— Дори да ме биваше за тази работа… в което не съм убеден… пак има какво да ме тревожи — добавих безизразно.
— Недей — рече Лу. — Сърцето ми се къса при мисълта, че се тревожиш.
Усмихнах се още по-широко, докато гледах как жълтите му ръкавици шарят, прекалено много шарят, по бюрото. После казах бавно:
— Ти си последният човек, който тъкмо сега и точно по този начин ще изкара за джобни пари. Аз пък съм последният човек, който ще ти пази гърба, докато опитваш. Това е всичко.
— Да — рече Лу. Изтръска пепел от цигарата си върху стъкления плот, наведе глава и я издуха. После продължи, сякаш подхващаше нова тема: — С мен ще дойде госпожица Глен. Тя е висока, червенокоса, елегантна красавица. Била е манекенка. Много я бива да се справя с всякакви неприятни положения и ще се помъчи да забаламоса Каналис, та да не ми диша във врата. Така че ще успеем. Просто си помислих, че е редно да знаеш.
Помълчах, преди да кажа:
— Много добре ти е известно, че току-що се връщам от Голямото жури, на което казах, че съм видял как Мани Тинън се подава от онази кола и прерязва въжетата от китките на Арт Шанън, след като го бяха изхвърлили на пътя, тъпкан с олово.
Лу плахо се усмихна.
— Това ще улесни онези, които вземат подкупи при едрите сделки — онези, които получават договорите, а никога не се мяркат в бизнеса. Говори се, че Шанън бил честен и управлявал Съвета в рамките на закона. Гадно убийство.
Поклатих глава. Не ми се говореше за това.
— Каналис смърка опиати през повечето време. И може да не си пада по червенокоси — казах.
Лу се изправи бавно и взе бастуна си от бюрото. Вторачи се в крайчеца на един от жълтите пръсти. Изражението му беше почти дремливо. После тръгна към вратата, като въртеше бастуна.
— Е, до скоро виждане — рече провлечено. Изчаках да хване дръжката на вратата, преди да кажа:
— Не си тръгвай огорчен, Лу. Ще се отбия в Лас Олиндас, щом като имаш нужда от мен. Но не искам пари и, за Бога, не ми обръщай повече внимание от необходимото.
Той облиза леко устни и почти ме погледна.
— Благодаря, малкия. Ще внимавам страшно много.
Излезе и жълтата му ръкавица изчезна зад ръба на вратата.
Седях неподвижно около пет минути, а после лулата взе да ми пари пръстите. Оставих я, погледнах ръчния си часовник и станах да пусна малкото радио в ъгъла зад бюрото. Когато пращенето от променливия ток заглъхна, чух последния звън на камбанката, сетне един глас обяви: „Радио Кей Ел Ай ви представя местните новини в ранната си вечерна емисия. Важно събитие днес следобед беше обвинението, предявено от Голямото жури срещу Мейнард Тинън. Обвинението, което идва като шок за многобройните му приятели, се основава почти изцяло върху показанията…“
Телефонът иззвъня рязко и в ухото ми прозвуча спокоен женски глас:
— Момент, моля. Търси ви господин Фенуедър.
Той се обади веднага.
— Обвинението е предявено. Погрижи се за момчето.
Казах, че току-що съм чул по радиото. Поговорихме малко, каза ми, че трябва да тръгне веднага, за да хване самолета, и затвори.
Облегнах се назад в стола и заслушах радиото, без да разбирам какво говорят. Мислех си какъв страхотен глупак е Лу Харгър и как нищо не можех да направя, за да променя това.
2
Имаше доста хора като за вторник, но никой не танцуваше. Към десет часа на малкия квинтет му писна да свири румба, на която никой не обръщаше внимание. Ксилофонистът остави пръчките и измъкна изпод стола си чаша. Другите момчета запалиха по цигара и просто седяха с отегчен вид.
Облегнах се на бара, който беше на същата страна на помещението, както и подиумът за оркестъра. Въртях чашка с текила на плота. Най-оживено беше на средната от трите маси за ролетка. Барманът се облегна до мен от другата страна на бара.
— Сигурно червенокосата ги привлича — рече той. Кимнах, без да го гледам.
— Тя играе сега с пълни шепи — казах. — Дори не ги брои.
Червенокосата беше доста висока. Виждах лъскавата й медночервена коса между главите на хората зад нея. Виждах пригладената коса на Лу Харгър до нея. Май всички играеха прави.
— Не играете ли? — попита ме барманът.
— Във вторник не. Веднъж си изпатих във вторник.
— Така ли? Текилата чиста ли я пиете, или да я омекотя?
— С какво ще я омекотиш? — попитах. — Да не ти се намира стъклен памук?
Той се ухили. Глътнах още малко текила и направих гримаса.
— Някой нарочно ли е измислил тази течност?
— Не мога да знам, господине.
— Какъв е таванът там?
— И това не знам. Зависи от настроението на шефа.
Масите за ролетките бяха подредени в една редица до отсрещната стена. Нисък парапет от варакосан метал разделяше играчите от масите.
На средната маса започна някаква кавга. Пет-шест души от двете крайни маси грабнаха жетоните си и отидоха там.
После се чу ясен, много учтив глас с лек чуждестранен акцент:
— Моля ви за малко търпение, госпожо… господин Каналис ще дойде след минутка.
Отидох там и се проврях до парапета. Две крупиета стояха близо до мен, свели глави един до друг. Единият бавно движеше лопатката напред-назад покрай неподвижното колело. И двамата зяпаха червенокосата.
Беше облечена в дълга вечерна рокля с голямо деколте. Имаше хубави бели рамене и не беше чак красива, но повече от хубава. Беше се облегнала на ръба на масата. Дългите й мигли трепкаха. Пред нея имаше голяма купчина пари и жетони.
Заговори с досада, сякаш вече няколко пъти е повтаряла едно и също:
— Размърдайте се и завъртете това колело! Прибирате залозите доста бързо, но не ви харесва да раздавате печалбите.
Действащото крупие се усмихна хладнокръвно и спокойно. Беше висок, мургав, студен мъж.
— Масата не може да покрие залога ви — изрече спокойно и ясно. — Господин Каналис може би… — Той сви елегантните си рамене.
— Ей, дългучи, това са ваши пари — рече тя. — Не искате ли да си ги върнете?
Лу Харгър облиза устни до нея, сложи длан върху ръката й, впи пламнали очи в купчината пари. Каза й тихо:
— Изчакай Каналис…
— По дяволите Каналис! Върви ми… и искам това да продължи.
Към края на масите се отвори някаква врата и в залата влезе много дребен и много блед мъж. Косата му беше права, черна и без блясък, имаше високо кокалесто чело и безжизнени, непроницаеми очи. Тънките му мустачки бяха подрязани и се спускаха почти под прав ъгъл на цял инч под ъглите на устата. Ефектът беше ориенталски. Бледата кожа на лицето му лъщеше мазно.
Той се промъкна зад крупиетата, спря до един от ъглите и докосна краищата на мустаците си с два пръста. Ноктите му имаха леко морав цвят.
Усмихна се внезапно, но само след миг изражението му стана такова, сякаш никога през живота си не се е усмихвал. Заговори с безизразен ироничен глас:
— Добър вечер, госпожице Глен. Трябва да ми разрешите да пратя някого да ви придружи, когато си тръгнете. Не бих искал тези пари да отидат в чужди джобове.
