с пистолета, увиснал на пръста му.
— Много се бавиш с парите, Уолдън. Ужасно дълго се бавиш. Та затова дойдохме, да те подсетим. Проследихме дотук ченгето ти. Хитро, нали?
— Тоя хлапак е бил от твоите хора, ако името му е Рикио, така ли, Уолдън? — попита тихо и настойчиво Далмас. Уолдън кимна мълчаливо и облиза устните си.
— Недей да остроумничиш, ченге. Предупреждавам те за втори път — изръмжа Рикио и гневно стрелна с поглед Далмас.
После пак се обърна към Уолдън и зачука по часовника на китката си.
— Сега е три часът и осем минути, Уолдън. Мисля, че за тип с твоите възможности няма да е късно да изтегли мангизи от банката. Даваме ти един час да приготвиш десет хилядарки. Ама само един! А ние ще вземем тоя многознайко, за да уговорим предаването.
Уолдън кимна отново, без да каже нещо. Сложи ръце на коленете си и преплете пръсти, като ги стисна силно. Кокалчетата им побеляха.
— Ще играем честно, иначе цялата олелия ще иде на вятъра. Ти също ще играеш честно. Ако ли не, тоя многознайко ще се озове на бунището. Само дето няма да се събуди. Ясно ли е?
— А ако той уреди плащането на сумата, навярно ще ми позволите да съобщя за вас в полицията — рече Далмас презрително.
Хладнокръвно, без да погледне към него, Рикио отвърна:
— За това също сме помислили… Днес искаме само десет хиляди, Уолдън. Другите десет в понеделник следващата седмица. Разбира се, ако не ми създадеш главоболия… В противен случай ще си платиш и за главоболията.
Уолдън безпомощно разпери ръце и побърза да каже:
— Мисля, че ще уредя въпроса.
— Чудесно. Тогава да тръгваме.
Рикио кимна и прибра пистолета си. Извади мека кафява ръкавица от джоба си и я нахлузи на дясната ръка. Приближи се до рижия, взе колта на Далмас и го огледа. Ръката с ръкавицата потъна в страничния му джоб и остана там, стиснала пистолета.
— Хайде да се омитаме — кимна подканващо. Тримата напуснаха стаята. Дерек Уолдън оста на мрачно загледан след тях.
В кабината на асансьора беше единствено момчето, което го управляваше. Слязоха на полуетажа над партера, минаха през тихо фоайе, покрай витража, зад който бяха светнали лампа за имитация на слънчева светлина. Рикио вървеше малко зад Далмас от лявата му страна, а рижият го охраняваше отдясно.
Слязоха по застланите с килим стълби, преминаха през безистена с павилиончета за луксозни стоки и се измъкнаха от хотела през страничния изход. От другата страна на улицата бе паркиран малък кафяв седан. Рижият седна зад кормилото, пъхна пистолета под бедрото си и стъпи на педала за газта. Рикио и Далмас се качиха отзад.
— На изток по булеварда, Ноди. Трябва да обмисля нещо — нареди провлечено Рикио. Ноди изсумтя.
— И това ако не е мръсен номер — измърмори той през рамо. — Да возиш тоя тип посред бял ден по „Уилшир“.
— Хайде, хайде, карай, шефе.
Рижият изсумтя отново, отдалечи малкия седан от бордюра и намали скоростта при знака преди булеварда. Празно такси се отдели от отсрещния тротоар, направи завой по средата на улицата и се залепи зад тях. Ноди изчака при знака и зави надясно. Таксито също. Рикио извърна назад глава и го погледна, без да прояви интерес. По „Уилшир“ имаше голямо движение.
Далмас се облегна на тапицираната седалка и замислено рече:
— Защо Уолдън не използва телефона, докато слизахме надолу?
Рикио му се усмихна, свали шапката от главата си и я постави отпред на коленете. После извади дясната си ръка от джоба и я пъхна с пистолета под шапката.
— Защото не иска да му се разсърдим, драги.
— И какво позволи на двама хлапаци да ме водят на разходка!
