Погледът на Далмас се плъзна покрай телефонния апарат и се спря на тавана. Пръстите на ръката, която държеше цигарата, барабаняха по страничната табла на кревата.
— Но Уолдън не вдига телефона, мис Крейл. Опитах да се свържа с него един-два пъти — обясни той бавно.
От другата страна последва мълчание. След това гласът на момичето отново прозвуча:
— Оставих ключа си под вратата. По-добре ще бъде направо да отидете там.
Далмас присви очи. Пръстите на дясната му ръка престанаха да се движат.
— Отивам веднага, мис Крейл — каза той бавно. — Къде мога да ви намеря?
— Не съм съвсем сигурна къде ще бъда… Може би у Джон Сутро. Щяхме да ходим там.
— Чудесно! — рече Далмас.
Изчака момичето да затвори, постави слушалката на вилката и върна телефона на нощната масичка. Приседна на леглото и се загледа в слънчевото петно на стената. След малко сви рамене и се изправи. Допи алкохола в чашата до телефона и си сложи шапката. Слезе с асансьора. Качи се във второто такси в редицата пред хотела.
— Пак към „Килмарнок“, Джоуи. Хайде, давай.
Трябваха им петнайсет минути, за да стигнат дотам.
Обичайните следобедни танци в открития ресторант, където сега сервираха чай, бяха свършили и улиците около големия хотел гъмжаха от коли, които с много шум се опитваха да се измъкнат през трите изхода. Далмас слезе от таксито недалеч от хотела. Проправи си път между групичките ентусиазирани девойки и кавалерите им и се насочи към входа на безистена. Влезе, изкачи стълбите до полуетажа над партера, прекоси фоайето и се качи в претъпкания асансьор. Всички слязоха преди надстроения етаж.
Далмас позвъни два пъти на апартамента на Уолдън. Наведе се и погледна под вратата. Тънкият лъч светлина, който се процеждаше отдолу, бе прекъснат от предмет. Далмас се извърна и видя по индикатора на кой етаж е асансьорът. Пак се наведе и с помощта на джобното си ножче успя да притегли към себе си предмета. Беше плосък ключ. Отключи, прекрачи прага и спря стъписан.
В голямата стая витаеше смъртта. Далмас тръгна напред бавно и внимателно, целият нащрек. В сивите му очи блеснаха сурови искрици. Решително издадената му брадичка бе побеляла и контрастираше на мургавината по скулите.
Дерек Уолдън седеше в обичайната си отпусната поза на златисто кафявия стол. Устата му леко отворена. На дясното слепоочие тъмнееше дупка. Тънка струйка кръв се бе проточила надолу по бузата към вдлъбнатината на врата отпред, при меката яка на ризата. Дясната му ръка лежеше безжизнена на дебелия килим. Пръстите стискаха малък черен пистолет.
В стаята бе започнало да притъмнява. Далмас стоеше неподвижно, вперил поглед в Дерек Уолдън. Наоколо цареше тишина. Вятърът бе утихнал и брезентовият навес над терасата не шумолеше.
Далмас извади от десния джоб на панталона си чифт тънки кожени ръкавици и ги надяна. Коленичи на килима до Уолдън и внимателно освободи пистолета от свитите, вкочанени пръсти. Пистолетът беше трийсет и втори калибър, с дръжка от орехово дърво и черно покритие. Далмас го обърна от другата страна и огледа дръжката. Стисна устни. Номерът беше изпилен и изпиленото петно лъщеше на фона на черната повърхност. Постави пистолета на килима, изправи се и тръгна към телефона на масичка до плосък съд с цветя.
Посегна към слушалката, но не я докосна. Ръката му се отпусна до тялото. Постоя така, после се обърна, върна се при трупа и пак взе пистолета. Измъкна пълнителя и извади гилзата от цевта. Взе я и я натисна да влезе в пълнителя. С двата пръста на лявата си ръка прихвана цевта от двете страни, придърпа спусъка назад, завъртя цевта и разглоби пистолета. Занесе дръжката на светлина до прозореца.
Номерът, изписан и от вътрешната страна на дръжката, не беше изпилен.
