кучи син. — И започна тихо да се изкачва по стълбите.
Манее, индианското момиче, превърза ръката на Поук. Докато обработваше раната, той седеше на леглото и оглеждаше малката задушна стая. Вратата стоеше отворена. Над леглото бе закачен голям кръст. Той го погледна и отмести очи с чувство на вина. Кръстът му напомняше за баща му и го връщаше във времето, когато двамата коленичеха в църквата, миришеше на тамян, пламъкът на свещите трепкаше, лицето на баща му беше спокойно.
— Ти си Поук Тохоло, син на най-добрия приятел на дядо ми — каза Манее и се отдръпна от него. — Той не отказваше помощ на никого.
— Дядо ти ли? — Поук се изпъна и очите му се разшириха. — Ошида?
Тя кимна:
— Да. Иди при него. Той ще ти помогне.
Поук усети как го обхваща пълно отчаяние. От много време се страхуваше, че не е съвсем наред с мозъка. Отказваше да повярва, че не може да се излекува само със силата на волята. Сега разбра, че наистина е болен. Защо беше убил Ошида? Ако го бе помолил да го скрие, щеше да е в безопасност.
Той седеше неподвижно, усещаше пулсиращата болка на рамото си, а пистолетът лежеше на коленете му. Знаеше, че това е краят. Не можеше да му се помогне, нито пък можеше да се спаси.
Десетото стъпало на стълбата беше изгнило. Поук се беше изкачвал през две стъпала и го пропусна, Манее също го прескачаше, но Лепски стъпи точно върху него. Стъпалото се разцепи с трясък под тежестта му. Той се държеше за парапета и само това му помогна, за да не се заклещи. Изруга тихо и си измъкна крака. Като разбра, че се е издал, взе на един дъх останалите стъпала и стигна до площадката. Махна на Шийлдс и се залепи до стената с пистолета в ръка.
Светлината, която идваше от прозореца на стаята, очертаваше правоъгълник на прашния под.
Шийлдс се изкачи по стълбата и се сви на третото стъпало под Лепски също с пистолет в ръка.
Когато стъпалото се счупи, Поук замръзна. Бързо погледна към площадката и вдигна пистолета.
Манее видя безнадеждното отчаяние, изписано по лицето му, и се отдръпна по-надалеч.
Поук извади парите от ризата си и ги хвърли на леглото.
— Съжалявам — каза той. — Много съм болен. Има нещо, което не е в ред в главата ми. — Той посочи парите. — За теб са. — Поколеба се и продължи. — Убих дядо ти. Това са неговите пари. Взех ги. Сега са твои.
Лепски, който пълзеше покрай стената, спря и се ослуша.
Манее погледна купчината пари върху мръсно бялата кувертюра на леглото. Никога не беше виждала толкова много пари. Очите й бяха широко отворени.
— Мои ли са?
Мислите й минаваха светкавично през ума. Ако парите наистина са нейни, започва нов живот. Тази стая, миризмата, шумът на пристанището, мъжете, които я опипваха, докато работеше в ресторанта, моряците, които водеше тук, когато й трябваха нови дрехи… всичко щеше да изчезне…
— Вземи ги. — Поук я гледаше.
— Наистина ли?
Тя не можеше да повярва и гледаше втренчено.
— Убих дядо ти — каза той, но разбра, че тя не го слуша. Мислеше единствено за парите. Поук усети как го обхваща омраза. — Взимай ги и се махай.
Тя грабна парите и изскочи на площадката.
Лепски я хвана за ръката и я бутна към Шийлдс. Той й запуши устата.
Поук седеше на леглото и гледаше през отворената врата. В ума му оживяха картини от омразното минало: клубът, сервилността на баща му, богатството, арогантността, грубостта й снизходителността.
Често си бе мислил за смъртта. Най-добрият начин е да угаснеш като фитил на газова лампа. Светлината бавно намалява и накрая изчезва съвсем. Но той знаеше, че сега няма да изгасне постепенно.
Когато видя сянката на Лепски, погледна към кръста. Изгубил внезапно всякаква надежда, пъхна пистолета в устата си и натисна спусъка.
— Компания ли търсите?
Мег замръзна и погледна нагоре.
От два часа седеше на някаква каменна пейка в края на пристанището, съвсем сама, с изключение на един орел-рибар, който кръжеше наоколо.
Шокът от катастрофата вече беше преминал. Сега се чудеше какво да прави. Нямаше пари. Дрехите й бяха в къщата при дебелия индианец и тя бе убедена, че ако отиде да си ги прибере, ще й поиска наема. А може би и Поук беше там. Не можеше да се върне, нямаше нищо и какво ли я очакваше?
Беше се разминала с късмета, помисли си тя с горчивина… „Великият“ късмет! Повдигна дългата си коса с отчаяние. Трябваше да намери друг мъж, който да й купи някои неща. Винаги щеше да се намери мъж, който да й помогне, ако легне с него.
— Компания ли търсите?
Така я бе попитал и Чък, когато се срещнаха за първи път, и после стана тази ужасна каша.
Погледна младия мъж.
Ама, че глупак! — си помисли.
Беше висок, изключително слаб, с брада и с очила. Диоптрите му бяха толкова силни, че очите му приличаха на цариградско грозде. Беше със сива риза, черен панталон и широк кожен колан с потъмняла месингова катарама.
Поне беше чист и сигурно имаше пари, помисли си Мег. Само мръсните като нея нямаха пари.
Усмихна се насила.
— Здравей. Откъде изскочи?
— Видях те. Изглеждаше самотна. — Той подръпна брадата си, сякаш искаше тя да я забележи. — Самотна ли си?
Гласът му беше мек и слабоволев. Докато изучаваше мъжа, тя почувства разочарование. Този глупак не й вършеше работа.
Но в нейното положение не можеше да си позволи капризи, затова каза:
— Предполагам.
— Имаш ли нещо против да се присъединя към теб?
— Не.
Той заобиколи пейката и седна.
— Казвам се Марк Лийс. А ти?
— Мег.
— Само Мег ли?
Тя кимна.
Последва дълго мълчание.
Мег се загледа в орела-рибар, който кръжеше наоколо. Ако можеше с магическа пръчица да стане като него! Щеше да е чудесно. Беше убедена. Сигурно е много хубаво да летиш над морето, да се гмуркаш за риба, да бъдеш абсолютно свободен!
— На почивка ли си?
Тя се намръщи и се върна отново на земята.
— Какво?
— На почивка ли си?
— А ти?
— Не. Вчера останах без работа. Опитвам се да измисля къде да отида и какво да правя.
Тя почувства известно съжаление към него.
— Като мен: и аз се чудя какво да правя.
Той я погледна, после отмести очи. Макар погледът му да беше бърз и смутен, тя знаеше, че е
