Оулс се усмихна широко.
— Естествено. Извършено е, за да го пришият на теб.
— Жалко, че някои хора пет пари не дават за човешкия живот… или за двайсет и два бона. Харгър е бил пречукан, за да пришият убийството на мен, а парите ми бяха дадени, за да го направят още по- убедително.
— Може би са смятали, че ще налапаш въдицата — изръмжа Оулс. — Това щеше да те довърши начаса.
Завъртях цигара между пръстите си.
— Би било прекалено тъпо дори за човек като мен. Какво ще правим сега? Да чакаме да изгрее луната и да разправим всичко… или да слезем долу и да надрънкаме още невинни лъжи?
Оулс се изплю върху един от чувалите, покриващи Поук Ендрюс.
— Тази територия е в рамките на окръга. Мога да прехвърля цялата мръсотия в полицейския участък в Солано и да я държа известно време под похлупак. Таксиметровият шофьор ще бъде адски доволен да си трае. А вече отидох достатъчно надалеч, та ми се иска да се затворя с мексиканеца в аквариума на четири очи.
— И на мен ми отърва така — рекох. — Едва ли ще можеш да потулиш нещата задълго, но поне достатъчно, за да успея да се видя с един дебелак и да си поговорим за една котка.
11
Върнах се в хотела късно следобед. Администраторът ми подаде бележка, на която пишеше: „Моля, обадете се на Ф.Д. Възможно по-скоро.“
Качих се в стаята и изпих уискито, останало на дъното на бутилката. Обадих се по телефона за друга бутилка, почесах се по брадичката, преоблякох се и потърсих номера на Франк Дор в указателя. Той живееше в хубава стара къща на „Грийнвю парк кресънт“.
Налях си във висока чаша с парче лед и седнах в креслото с телефона до мен. Първо попаднах на прислужница. После се обади мъж, който изговаряше името на господин Дор така, сякаш се страхуваше да не избухне в устата му. После чух друг глас — от мазен по-мазен. Последва дълго мълчание и накрая попаднах на самия Франк Дор. Той май се зарадва, че му се обаждам.
— Мислех си за разговора ни тази сутрин и ми хрумна нещо по-добро — каза той. — Защо не наминеш насам… Може да вземеш със себе си и онези пари. Имаш още време да ги изтеглиш от банката.
— Да — рекох. — Сейфовете затварят в шест. Но парите не са твои.
Чух го да се киска.
— Не ставай глупав. Банкнотите са белязани и не бих искал да се наложи да те обвинявам в кражба.
Обмислих казаното и не му повярвах… че парите са белязани. Дръпнах от чашата и рекох:
— Може би ще склоня да ги предам на лицето, от което ги взех… в твое присъствие.
— Ами… нали ти казах, че това лице напусна града. Но ще видя какво мога да направя. И без номера, ако обичаш.
Обещах, че няма да има номера, естествено, и затворих телефона. Довърших питието и позвъних на Вон Балин от „Телеграм“. Той каза, че хората на шерифа май нямат никакви идеи относно Лу Харгър… нито пък им пука. Беше ми малко сърдит, че още не му давам да използва тази история. Докато говорехме, разбрах, че не знае нищо за случилото се край Грей Лейк. Позвъних на Оулс, но не го открих.
Приготвих си нова доза, изгълтах половината и почувствах, че прекалявам. Сложих си шапката, промених си намеренията за другата половинка от питието и слязох до колата. Движението в ранната вечер беше интензивно, стопаните се завръщаха у дома за вечеря. Не бях сигурен дали ме следяха две коли или само една. Във всеки случай никой не се опита да се изравни с мен и да ми хвърли ананас в скута.
Къщата беше квадратна двуетажна сграда от стари червени тухли с хубава градина, оградена със зид от червени тухли с бял парапет. Лъскава черна лимузина беше паркирана отстрани пред пътната врата. Тръгнах по пътека, покрита с червени плочи, и някакъв бледолик дребосък в редингот ме въведе в широко тихо антре с тъмна старинна мебел. В дъното зърнах градина. Мъжът ме преведе през антрето и през един коридор и ме вкара тихо в кабинет с ламперия, полутъмен поради настъпващия здрач. Излезе и ме остави сам.
