— Аз ли съм безделник?
— А не си ли? Мръсен си и вониш.
Мег трепна. Беше сигурна, че Чък ще нападне индианеца с ножа, и се изненада, когато той си остана на мястото.
— По-добре безделник, отколкото дивак — каза Чък. — Мислиш си, че ти ще си намериш работа?
— Не ми трябва работа.
Чък се превърна целият в слух.
— Значи имаш пари?
Поук кимна.
— Колко? Десет долара? На бас, че нямаш и толкова!
— Утре си купувам кола.
Дъхът на Чък изсвистя между зъбите.
— Кола? Каква кола?
Поук сви рамене.
— Нещо евтино… втора ръка. Имам нужда от кола.
— За Бога! — Чък изгледа индианеца. — Хей! Защо не ни вземеш и нас? Да дойдем с теб до Парадайз Сити… какво ще кажеш?
Като слушаше, Мег се възхити от хладнокръвието на Чък. Той беше прав, разбира се. Ако не питаш, не получаваш.
— Защо да ви взимам? — попита Поук след известна пауза.
— Какво губиш? Не е забавно човек да пътува сам. Ще ти правим компания.
Поук стана, занесе си раницата в другия край на стаята, далеч от тях двамата, и седна.
— Да не си глух? — настоя Чък. — Какво губиш?
— Ще си помисля. Сега искам да спя. Загаси свещите… струват пари. — И Поук се излегна на пода.
Чък и Мег си размениха погледи, като видяха как индианецът се обърна настрани, с гръб към тях, и сложи глава на раницата.
Мег се наведе напред и загаси свещите. Мракът се сгъсти около тях. Минаха няколко минути, докато очите им привикнат към лунната светлина. Поук, изглежда, вече спеше. Дишаше бавно и равномерно.
Чък и Мег си легнаха. Уморена и с уталожен глад, Мег потъна в сън, но не и Чък. Той лежеше неподвижно, а умът му усилено работеше.
„Дали индианецът блъфира? Дали възнамерява да си купи кола? Ако е така, парите трябва да са или в него, или в раницата.“
Чък се изпоти. Трябва да има най-малко двеста долара!
Късите му дебели пръсти обхванаха дръжката на ножа. Нямаше да е трудно. Само ще препълзи през стаята, един удар с ножа и всичко ще да свърши.
За Чък убийството не беше нещо непознато. Само първото е от значение, а той вече имаше две зад гърба си. Защо да не станат три?
После се сети за Мег и се намръщи. Не трябваше изобщо да я взима. Със сигурност тя не би му позволила да убие индианеца. Пръстите му стиснаха по-силно ножа. Двеста долара! Е, ако Мег не се съгласи, ще сподели същата участ. Той щеше вече да е много далече, когато открият телата им — ако изобщо ги открият.
Избърса потното си лице с опакото на ръката. Да, ще го направи! Но не сега. Индианецът спеше леко. По-късно, когато потъне в дълбок сън… тогава ще действа.
— Чък?
Гласът на индианеца го накара да се смръзне.
— Спя леко и имам пистолет. — Той замълча и после продължи. — Утре ще говорим.
— Пистолет!
Чък отпусна дръжката на ножа. Този негодник сякаш му беше прочел мислите.
— О, я млъквай! — изръмжа той. — Искам да спя.
— Ще говорим утре.
Накрая Чък заспа дълбоко.
На закуска Поук извади още шунка, стар хляб и бутилка кока-кола.
Ядяха мълчаливо, но Мег долови, че Поук отново наблюдава Чък, черните му очи блестяха, сякаш той се опитваше да си състави някакво мнение за него.
Когато свършиха, Чък рязко попита:
— Като купиш тази кола, ще ни вземеш ли?
Поук отиде до раницата си, извади електрическа самобръсначка и джобно огледало. Подпря огледалото на рамката на прозореца и започна да се бръсне.
Чък стисна юмруци и лицето му пламна.
— Не чу ли какво казах? — озъби се той.
Поук го погледна и продължи да се бръсне. Когато свърши, каза: „Още мисля.“ Почисти самобръсначката, прибра я и извади кърпа и едно парче сапун.
— Каналът е оттатък пътя. Ще дойдеш ли?
Сърцето на Чък заблъска. Това беше шансът му! Далеч от Мег! Щеше да убие този индианец, да се върне и да й каже, че се е удавил. Можеше и да не му повярва, но поне нямаше да присъства.
— Разбира се.
Излезе след Поук от стаята. Когато слязоха долу, каза:
— По дяволите! Забравих си кърпата.
Поук го изгледа с непроницаемо лице.
— Кажи й да не си прави труда. Парите са у мене.
Той прекоси салона и излезе на слънце.
Чък се върна в стаята, лицето му беше червено от гняв. Успя да открие една мръсна кърпа в раницата си, когато Мег каза:
— Мислиш ли, че ще ни позволи да го придружим?
— Откъде да знам, по дяволите! — изръмжа Чък и излезе от стаята.
Догони Поук, който вървеше напред през гъсталаците към канала.
Чък си помисли: „Ще го нападна, когато се съблечем. Не искам да се цапам с кръв, едно коляно в слабините и после ножа.“
Те стигнаха до канала. Водата искреше на слънцето. От другата страна, в далечината, Чък видя магистрала 27, която водеше към Маями. В този ранен час нямаше коли.
Свали си мръсната риза и размърда мускули. Поук се отдалечи. Съблече се и се запъти към брега на канала.
Чък го погледна и видя, че на тънкия му кръст имаше колан, на който висеше найлонова торбичка. Торбичката изглеждаше издута и Чък присви очи; после изведнъж усети страх, когато погледът му се премести върху тялото на Поук. Никога не беше виждал такава фигура. При всяко движение се очертаваха мускулите. Тялото му сякаш беше излято от гъвкава стомана и Чък внезапно загуби увереност в собствената си сила. Може би нямаше да е толкова лесно да се справи с този индианец. Ръката му посегна към задния джоб и пръстите му стиснаха дръжката на ножа.
Той видя как Поук се гмурна в канала и заплува с мощни удари към другия бряг. Чък се обърна с гръб, извади от джоба си широка еластична лента и я препаса на кръста си. После затъкна ножа под нея. Свали си панталона, изрита обувките и се хвърли. Беше несръчен плувец и не се чувстваше добре във водата. Видя, че Поук беше легнал по гръб и се носеше по повърхността. Чък заплува към него. Един мощен удар в гърдите щеше да свърши работа, но трябваше да успее да му свали колана преди тялото да потъне.
Вече беше на няколко ярда от Поук. Стоеше изправен във водата.
— Много е гот, нали — каза дрезгаво.
Поук кимна.
Чък замахна още веднъж, за да се приближи повече. Разстоянието помежду им се стопи, когато изведнъж Поук изчезна. Там, където бе допреди малко, имаше само леки вълнички.
Като проклинаше наум, Чък зачака, а очите му оглеждаха повърхността на водата. Изведнъж усети как в
