаш тук. Ще поръчам на Кери да ти донесе чаша кафе и нещо за ядене.
И излязох.
От площадката на стълбището извиках на Кери да занесе хамбургер и кафе на Рима. После отидох в стаята си и сложих най-хубавия си костюм. Не че беше кой знае какво. Беше запазил на места блясъка си, и след като се сресах и лъснах обувките, заприличах малко на човек.
Върнах се обратно в стаята на Рима.
Тя седеше изправена в леглото и си посръбваше кафе. Набърчи си носа, като ме видя.
— Брей! Добре си се наконтил!
— Остави на мира вида ми. Пей! Хайде, давай, каквото и да е!
Тя ме изгледа.
— Каквото и да е?
— Да! Само пей!
Тя започна „Пушекът замъгля твоите очи“.
Мелодията се изливаше без усилия от гърдите и, подобно на сребърен поток. Гърбът и косата настръхваха, като я слушах. Стаята се изпълваше с кристално ясни звуци. Това надминаваше всичко, което бях слушал досега от нея.
Стоях и слушах и когато стигна до припева й дадох знак да спре. Сърцето ми биеше лудо.
— Добре, добре — казах. — Стой тук. Веднага се връщам.
Затичах надолу па стълбите, като вземах по три стъпала наведнъж.
II
Резиденцията на доктор Клинси се беше разпростряла върху акър и половина декоративни градини, оградена с високи стени, гарнирани с остри железа по цялата периферия.
Закрачих по една дълга алея. Едва след три или четири минути бързо ходене мярнах в далечината къща, която изглеждаше като филмов декор за двореца на Медичите във Флоренция.
Една голяма тераса с петдесет или повече стъпала водеше към нея. Горните стаи имаха решетки на прозорците.
Всичко, което заобикаляше къщата, изглеждаше мрачно и много, много спокойно. Дори и розите и бегониите имаха потиснат вид.
Далече от алеята, под сянката на брястовете, се виждаха няколко колички на колела с хора седнали в тях. Наобикаляха ги три-четири сестри в снежнобели престилки.
Качих се по стъпалата и натиснах бутона на звънеца на входната врата.
Само след секунда или две вратата се отвори от един сив мъж със сива коса, сиви очи, сиви дрехи и сиви маниери.
Казах му името си.
Той ме поведе безмълвно по един блестящ паркет към една странична стая, където зад едно бюро седеше стройна русокоса сестра, въоръжена с молив и хартия.
— Мистър Гордън — представи ме сивият мъж.
Той ме подпря отзад с един стол и аз буквално паднах в него, като през това време излезе от стаята затваряйки вратата с такова внимание, сякаш беше направена от китайски порцелан.
Сестрата положи на бюрото молива си и произнесе с нежен глас и тъжна усмивка в очите си:
— Слушам ви мистър Гордън. Мога ли да ви бъда полезна с нещо?
— Надявам се — казах аз. — Искам да говоря с доктор Клинси за един евентуален пациент.
— Може да се уреди. — Усетих как очите й обхождат костюма ми. — Кой е пациентът, мистър Гордън?
— Ще обясня всичко това на доктор Клинси.
— Страхувам се, че докторът е зает в момента. Можете да ми имате пълно доверие. Аз решавам кой да бъде приет и кой не.
— Това е много мило от ваша страна, — казах аз — но за нещастие случаят е много специален. Искам да говоря лично с доктор Клинси.
— Защо е толкова специален този случай, мистър Гордън?
Убедих се, че изобщо не съм я впечатлил. Очите й бяха загубили тъжната си усмивка; сега изглеждаха просто отегчени.
— Аз съм импресарио и защитавам интересите на певица, чийто глас представлява изключителна ценност. В случай, че не разговарям директно с доктор Клинси, ще бъда принуден да се обърна за помощ другаде.
Това изглежда възбуди интереса й. Тя се поколеба за миг и сетне се изправи.
