работел в някакво „Бюро за експресни разследвания“.
Глори стана толкова бледа, че той помисли, че ще припадне.
„Борг! Наемният убиец на Бен!“ — каза си тя с прокрадваща се в душата й паника. Това можеше да означава само че Бен беше по следите им.
Детективът продължаваше да я фиксира с блесналите си жестоки очички.
— Ако искате повече от тази поверителна информация, ще трябва да я купите — рече той.
С треперещи ръце Глори отвори чантата си, извади четири банкноти по петдесет долара и ги сложи на бюрото. Додж ги взе, провери ги и ги плъзна в задния си джоб.
— Този човек имаше снимки на вас и съпруга ви — започна той. — Твърдеше, че името ви било Грифин. Показа ми фотографиите и аз ви идентифицирах като семейство Харисън. — Когато видя как побеля Глори, започна да се пита дали не трябваше да поиска много повече от двеста долара. — Нае стаята срещу вашата — продължи детективът. — Един от холовете ми докладва, че видял същия тип в стаята ви. Инсталирал бил микрофон, така че навярно е подслушал всичко, което сте казали, ако сте ползвали телефона.
Глори се почувства така, сякаш в сърцето й забиха ледена отломка. Микрофон! В такъв случай Борг беше чул уговорката й да се срещне с Хари на летището в Оклахома Сити!
— Замина си преди половин час — добави Додж. — Попита ме кога е първият самолет, излитащ за Оклахома Сити. Ще хване полета в пет часа, ако това ви интересува.
Глори изтръпна още повече. Значи Борг щеше да бъде на летището, когато пристигнеше Хари, помисли си тя. От Дилейни беше слушала легенди за Борг. Той беше един от най-добрите стрелци в страната. Не би имал никакви затруднения да застреля Хари, когато слиза от самолета. Имаше преднина от един час. Щеше да има време да си намери скривалище и всичко, което трябваше да направи след това, бе да изчака, докато кацне самолетът на Хари, и да го застреля, когато се запъти към залата за пристигащите пътници. Как ли би могла да предупреди Хари? Тя стисна юмруци и се опита да измисли някакъв начин да го спаси.
— Това май е всичко — завърши Додж. — Да бяхте зърнали само този тлъстак! Видът му хич не ми хареса…
Глори се изправи. Без да обели дума, тя излезе от канцеларията на детектива и бързо отиде отсреща, където я чакаше момчето за поръчки с нейните куфари.
— Повикайте ми едно такси до летището — каза тя, — но по-бързо!
Додж я изпрати с поглед, докато таксито се отдалечаваше, сви рамене и се върна при бюрото си. Седна, взе състезателния бюлетин и започна да се концентрира върху утрешните следобедни надбягвания.
II
Хари вече можеше да види под себе си светлините на летището в Оклахома Сити, докато самолетът описваше широк кръг, преди да се сниши за кацане.
Чувстваше се леко развеселен. По време на чакането на лосанжелоското летище беше изпил четири двойни уискита и все още бе под тяхно въздействие. Докато седеше в очакване самолетът да се приземи, той прехвърли наум всичко, което се беше случило, след като Такамори го бе сразил. Беше осъзнал, че единственият му шанс е да върне диамантите — играта му се беше провалила. Той се беше върнал в хотела си, беше взел диамантите от сейфа за ценности, беше ги опаковал и изпратил на Такамори. Сега всичко зависеше от това, дали можеше да вярва на японеца, че ще спази своята част от споразумението. Реши, че може. Както беше казал Такамори, него го интересуваше единствено да си възвърне камъните. Какво щеше да стане с Хари, въобще не го беше грижа.
Но Хари беше преценил, че ще е по-безопасно, ако се махне от Лос Анжелос. Беше решил, че Оклахома Сити е достатъчно далече, за да бъде сигурен във всяко отношение, докато не разбере какво възнамерява да предприеме Такамори. От Оклахома Сити той имаше възможност да отиде на север или на юг, в зависимост от ситуацията, която щеше да се създаде на следващия ден.