Далмас бързо сглоби оръжието, постави празната гилза в патронника, намести пълнителя, запъна пистолета и го нагласи в предишното положение в мъртвата ръка на Дерек Уолдън. След това свали кожените ръкавици и си записа номера в тефтерче.
Излезе от апартамента, взе надолу асансьора и напусна хотела. Беше пет и половина и някои от колите по булеварда бяха включили фаровете си.
3
Русият, който отвори вратата у Сутро, го направи така решително, че тя се блъсна с трясък в стената отзад. Мъжът се олюля и седна на пода, като все още държеше топчестата дръжка, и изсумтя възмутено:
— Земетресение ли има, дявол да го вземе!
Далмас му хвърли безстрастен поглед и попита:
— Мис Миане Крейл тук ли е? Дали можете да ми кажете изобщо?
Русият се изправи и оттласна вратата. Тя се затвори пак със страхотен шум.
— Всички са тук. Само котаракът на папата липсва, но се очаква да дойде — сопна се високо мъжът. Далмас поклати глава:
— Сигурно чудесно се забавлявате.
Мина покрай русия мъж, прекоси коридора и влезе през сводеста врата в просторна, старомодно подре дена стая с вградени шкафове за порцеланови съдове и поизтъркана мека мебел. Вътре имаше седем-осем души и всички бяха пияни до козирката.
Момиче по шорти и зелено поло седеше на пода и играеше на зарове с мъж в официално вечерно облекло. Друг дебел господин с кацнали на носа очила говореше намръщено по телефон-играчка:
— Междуградски искам… Сиу Сити… И по-живо, кукло!
По радиото гърмеше „Блажена лудост“.
Две двойки танцуваха, олюлявайки се насам-натам, като се блъскаха ту една в друга, ту в мебелите наоколо, без това ни най-малко да ги смущава. До тях с чаша в ръка и зареян поглед танцуваше сам мъж с маниера на Ал Смит. Стройна белолика блондинка се заклатушка към Далмас, като разливаше по пътя чашата с уиски.
— Скъпи, очарователно е, че те срещам! — извика тя пронизително.
Далмас успя да заобиколи и се отправи към току-що влязла жена с жълто като минзухар лице, която държеше в двете си ръце по една бутилка джин. Тя остави бутилките на пианото и се облегна на него с отегчен вид. Далмас се приближи и я попита за мис Крейл.
Жената с минзухареното лице се пресегна и извади цигара от отворената кутия върху пианото.
— На двора е, отвън — рече с беззвучен глас.
— Благодаря, мисис Сутро — отвърна Далмас. Домакинята го удостои с празен поглед. Далмас мина под друг свод и влезе в тъмна стая с плетени мебели. Врата водеше към остъклена веранда. От нея по стъпала се слизаше по пътека, криволичеща между тъмните стволове на дърветата. Далмас тръгна по нея. Изведе го на ръба на стръмна скала, от която се откриваше панорама към светлините на Холивуд. На самия край на скалата бе направена каменна пейка. С гръб към къщата там седеше момиче. Цигарата й светеше в тъмнината. Тя бавно обърна глава и стана.
Беше дребна на ръст, нежна, мургава. Начервените й устни се открояваха в мрачината, но чертите на лицето не се виждаха ясно. Очите й бяха в сянка.
— Отпред чака таксито ми, мис Крейл. Или може би сте с кола? — обади се Далмас.
— Не, без кола съм. Да вървим. Тук е отвратително, пък и не пия джин.
Върнаха се обратно по пътеката и заобиколиха къщата. Излязоха на тротоара през външната порта, украсена в горната част с дървена решетка. Покрай оградата поеха към таксито. Шофьорът се бе облегнал на колата с крак върху стъпалото. Отвори им да се качат.
— Спри някъде да вземем цигари, Джоуи — каза му Далмас.
— Добре — отвърна таксиджията.
Таксито запълзя надолу по стръмния лъкатушещ път. Асфалтът беше влажен и гумите свистяха по паважа, а звукът се връщаше като ехо, отблъснат от фасадите на крайпътните магазини.
— В колко часа си тръгнахте от Уолдън? — попита Далмас след кратко мълчание.
— Беше към три — отвърна момичето, без да обърне глава към него.
