— Почакай тук. — Детективът излезе, затваряйки вратата на канцеларията зад гърба си. Забави се пет минути. Когато се върна, остави два ключа върху бюрото.
— Този е от стаята ти — № 334. Тя е точно отсреща в 335. Ето шперца. Ще позвъня в нейната стая веднага щом я мерна.
Борг плъзна двете петдесетачки върху бюрото. Взе ключовете докато детективът улавяше банкнотите. Стана прав, прекоси фоайето, взе асансьора до третия етаж и влезе в стая № 334. Свали шапката и палтото си, отвори куфара и извади от него макара с изолиран проводник, комплект инструменти в кожен калъф и малка картонена кутия. Пресече коридора и отвори вратата на № 335, използвайки шперца.
Борг хвърли един бърз поглед на стаята, после затвори вратата и сложи инструментите и жицата върху леглото. Отвори картонената кутийка и извади от нея малък микрофон. Постави го под напречника на вратата и го прикрепи с винт. Прикачи към него две жици, провря ги през касата на вратата и ги изведе навън в коридора. Работеше бързо и ловко, докато прокарваше проводниците под килима, покриващ коридора, по посока на стаята си. Като остави макарата с жицата върху леглото си, Борг се върна в отсрещната стая и събра инструментите си. Огледа се наоколо. С изключение на двата куфара, които бяха неразопаковани, и на нощницата и копринената наметка, които висяха зад вратата, стаята беше недокосната. Когато надникна в шкафовете и чекмеджетата, той установи, че са празни. Реши, че Глори явно не възнамерява да остане дълго в хотела, и си помисли, че е дошъл тъкмо навреме. Вече се канеше да напусне помещението, когато телефонът иззвъня. Вдигна слушалката.
— Качва се — предупреди Додж.
Борг изсумтя и затвори. Излезе, заключи вратата и отиде в собствената си стая. Притвори вратата почти плътно и зачака.
След няколко минути чу как се блъснаха вратите на асансьора и после долови нечии бързи стъпки по коридора. Надзърна през процепа между вратата и рамката.
Не позна Глори. Беше я виждал един-два пъти, докато ходеше с Дилейни, но не си беше дал почти никакъв труд да я разглежда. Жените никога не бяха го интересували. Считаше ги не само за глупав повод за прахосване на пари, но и за надценявано удоволствие.
Борг наблюдаваше как високата стройна жена, облечена в черно-бял костюм, бърка в чантата си за ключа. „Изглежда по-стара, отколкото на снимката — рече си той. — Уморена и тревожна… Но иначе си е хубавица, ако не се броят тъмните кръгове под очите и това пребледняло, изпито лице.“
Тя влезе в стаята и затвори вратата.
Борг взе от куфара си един портативен усилвател и го свърза с проводниците от микрофона. Сложи слушалките, пъхна в контакта захранващия кабел на усилвателя и го включи.
Микрофонът, който беше скрил в стаята на Глори, бе изключително чувствителен. Можеше да чуе как тя се движи, а ако се вслушаше по-внимателно, би могъл да долови и дишането й. Той си запали цигара, отпусна се на стола и зачака.
Глори имаше причина да изглежда неспокойна. Тя беше изпаднала в ужас, щом Хари й каза за намерението си да се свърже с Такамори, и когато се сбогуваха на летището, беше сигурна, че никога вече няма да го види. Той беше обещал да й телефонира в четири часа днес следобед. Тя се върна в четири без двадесет и сега седеше в единственото кресло в стаята, очаквайки неговото позвъняване.
В действителност беше убедена, че обаждане няма да има. Привиждаше й се, че той е в затвора, даже е убит, и тя чакаше, пушейки цигара след цигара, като се опитваше да обуздае паниката в мислите си и да не задълбава във възможностите за онова, което би могло да му се случи.
Но когато голямата стрелка на часовника й отмери четири, телефонът иззвъня. Тя скочи, събаряйки пепелника от подлакътника на креслото, и грабна слушалката.
— Глори? — гласът на Хари идеше някъде отдалече по пращящата линия.
