кокоши мозък. Когато някой юнак подсвирне след нея, тя си мисли, че го прави, защото е музикален — толкова е тъпа. Вашата приятелка е платила сметката, когато сте напускали, и празноглавката й е взела петдесет долара повече. Написала една двойка, дето прилича на седмица, и приятелката ви не е обърнала внимание. Безмозъчната ми сестра установила грешката след като сте си заминали, и се разтревожила. Когато изпадне в такова състояние, тя винаги ме търси. Звъни ми по четири-пет пъти на седмица, а аз трябва да търпя, понеже имам тежката участ да бъда неин брат. Петдесет долара са си пари и реших, че няма да е зле да направя нещо. Обадих се в три-четири от по-евтините мотели, предполагайки, че сте отишли някъде, където няма да ви карат да плащате за въздуха, който дишате, както правят ония във „Флорида“, и ви открих тука. Нося петдесетте долара на вашата приятелка.
— Много мило от ваша страна, че сте си направили труда — рече Хари. Благодаря. Аз ще ги взема.
Хемърсток поклати глава.
— Наредено ми е да ги дам на приятелката ви. Глупавата ми сестричка иска разписка от нея, за да може да спи спокойно довечера.
— Ще ви дам разписка — отвърна Хари. — Парите са мои. Аз й ги дадох, за да уреди сметката, така че петдесетакьт може да остане при мене.
— Парите са си пари — каза детективът. — Бих искал гаджето ви да потвърди, че са ваши. Къде мога да я намеря?
— Не знам — рече Хари, опитвайки се да запази безразличието в гласа си. — Ние се разделихме. Не знам къде се намира сега.
— Така ли? — Малките очички станаха нахално любопитни. — Сестра ми каза, че вие и младата дама сте заминали с някакъв „Буик“ по посока на първокласното шосе № 27. Не я ли закарахте донякъде, преди да се разделите?
„Става опасно“ — помисли си Хари, усещайки как ударите на сърцето му кънтят като ковашки чук, и се запита дали Хемърсток ги чува. Не можеше да рискува да го излъже. Ченгето бе в състояние да провери от чист инат.
— Оставих я в Колиър Сити — отвърна Хари. — Разправяше, че щяла да ходи в Ню Орлеан.
— Така ли? — Детективът се почеса отстрани по челюстта. — Много нелепо място, за да оставиш там когото и да било. Няма как да се отиде в Ню Орлеан от Колиър Сити.
— Нима? Е, това не ме засяга — грубо каза Хари. — Тя искаше да отиде в Колиър Сити и аз я закарах там.
— Даа. Човек никога не знае с жените — те са странни животни. Как споменахте, че се казва?
— Глори Дейн.
Хемърсток извади пакет „Лъки Страйк“. Тръсна една цигара навън и я предложи на Хари, но той поклати глава. Полицаят затъкна цигарата между тънките си устни, извади клечка ветроупорен кибрит и я драсна от нокътя на палеца си.
— Като че ли вие и мисис Дейн сте се карали, преди да напуснете мотел „Флорида“ — подметна той. — Моята празноглавка получила оплакване от едно бунгало в съседство с вашето. Вярно ли е това?
— Не си спомням — отвърна Хари, насила заставяйки себе си да срещне пронизващите го очи. — Възможно е. Доста често имахме кавги. Затова се и разделихме.
— И ние с жена ми се разправяме, но аз така и не успях да се отърва от нея — рече Хемърсток и се ухили. — Ами, петдесетте долара са у мен. Може би е по-добре да ги предам на вас. Не съм в състояние да ходя чак в Колиър Сити. Чака ме работа.
— Вие решавате — рече Хари. — Аз й дадох парите, така че петдесетакът си е мой, но няма как да го докажа.
— Ще ми дадете ли разписка?
— О, разбира се, че ще ви дам разписка.
Детективът извади бележника си, надраска нещо на една страница, откъсна я и я връчи на Хари заедно с парче молив. Той подписа листа и му го върна. Хемърсток протегна пет банкноти по десет долара.