По време на полета от Лос Анжелос беше обмислил положението си. Вместо милион и половина долара сега разполагаше само с петдесет хиляди. Те бяха повече от всички пари, които беше имал през живота си, но в сравнение със сумата, която се беше надявал да спечели, му се струваха кръгла нула.
Сега вече отиването в Европа ставаше невъзможно. Тези петдесет хиляди представляваха неговият работен капитал и той нямаше намерение да пропилее нито цент от тях. Все още можеше да стане съдружник в някоя компания с въздушни таксита, но понеже беше решил да основе своя собствена фирма, не му се щеше да се отказва от идеята.
Щеше да му бъде трудно, ако с парите, с които разполагаше в момента, купеше самолет. Не че беше невъзможно, но това означаваше безрадостно блъскане, преди да бъде реализирана някаква печалба, а той нямаше желание да се нагърбва с подобна тежка работа.
Все още предъвкваше проблема в съзнанието си, когато машината докосна земята и се понесе към батареята от прожектори, които осветяваха края на пистата. Забеляза група чакащи хора и потърси Глори с поглед, но не можа да я види.
Щом двигателите заглъхнаха и стюардесата отвори изхода, Хари се изправи и застана в прохода между седалките. Самолетът беше пълен и трябваше да минат няколко минути, преди да се придвижи до другия му край и да се потопи в топлия нощен въздух. Тогава видя Глори и й махна. Тя дотича при него.
— Здравей! — каза той. — Хайде да отидем някъде, където ще можем да поговорим.
— Добре — рече Глори и като хвана ръката му, го вмъкна сред групата пасажери, които вървяха към залата за пристигащи.
— Остави ги да минат напред — каза той, забавяйки крачка. — Никой не ни гони.
— Не, Хари! Движи се с тях — отвърна Глори и интонацията й го накара да я загледа изпитателно. Нейното пребледняло, напрегнато лице и видимият страх в очите й го шокираха.
— Какъв е проблемът? — попита я.
— Проблемът е Борг — отвърна Глори, като здраво стисна ръката му и го накара да продължи да върви така, че да остане в групата, която се носеше като широка вълна. — Той знае, че си тук. Спотаил се е някъде. По петите ни е, Хари!
Сърцето му пропусна един удар. Той ускори крачка, така че да не изостава от заобикалящите го.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Искаш да кажеш, че е тука на летището? Но къде по-точно?
— Не знам. Оглеждах се за него, но не можах да го видя. Може да е там някъде в тъмнината. Може да е навсякъде.
— Той познава тебе, а не мене — рече Хари с ръмжаща нотка в гласа. — Защо, по дяволите, ме посрещна? Та ти ме издаваш!
— Не съм те издала! — Гласът на Глори трепереше.
— Той има наши снимки — и твоята, и моята.
— Моята снимка ли? Имаш предвид тази на Хари Грийн, нали?
— Не! Не знам как се е сдобил с нея, но притежава истинската ти фотография.
Вече бяха стигнали до залата за пътници и влязоха в бюфета. Пердетата бяха спуснати и големият салон беше пълен с хора, които чакаха да излетят или да бъдат откарани с кола от летището. Помещението вдъхна на Хари чувство за сигурност.
— Седни така, че да можем да наблюдаваме вратата — каза той.
Те отидоха до една свободна маса и седнаха. Хари бръкна с ръка под палтото и извади револвера си. Остави го в скута. Масата го закриваше и той можеше моментално да го пусне в действие, ритайки я встрани.
Дойде келнерът и Хари поръча две двойни уискита. Двамата с Глори седяха един до друг и не си казаха нищо, докато келнерът не приключи със сервирането. После, когато той си отиде, Хари рече:
— Хайде да говорим без заобикалки. Да не би да твърдиш, че онзи има моя снимка, а не тази на Хари Грийн?
— Да. Детективът на хотела каза, че те бил разпознал на фотографията, която Борг му показал.
