Манате кимна.
— А колата?
— Изгоря.
— А момичето?
— Закарах го до пристанището и то си тръгна.
Поук се замисли. Дали парите бяха изгорели? Или момичето ги беше взело? Обзе го страхотна ярост.
Посочи с пръст вратата.
— Изчезвай!
Манате погледна към Ошида, който кимна. Той бързо излезе от стаята.
Настъпи дълго мълчание, после Ошида каза:
— Трябва да се махнеш, Поук. Съжалявам, че всичко свърши така. Планът беше хитър. Лош късмет. Тази катастрофа!
Поук изгледа дебелия индианец и каза:
— Трябват ми пари. Хиляда долара.
Ошида трепна. Като видя израза, изписан на лицето на Поук, и блесналите му очи, разбра, че е в опасно положение.
Сети се за пистолета, който винаги държеше в чекмеджето на бюрото. То беше на около четири ярда от мястото, където седеше сега. Автоматичен колт, 45 калибър. Беше го купил от един сержант и не смяташе, че някога ще му се наложи да го използва. Гордееше се с него. Редовно го чистеше и го смазваше. Сега, когато видя лицето на Поук, разбра, че пистолетът… ако стигне до него… щеше да спаси живота му. Но знаеше, че от мястото, където седеше, не може да го докопа. Затова реши да блъфира.
— Ако имах толкова пари, щях да ти дам. С баща ти сме добри приятели. За мен е удоволствие да ти помогна.
— Не намесвай баща ми… дай парите — каза Поук и извади пушката.
Ошида кимна. Изправи се бавно и отиде до бюрото. Посегна към най-горното чекмедже, като прикриваше действията си с едрото си тяло, когато усети пушката в гърба си. Разбра, че е победен. Отвори второто чекмедже. Там държеше парите.
— Това е всичко, което имам. Взимай!
Поук го избута настрани. Грабна дебела пачка долари, прибра я в пазвата си и бързо се отдалечи към вратата.
Ошида не помръдна.
— И помни, Поук, че с баща ти сме добри приятели — каза с разтреперан глас.
— Отвори най-горното чекмедже! — каза Поук. — Хайде… отваряй!
Изгледаха се продължително и Ошида забеляза лудостта в очите на Поук.
Отвори бавно чекмеджето с разтуптяно сърце.
Поук видя пистолета върху мазната попивателна хартия.
— Значи добри приятели? — каза той и натисна спусъка.
Силен гръм разтърси сградата и отекна навън по брега.
Щом Ошида падна, Поук се пресегна, взе 45 калибровия колт, остави празната си пушка и излезе от стаята.
Като чу изстрела, детективът Алек Хорн, който отговаряше за този район, се затича към края на улицата. Точно тогава Поук излезе от къщата. За секунда Хорн се поколеба дали индианецът е Поук Тохоло. Като видя пистолета в ръката му, моментално стреля.
Поук го изпревари с частица от секундата. Куршумът улучи Хорн по рамото и го събори.
Куршумът на Хорн прониза лявото рамо на Поук.
Той се завъртя и хукна слепешката по улицата. Болката в рамото го обърка. За първи път се усети преследван и се паникьоса. Стигна до вратата на двуетажна разнебитена къща на края на улицата, срита вратата и се спусна слепешком по тъмния коридор. Единствената му мисъл бе да се скрие. Имаше стълба. Заизкачва се през две стъпала. Когато стигна на площадката, сиря. Отдясно имаше само една врата. Нямаше тавански прозорец. Разбра, че се е хванал в капан.
Тогава вратата се отвори. Той вдигна пистолета. На площадката излезе млада индианка, висока, слаба, с белези от шарка по лицето, а косата й бе заплетена и прибрана на кок.
Тя замръзна, като го видя. Поук насочи пистолета към нея.
Стояха и се гледаха. По ръката на Поук се стичаше кръв и капеше на пода.
— Превържи я! — той показа раната на рамото си и отново я заплаши с пистолета.
Очите й широко се отвориха и тя кимна. Влезе в стаята и го повика с ръка.
Когато Поук каза на Манате да излезе, той отиде само до склада, защото се страхуваше за шефа си. Щом чу изстрела, разбра, че страхът му е бил основателен. Видя Поук да се отдалечава по коридора, бързо влезе в дневната и намери огромното тяло на земята. Изтръпна от ужас, излезе и се затича по коридора към задния изход. Тогава чу двата изстрела, които си размениха Поук и Хорн.
Предпазливо надникна навън. Зърна Поук да бяга и да влиза в последната къща.
После видя ранения детектив, който се опитваше да се изправи.
Ако Поук не беше убил Ошида, Манате и за момент не би помислил да го предаде. Но с убийството му Поук сам преряза връзката с индианското братство.
Манате отиде при падналия детектив. В същия момент Лепски и Анди Шийлдс се прехвърлиха през стената.
Лепски бутна надолу пистолета на Шийлдс.
— Не е той! — Избута Манате и коленичи до Хорн, който седеше, присвит от болката. — Зле ли си ранен?
Хорн тръсна глава.
— Тръгна натам.
Лепски погледна към мръсната задънена улица.
— Погрижи се за него, Анди. Обади се за помощ. Трябва да се е прехвърлил оттатък стената.
— Сър! — Манате стоеше, облегнат на стената. — Той е в последната къща на края на улицата. Няма друг изход. Знам къщата. Манее, внучката на Ошида, живее там.
Лепски изгледа индианеца. Почуди се дали да му вярва. Знаеше за братството между всички индианци по брега. Това можеше да е трик, за да има време Поук да се отдалечи.
— Уби шефа ми, сър. — Той сякаш прочете мислите на Лепски. — Луд е. Трябва да го заловите. Там е, вътре!
— Сигурен ли си, че няма друг изход?
Манате кимна.
Още двама полицаи се прехвърлиха през стената.
— Вие се погрижете за Алек — каза им Лепски. — Давай, Анди, да го хванем!
С пистолети в ръка двамата детективи се затичаха надолу по улицата и спряха пред затворената врата. Лепски влезе, а Шийлд го прикриваше.
Лепски видя петна от кръв по пода и погледна нагоре към тясната стълба.
Отдръпна се назад и включи предавателя.
Чу гласа на Теръл.
Докладва какво се беше случило и обясни точно къде се намира.
— Блокирали сме го, шефе — заключи той. — Ще се качим с Анди да го хванем.
— Не може ли да избяга? — попита Теръл.
— Не… блокирали сме го.
— Задръж така. Том, докато дойда. Аз ще го хвана.
Лепски се намръщи. Спомни си, че Биглър му каза да държи Теръл настрани от тази каша.
— О’кей, шефе. — И изключи. Колеба се дълго, после погледна към Шийлд. — Хайде да го хванем този