— Благодаря ви за труда, който си направихте — обади се Хари. — Сигурно няма да е зле да пратя нещичко на сестра ви. Какво ще кажете за двадесет долара?
Полицаят поклати глава.
— Не, не би ги приела. Страшно е надменна, като се има предвид колко е тъпа. Задръжте ги, сигурно ще ви влязат в работа. — Той внимателно заразглежда открития „Кадилак“. Ваша ли е колата?
— Не — отвърна Хари като отвори вратата на бунгалото и влезе заднешком в стаята.
— Красива вещ — констатира Хемърсток. Погледна към Хари и се засмя. — А вие май сте бързак. Едва се е облякла предишната, и вече се съблича новата, а?
— Довиждане и благодаря — сковано рече Хари и хлопна вратата под носа му.
III
Докато Хемърсток вървеше по асфалтовата алея към мястото, където беше паркиран прашният му „Линкълн“, Хари и Джоан стояха на прозореца и го наблюдаваха иззад пердето. В бунгалото цареше многозначителна, мъртва тишина и когато „Линкълн“-ът изчезна, Джоан се отдели от рамото му и отиде при тоалетната масичка.
Хари чувстваше напрежението в стаята. Даваше си сметка, че то не се дължеше изцяло на посещението на детектива. Имаше усещането, че част от него иде от Джоан.
Опитвайки се да говори небрежно, той накратко й разказа, защо беше идвал Хемърсток.
— Не разбирам как Глори е позволила на онази червенокоса глупачка да допусне подобна неточност — рече й. — Тя обикновено е много прецизна. Не познавам някой, който да си прави сметката по-добре от нея.
Джоан не каза нищо. Отвори дамската си чанта, извади гребен и започна да оправя косата си. Хари я погледна изпитателно и остана смаян колко бледо и разстроено беше лицето й. Той все още беше под въздействие на нервния срив от посещението на полицая. Съзнаваше, че трябва да направи усилие и да си възвърне самообладанието. Беше явно, че Джоан е потисната от нещо, и беше длъжен да разбере какво е то.
— Е, вече сме сами — продължи той, опитвайки се да смекчи атмосферата. — Ела, Джоан! Остави ме да ти покажа колко те обичам…
— Трябва да се прибирам — отвърна тя. Гласът й звучеше сухо, докато вземаше ръкавиците и чантата си.
— Не можеш да си тръгнеш веднага. Ти току-що дойде! Имаш много време. — Хари се приближи до нея, заобикаляйки леглото, но тя заотстъпва назад с толкова напрегната физиономия, че той се закова на мястото си. — Какво има? Какво ти е? Защо изглеждаш така?
Тя го погледна с разширени, стреснати очи.
— Нещо не е наред — отвърна Джоан. — Защо се уплаши от онзи полицай?
— Да съм се уплашил ли? — Хари понечи да се усмихне, но чувстваше устните си като вкаменени. — Не. Бях объркан. Мислех за тебе…
— Не, Хари! Онзи те паникьоса.
Той изтри изпотеното си лице — главата му се пръскаше от притеснение. Трябваше да бъде внимателен. Ако тя заподозреше, че нещо наистина не е както го беше представил…
— Добре де, може и да ме е изплашил — каза и се опита да се усмихне. — Няма нищо необичайно в това, нали? Не исках да те завари тук с мене. Ами ако съобщи на баща ти? Нима това не е достатъчно човек да си загуби ума?
— Защо ще предупреждава баща ми?
— Допустимо е, нали? Във всеки случай, мислех за тебе. Бях се шашнал.
— Искам истината, Хари! — рязко настоя тя. — Защо му каза, че си закарал Глори в Колиър Сити, след като на мене ми заяви, че си я качил на влака за Мексико Сити?
Хари усети как усмивката замръзна на лицето му. Сети се, че веднага след като бе затворил входната врата, тя сигурно е излязла от банята и през отворения прозорец е чула целия разговор. „Мисли! — рече си гневно. — Сега всичко зависи от една убедителна лъжа. Объркаш ли се, ще разбере, че нещо е станало.