— Е, не е точно разходка. Нужен си ни в играта… И не сме хлапаци, ясно! — извика Рикио студено.
Далмас потърка брадичката си с пръсти, усмихна се и внезапно попита:
— Направо при Робъртсън ли отиваме?
— Ще видиш. Мисля, още не съм решил — отвърна Рикио.
— Какъв мозък! — подигра се рижият.
Рикио се усмихна пестеливо и равните му зъби се бялнаха. Светофарът на следващата пресечка светна червено. Ноди даде газ и седанът застана пръв в редицата на кръстовището. Празното такси се нареди отляво почти на същата линия. Шофьорът беше червенокос. Шапката му бе килната над едното ухо. Свирукаше си весело. От устата му стърчеше клечка за зъби. Далмас прибра краката си на седалката и прехвърли цялата си тежест върху тях. Притисна гръб към тапицираната облегалка. Високият светофар даде зелено и седанът потегли, после намали скоростта, защото една кола се вмъкна в редицата пред него, за да направи ляв завой. Жълтото такси също бързо зави наляво след нея. Сетне червенокосият шофьор, наведен над волана, внезапно обърна надясно. Пронизително изскърцаха гумите. Занитеният калник на таксито се вряза в ниския калник на кафявия седан и се блъсна в предното ляво колело. Двете коли рязко спряха.
Клаксоните на автомобилите зад тях нададоха яростен и нетърпелив вой.
Десният юмрук на Далмас се заби в ченето на Рикио, а лявата му ръка натисна силно шапката върху пистолета. Рикио се свлече в ъгъла. Далмас бутна шапката на пода. Главата на Рикио се олюля, очите му запримигваха. Далмас леко се отмести встрани и пъхна колта под мишницата си.
Ноди седеше мирно на предната седалка. Дясната му ръка посегна предпазливо към пистолета под бедрото. Далмас отвори вратата на седана, излезе и затвори. Направи няколко крачки и отвори вратата на таксито. Застана прав и погледна към рижия.
Спрелите коли ожесточено надуваха клаксоните. Шофьорът на таксито бе излязъл и правеше героични, но явно съвсем безрезултатни опити да избута настрана колата си. Клечката за зъби в устата му мърдаше нагоре-надолу. Полицай с жълти очила провираше мотоциклета си между автомобилите и отегчено следеше какво става. Кимна на шофьора и подхвърли:
— По-добре влез вътре и дай заден. Разправяйте се някъде другаде. Кръстовището ни трябва.
Шофьорът се ухили, заобиколи отпред таксито, качи се, запали и припряно се запромъква назад, като енергично махаше с ръка и силно натискаше клаксона. Най-накрая успя да се изтегли. Рижият бе подал глава от седана и гледаше изумено назад. Далмас влезе в таксито и затвори вратата.
Полицаят с мотоциклета извади свирката си, свирна два пъти и разпери ръце на изток и запад. Кафявият седан профуча през кръстовището като котка, подгонена от полицейско куче.
Жълтото такси го последва. Когато се поотдалечиха, Далмас се наведе напред и почука на стъклената преграда.
— Остави го, Джоуи. Не можеш да го настигнеш, а и не ми трябват… Майсторски се справи.
Червенокосата глава се наклони към микрофона на таблото.
— Нищо работа, шефе — каза усмихнат. — Някой път ме пробвай с нещо по-сериозно.
2
В пет без двайсет телефонът иззвъня. Далмас лежеше по гръб на леглото в стаята си в „Меривейл“. Пресегна се да вдигне слушалката, без да погледне апарата.
— Ало!
Гласът на момичето отсреща беше приятен и малко напрегнат.
— Обажда се Миане Крейл. Сещате ли се?
Далмас извади цигарата от устата си.
— Разбира се, мис Крейл.
— Слушайте, моля ви, на всяка цена идете да видите Дерек Уолдън. Кой знае защо, направо се е побъркал и сигурно вече е мъртво пиян. Нещо трябва да се направи.
