притиснал дясната си ръка към тялото, и кривеше лице от болка. Том Снийд се закатери по насипа и тръгна към нас.
— Този се казва Поук Ендрюс — рече Оулс. — Виждал съм го из игралните домове. — Изправи се и изтупа коляно. — Да, Поук Ендрюс. Наемен убиец на час, на ден или на седмица. И това е начин да изкарваш прехраната си… до известно време.
— Не е същият, дето ме фрасна с палката — рекох аз, — а другият, към когото гледах, когато ме удариха. И ако червенокосата изобщо е казала нещо вярно тази сутрин, той е убил Лу Харгър.
Оулс кимна и отиде да вдигне шапката си. На периферията й зееше дупка.
— Не би ме учудило — каза той и нахлупи спокойно шапката си.
Том Снийд стоеше пред нас, стиснал здраво малката пушка пред гърдите си. Беше гологлав, без сако, обут в гуменки. Очите му святкаха ядосано, започваше да се тресе.
— Знаех си, че ще им видя сметката! — рече той злорадо. — Знаех си, че ще подредя тези мръсни копелета! — Сетне млъкна и лицето му започна да променя цвета си. Позеленя. Той бавно се наведе, изпусна пушката и сложи ръце на прегънатите си колене.
— Не е зле да полегнеш някъде, приятел — рече Оулс. — Ако разбирам нещо от цветове, ей сега ще заповръщаш.
10
Том Снийд лежеше по гръб на една кушетка в предната стая на малкото си бунгало. Върху челото му имаше мокра кърпа. Момиченце с яркоруса коса седеше до него и го държеше за ръката. Млада, малко по- тъмнокоса жена се беше отпуснала в ъгъла и гледаше Том Снийд в уморен захлас.
Беше много горещо, когато влязохме. Всички прозорци бяха затворени, щорите спуснати. Оулс отвори два от предните прозорци и седна край тях, загледан навън в сивата кола. Вътре седеше мургавият мексиканец, китката на здравата му ръка беше прикована с белезници към волана.
— Онова, което казаха за момиченцето ми — обади се Том Снийд изпод кърпата. — Точно то ме вбеси. Казаха, че ще се върнат и ще я подредят, ако не играя с тях.
— Добре, Том — каза Оулс. — Разкажи ни всичко от началото. — Той пъхна в устата си една от своите пурети, погледна колебливо към Том Снийд и не я запали.
Аз седях на много твърд дървен стол с извита облегалка, вперил очи в евтиния нов килим.
— Четях едно списание и чаках да стане време да ям и да вървя на работа — заразказва Том, като внимателно си подбираше думите. — Малката отвори вратата. Те влязоха с насочени пистолети, вкараха ни тук и затвориха прозорците. Пуснаха всички щори освен една и мексиканецът седна край нея и взе да гледа навън. Той изобщо не си отвори устата. Едрият седеше тук на кушетката и ме накара да му разкажа всичко за снощи… два пъти. Поле каза да забравя, че изобщо съм се срещал с някого или че съм пристигнал в града с някого. Всичко друго било наред.
Оулс кимна и попита:
— Колко беше часът, когато за първи път видя този човек?
— Не забелязах — рече Том Снийд. — Някъде към единайсет и половина, дванайсет без четвърт. Обадих се в гаража в един и петнайсет, веднага щом си взех таксито от „Карийон“. Отиде цял час, докато стигнем в града откъм крайбрежието. В дрогерията говорихме някъде към петнайсет минути, може би повечко.
— Значи си го срещнал някъде около полунощ — рече Оулс.
Том Снийд заклати глава и кърпата падна от челото му. Той я намести отново.
— А, не — рече. — Човекът в дрогерията каза, че затваря в дванайсет. Още не беше затворил, когато тръгнахме.
Оулс обърна глава и ме изгледа безизразно. Погледна пак към Том Снийд.
— Разкажи ни останалото за двамата гангстери — рече той.
— Едрият каза, че най-вероятно няма да се наложи да говоря пред никого за това. Но ако се наложи и кажа каквото трябва, ще ми дадат пари. Ако объркам нещо, ще се върнат за малката.