— Ох, да! Хари, толкова се безпокоях за тебе! Облекчението, че чува гласа му, я накара да се почувства на края на силите си.
— Слушай! — той говореше грубо и ядосано. — Не се получи. Не мога да говоря за това по телефона. Ще взема самолет до Оклахома Сити. Искам да се срещнем там. Има един полет в шест и десет, който можеш да хванеш. С него ще пристигнеш навреме, за да ме посрещнеш. Аз ще пристигна малко след десет часа. Чакай ме на летището.
— Добре, скъпи. Той няма ли да ги вземе?
— Ще ги вземе и още как, но няма да има „сухо“ — отвърна Хари с яд в гласа. — Ще ти разкажа като се видим.
— Добре, Хари. Загазил ли си?
— Не мисля. Не говори повече сега.
— Да, скъпи. Ще чакам самолета в десет часа вечерта на летището в Оклахома Сити. Нали така?
— Точно така. Довиждане! — каза Хари и затвори. Както седеше и подслушваше в съседната стая, Борг тръсна още една цигара от пакета и я запали. Той остана замислен известно време, след което свали слушалките и изключи усилвателя. Прибра ги заедно с уреда в куфара, навлече палтото си, взе си шапката и излезе от стаята. Отиде до асансьора и слезе долу при рецепцията. Додж се приближи.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Да — отвърна Борг. — Кой може да ми каже кога е следващият самолет за Оклахома Сити?
— Ще уредим и това — рече детективът и се запъти към портиера. Върна се след кратка консултация.
— Има един в пет часа и друг в шест и десет — каза на Борг.
Онзи изгрухтя, погледна часовника си и реши, че би могъл да успее за този в пет. Тръгна към изхода.
— Ей! — подвикна му Додж. — Заминаваш ли?
Борг не се спря. Мина през въртящата се врата, махна на едно такси и каза:
— На летището. Бързо!
Джо изгледа заминаващото такси, после навъсен отиде в офиса си и седна. Беше заложил парите на Борг на Червения Адмирал и сега, когато оставаше съвсем малко до старта на състезанието, се чувстваше напрегнат. През следващите двадесет минути седя, загледан в телефона, с оросено от пот лице. Когато неговият осведомител се обади и му съобщи, че Червеният Адмирал е финиширал шести, детективът тръшна слушалката и се облегна, ругаейки. Беше закъсал. Трябваше отнякъде да изкара малко пари и то бързо. Стана и отвори вратата на канцеларията си с намерението да види дали не би могъл да измъкне нещо назаем от портиера, но се спря. Глори беше на рецепцията и плащаше сметката си. Видя я как извади от дамската си чанта дебело тесте банкноти и очите му се смалиха. Изчака я да се отдалечи от бюрото и тогава отиде при нея.
— Извинете, мисис Харисън — каза той, — но бих искал да разменим няколко думи в моя офис.
Забеляза, че в очите на Глори се появиха тревога и страх. Май щеше да е по-лесно, отколкото предполагаше. От опит знаеше, че хората омекват, когато са уплашени.
— Какво има? — попита тя с потрепващ глас.
— Няма да ви отнеме много време — рече Додж. — Просто елате с мен.
Двамата пресякоха фоайето и влязоха в стаичката му. Той затвори вратата и с жест я покани да седне.
— Заповядайте, мисис Харисън — каза й. Глори седна.
— Аз… аз бързам. За какво става дума, моля ви?
— Разполагам с малко информация, която сигурно ще поискате да купите — рече Додж, гледайки я съсредоточено.
Глори изтръпна.
— Която сигурно ще поискам да купя ли? — повтори тя. — Не разбирам какво имате предвид.
— Много е просто — отвърна с лисича усмивка детективът. — Тук идва един тип, който правеше разследване за вас и вашия съпруг. Ако искате подробности, това ще ви струва двеста долара.
Тя усети студ. Погледна часовника си. Ако смяташе да хване самолета в шест и десет, трябваше да побърза.
— Кой беше? — попита го дрезгаво.
— Един грамаден, тлъст, нечистоплътен негодник с дълги черни мустаци — отвърна Додж. — Каза, че
