Триъгълникът на Сатаната

улов!

Най-големият студиен кораб на „Юнайтед секс“, с пет хиляди тона водоизместимост, хвърлил котва в самия център на Триъгълника на Сатаната, се полюшваше на вълните на Атлантическия океан, някъде между Бермудите и източните брегове на Флорида. Времето беше идеално, морето — спокойно. На палубата бушуваше същински ад.

Бил Клевър вече беше прегракнал от викане през мегафона, а големият епизод — неочакваното нападение на хората-риби на Великата Змия — беше още напред.

Дотук всичко вървеше точно по сценария. Подготовката се извършваше най-грижливо. Всички артисти и статисти плуваха отлично, а и Бил беше проверил лично способностите им. По бордовете на кораба висяха, маскирани като гирлянди, въжени стълби, за да могат падналите — в разгара на борбата в морето, а и — естествено — хората-риби да се качат обратно на кораба. Военноморските сили бяха осигурили за акваторията на снимките специална електронна защита срещу акули; по-нататък, на по-малко от половин миля, бяха хвърлили котва специално наетите за снимките военни кораби: разрушителят „Ризолвър“, миночистачите „Розапи“ и „Дей Грация“ и атомната подводница „Сийбърд“.

Бил работеше с множество оператори, които снимаха под най-различен ъгъл. Маските на хората-риби сполучиха свръх очакванията: главният гримьор Джийн Тъмблър беше оформил главите им по подобие на хищните морски щуки — баракудите. Пластмасовите плочки блестяха в златистозелено, газовите им оръжия изглеждаха като истински лъчеви пистолети.

— Да започваме, Том! — извика Бил на един от асистент-режисьорите. — Вкарай във водата хората- риби! Като свирна, да започнат да се катерят по кораба… Цялата банда — внимание! Камера!…

И последните приготовления по палубата бяха привърши ли. Дамите се разсъблякоха напълно и се настаниха по шезлонгите, мъжете — сред бутилки бира и уиски — заблъскаха картите.

Бил наду свирката.

Остри женски писъци отбелязаха момента, когато на парапета на кораба се появи главата на първия нападател — самия Куетцалкуатл — Змията с пера, в блестящата си златисточервена броня… Точно на отбелязаното в сценария място, очи в очи с Джил — голата сексбомба, излегнала се в очарователна поза.

Бил доволно потри ръце. Страшно му хареса, когато хората-риби в бронираните си облекла, от които още капеше вода, изкараха газовите си оръжия и изстреляха „парализиращия“ газов облак към събралите се накуп, ужасено пищящи, голи статистки. Беше много доволен от хората-риби, само че… нещо не беше в ред с главите им, нещо не пасваше! Изведнъж очите на Бил щяха да изскочат от орбитите си и той зарева:

— Стой… Стой!… Стоп, камера!… Какво е това?! Полудяхте ли?! Какво правите, идиоти?! Всички да останат по местата си! Та това е „парализиращ“ газ!… Смахнати! Какво правите!…

Изстреляният от пистолетите на хората-риби спрей-дезодорант „Медисън“, с лек цикламен аромат, очевидно проявяваше странен ефект. Всички артисти, статисти, асистент-режисьори, осветители, реквизитори, гримьори, оператори и общи работници — с изключение на хората-риби — станаха, вдървиха се, в буквалния смисъл на думата застанаха „мирно“, а след това с отмерена стъпка тръгнаха към борда на кораба. Пред перилата се спряха, прехвърлиха се през тях, след това с изпънати тела скочиха в океана.

Бил Клевър с изцъклени очи, вцепенен, наблюдаваше непонятната масова истерия дотогава, докато и той не смръкна една доза от спрея. Тогава и той се изпъна „мирно“, след това се запъти към кърмата, където — за разлика от другите — прескочи перилата трупешката.

Газът проникна почти навсякъде. Начело с капитана, за да скачат трупешката във водата, на палубата се измъкнаха офицерите, машинистите и матросите, стюардите и стюардесите, готвачите и помощниците им, сервитьорите и камериерите. Нат Дрейк пое своята порция един от последните, в една от болничните каюти. С дясната си ръка бе обгърнал шията на една стройна, чернокоса, нещо неразположена стюардеса, в доста символично облекло, с лявата — шията на една преполовена бутилка коняк.