— Продължавай — рече Оулс. — Те все такива ги дрънкат.
— Тръгнаха си. Когато ги видях, че потеглиха нагоре по улицата, превъртях. „Ренфру“ е като джоб. Тя се вие на около километър около хълма, после свършва. Никъде не можеш да се отклониш. Така че трябваше да се върнат по същия път… Взех моята пушка двайсет и втори калибър, единственото ми оръжие, и се скрих в храстите. Уцелих гумата с втория изстрел. Струва ми се, че те го взеха за обикновено пукване на гума. Не улучих при следващия изстрел и това им отвори очите. Откриха огън. После улучих мексиканеца и едрият приклекна зад колата… Това е всичко. Сетне пристигнахте вие.
Оулс разкърши дебелите си яки пръсти и се усмихна мрачно на жената в ъгъла.
— Кой живее в съседната къща, Том?
— Казва се Гради, машинист на междуградския влак. Живее съвсем сам. Сега е на работа.
— Не съм и мислил, че е у дома — ухили се Оулс. Стана, отиде при малката и я погали по главата. — Ще се наложи да дойдеш и да дадеш показания, Том.
— Разбира се. — Гласът му звучеше уморено и апатично. — Сигурно ще загубя и работата си, задето снощи дадох таксито под наем.
— Не съм толкова сигурен — рече тихо Оулс. — Няма да я загубиш, ако шефът ти обича куражлии да карат такситата му.
Погали пак малката по главата, отиде до вратата и я отвори. Кимнах на Том и излязох навън. Оулс рече спокойно:
— Още не е разбрал за убийството. Нямаше нужда да го изтърсим пред детето.
Отидохме при сивата кола. Бяхме взели някакви чували от мазето и с тях покрихме покойния Ендрюс, като ги затиснахме с камъни. Оулс хвърли едно око натам и рече разсеяно:
— Трябва много бързо да намеря телефон.
Облегна се на вратата на колата и погледна към мексиканеца. Той седеше с отметната назад глава, полузатворени очи и с измъчено изражение на мургавото лице.
— Как се казваш? — попита го рязко Оулс.
— Луис Кадена — отговори тихо, без да разтваря очите си по-широко.
— Кой от вас, мръсници, пречука онзи в Уест Симарон снощи?
— Не разбира, сеньор — измърка мексиканецът.
— Не ми се прави на тапа, тарикат — рече Оулс спокойно. — Това ме огорчава. — Облегна се на прозорчето и завъртя малката си пура в устата.
Мексиканецът изглеждаше леко развеселен, но същевременно и много уморен. Кръвта по дясната му ръка се беше спекла в черно.
— Ендрюс е очистил онзи в едно такси в Уест Симарон. С него е имало и едно момиче. Хванахме момичето. Имаш шибания шанс да докажеш, че не си забъркан.
В полуотворените очи на мексиканеца припламна искрица интерес и тутакси угасна. Той се усмихна и малките му бели зъби блеснаха.
— Какво направи той с пистолета? — попита Оулс.
— Не разбира, сеньор.
— Костелив орех — рече Оулс. — Акълът ми се взема, като се заинатят.
Отдалечи се от колата и откърти с обувката си парчета кал от тротоара до чувалите, които покриваха мъртвеца. Малко по малко обувката му разкри върху цимента марката на предприемача. Той я прочете на глас:
— „Компания Дор. Павиране и строежи“, Сан Анджело. Да се чуди човек защо тлъстата гадина не се ограничава в собствения си гангстерски периметър.
Стоях до Оулс и гледах надолу по хълма между двете къщи. От предните стъкла на колите, които се движеха по булеварда край езерото далеч надолу, рязко проблясваше отразена светлина.
— Е, и? — обади се Оулс.
— Убийците са знаели за таксито… може би… А приятелката му стига до града с плячката — рекох аз. — Така че не е било работа на Каналис. Той няма да позволи на никого да си играе с двайсет и две хилядарки негови пари. Червенокосата е знаела за убийството, а то е било извършено с някаква цел.