В дъното на стаята имаше високи отворени прозорци, през които зад редица притихнали дръвчета прозираше медночервеното небе. Пред дръвчетата една пръскачка се въртеше бавно върху мека тревна площ, която вече тъмнееше. По стените висяха големи мрачни картини с маслени бои, в единия край имаше огромно черно бюро, отрупано с книги, множество дълбоки шезлонги и тежък мек килим, който се простираше от стена до стена. Ухаеше леко на хубави пури, а някъде по-отдалеч долиташе мирис на градински цветя и влажна пръст. Вратата се отвори, влезе млад мъж с пенсне, който ми кимна сдържано, огледа се разсеяно и каза, че господин Дор ще дойде всеки момент. Той излезе, а аз запалих цигара.
След малко вратата пак се отвори и влезе Бийзли, който мина ухилен покрай мен и седна между прозорците. Сетне влезе Дор, а след него госпожица Глен.
Дор носеше на ръце черната си котка, на дясната му буза личаха две прелестни червени драскотини, които лъщяха. Госпожица Глен носеше същите дрехи, в които я бях видял сутринта. Имаше мрачен, уморен и вял вид и мина покрай мен, сякаш изобщо не ме познава.
Дор се побра в един стол с висока облегалка зад бюрото и сложи котката пред себе си. Тя се разходи до единия ъгъл на бюрото и заблиза гърдите си забързано и делово.
— Ето ни и нас — рече Дор и се изкикоти дружелюбно. Човечето с редингота влезе с поднос с коктейли, разнесе ги и остави подноса и шейкъра върху ниска масичка до госпожица Глен. Излезе и затвори вратата плахо, сякаш се боеше да не я счупи. Всички пихме с много тържествен вид.
— Липсват само двама. Струва ми се, че имаме кворум — казах аз.
— Как да разбирам това? — попита рязко Дор и наклони глава.
— Лу Харгър е в моргата, а Каналис се крие от ченгетата. Иначе всички сме тук. Всички заинтересовани страни.
Госпожица Глен направи рязко движение, сетне изведнъж кротна и взе да чопли облегалката на стола си.
Дор отпи две глътки от коктейла си, остави чашата и скръсти нежните си ръчички върху бюрото. Изражението му беше малко зловещо.
— Парите — рече студено. — Сега вече аз ще се грижа за тях.
— Нито сега, нито друг път — казах. — Не ги донесох.
Дор се втренчи в мен и лицето му поруменя. Погледнах към Бийзли. Беше запалил цигара и пушеше с ръце в джобовете, подпрял тила си на облегалката на стола. Имаше вид на полузаспал.
— Опъваш се значи? — произнесе Дор тихо и замислено.
— Да — отсякох решително. — Докато са в мен, съм донякъде в безопасност. Ти преигра, когато ми позволи да ги докопам. Ще бъда глупак, ако не се възползвам от предимството, което ми дават.
— В безопасност ли? — Гласът на Дор отново прозвуча зловещо. Засмях се.
— Не съм обезопасен срещу инсценировка — рекох. — Но последната не мина много гладко… Не съм обезопасен срещу нова игра с патлаците. Но този път и това ще бъде по-трудно… Но съм относително спокоен, че няма да бъда застрелян в гърба, а вие да си търсите парите чрез съда.
Дор погали котката и ме погледна изпод вежди.
— Нека да изясним два по-важни въпроса — предложих аз. — Кой ще го отнесе за Лу Харгър?
— Защо си толкова сигурен, че няма да си ти? — попита злобно Дор.
— Алибито ми е излъскано до блясък. Не знаех колко го бива, докато не установих с каква точност може да бъде установено кога е умрял Лу. Сега съм чист… независимо кой предава някакъв пистолет в полицията и какво е надрънкал… А момчетата, изпратени да сложат край на алибито ми, се натъкнаха на известни затруднения.
— Така ли? — рече Дор без видимо вълнение.
— Един главорез на име Ендрюс и някакъв мексиканец, който твърди, че името му е Луис Кадена. Сигурно ги знаеш.