Не се раздели от тях дори и по време на скока.

Вахтеният офицер на миночистача „Дей Грация“ пръв обърна внимание на необичайната тишина и спокойствие, царящи на борда на студийния кораб „Мария Целеста“. Заподозря опасност и даде тревога.

Следствената комисия, както при всички досегашни загадки на Триъгълника на Сатаната, и сега не откри никакво що-годе обяснение за безследното изчезване на 343 души, всичко на борда и във вътрешността на кораба изглеждаше непокътнато, въпреки че беше очевидно, че хората са го напуснали внезапно и с голяма бързина. Пяната на бирата още блестеше в халбите, в чашите с уиски содата още изпускаше мехурчета. Дрехите на пътниците бяха в гардеробите или се търкаляха, разхвърляни по палубата, съгласно сценария. Златният часовник на капитана цъкаше недокоснат на мостика, там беше дори лулата му, още димяща. Наистина по палубата се мотаеха няколко безстопанствени котки, маймунки, пинчери и малки каймани, но нито едно от животните не изглеждаше нито гладно, нито неспокойно.

В сравнение с другите палавщини на Триъгълника на Сатаната странна изглеждаше само една дреболия. Бяха изчезнали изображенията от всички проявени филми, а и от непроявените не можаха да получат никакво изображение.

Агентите на контраразузнаването на военноморските сили на специален самолет докараха Джим от Шотландия в Джексънвил, право при вицеадмирал Халърд — председателя на следствената комисия.

Джим сам не знаеше да се ядосва ли, или да скърби за трагичното изчезване на приятеля си Нат Дрейк и целия му щаб.

— Съжалявам, че наруших почивката ви, мистър Блънд! — извиняваше се вицеадмиралът. — Но непременно трябва да ви разпитам! Та вие знаете какво се случи! Какво ще кажете!? Ужасно… странна загадка! Това съвсем не е шега! В присъствието на военноморските сили и авиацията, пред погледа им и напук на взетите предпазни мерки 343 души изчезват безследно от борда на „Мария Цслеста“, кораба на студията.

Джим с потъмняло лице, мърмореше в себе си: „Идиоти! Точно този кораб… и тези ли военни кораби трябваше да помъкнат натам?! Та това си е чисто предизвикателство!“

Гласно обаче отговори на вицеадмирала:

— Между тях бяха и двама мои добри приятели, мистър Халърд! Аз също страшно съжалявам за тях, можете да ми вярвате… Всъщност не разбирам съвсем защо желаете мене да разпитате? Какво собствено искате от мен? Сигурно имате сведения, че през цялото време на снимките аз бях на риба в Шотландия. За трагедията научих от вестниците.

— Да, да. Наистина е било така, мистър Блънд. Все пак… бих искал да ви попитам за това-онова. Преди всичко — кажете ми — чия беше всъщност идеята за всичките тези снимки там, в Караибско море?

Джим въпреки все по-нарастващия гняв забеляза, че на бюрото на вицеадмирала лежи един екземпляр от сценария.

— Нат Дрейк, моят продуцент — същевременно и приятел, — измисли всичкото! Той държеше на Триъгълника на Сатаната и на външните снимки. Самият сцераний, естествено, измислих аз и аз го и написах.

— Ако информациите ми са точни, мистър Блънд, филмовата компания „Албатрос“ също снима филм на подобна тема, на около сто мили източно от „Мария Целеста“, и снимките са завършили без никакво произшествие. Какво мислите за това, мистър Блънд?

— Нищо… Какво бих могъл? Преди всичко: те започнаха с шест седмици по-рано! Второ: те снимат някаква история с летящи чинии и космически вампири… и… и корабът им се нарича другояче! Разберете, мистър вицеадмирал, нямам нищо общо с всичко това! Нат ме потърси по телефона и дяволски бързо, за една седмица поиска от мене завършен сценарий. Освен това изрично наблегна, че на него му трябва нещо ново, нещо съвсем различно за Триъгълника на Сатаната, различно от всички досегашни салати! Е, аз пък — вярвате или не — просто погледнах такова… талията и краката на жена си… и това… четката за