Червенокосата го изгледа не особено любезно.
— Не съм си затръгвала… освен ако не ме изхвърлите.
— Така ли? — рече Каналис. — Какво искате да правите?
— Да заложа всичко — на черно!
Наоколо настъпи мъртва тишина. Никой не шукна. Лицето на Харгър бавно придоби цвят на слонова кост.
А лицето на Каналис остана безизразно. С изящен жест той важно измъкна голям портфейл от смокинга си и го хвърли пред високото крупие.
— Десет хилядарки — рече с глух шепот. — Това е моят таван… винаги.
Високото крупие вдигна портфейла, разтвори го, измъкна две дебели пачки банкноти, прелисти ги, сгъна портфейла и го подаде през масата на Каналис.
Каналис не помръдна да го вземе. Никой не помръдна освен крупието. Момичето каза:
— Сложи ги на червено.
Крупието се наведе през масата и много внимателно подреди на купчинка нейните пари и жетони. Постави залога й на червения ромб. Сложи ръка на колелото.
— Ако никой не възразява — рече Каналис, без да гледа към някого, — ще играем само двамата.
Другите размърдаха глави. Всички мълчаха. Крупието завъртя колелото и плъзна топчето в улея с леко завъртане на лявата китка. После отдръпна ръце и ги постави на края на масата, за да ги виждат всички.
Очите на червенокосата заискриха, устните й бавно се разтвориха.
Топчето се понесе по улея, подмина един от полираните метални ромбове, плъзна се надолу по фланга на колелото и затрака по връхчетата покрай номерата. Изведнъж движението му спря със сухо тракане. Топчето падна до двойната нула, на 27, червено. Колелото бе неподвижно.
Крупието взе лопатката и бавно побутна двете пачки банкноти през масата, добави ги към залога, разчиствайки всичко от игралното поле.
Каналис прибра портфейла си във вътрешния джоб, обърна се, закрачи бавно към вратата и мина през нея.
Отпуснах парапета със схванатите си пръсти, а по-голямата част от публиката се запъти към бара.
3
Лу се приближи към покритата с керамични плочки масичка в ъгъла, където убивах времето си с още текила. Малкият оркестър свиреше крехко до чупливост танго, а една двойка танцуваше стеснително на дансинга.
Лу беше е кремаво палто с вдигната яка около голям шал от бяла коприна. Изтънчената му физиономия сияеше. Този път носеше бели кожени ръкавици. Сложи едната от тях на масата и се наведе към мен.
— Повече от двайсет и два бона — каза той тихо. — Божичко, колко пари!
— Смяташ, че нещо не е наред ли?
— С играта ли? — Свих рамене, докато въртях чашката в ръце. — Не разбирам от ролетки, Лу… Но доста неща не са наред в поведението на твоята фльорца.
— Тя не е фльорца — рече Лу. В гласа му се долови тревога.
— Щом казваш. Тя накара Каналис да изглежда като един милион долара. Каква е колата?
— Буик с четири врати. Жълтозелена, с два фара и с мигачи, поставени на пръчки върху калниците. — Гласът му още звучеше угрижено.
— Карай бавно през града — рекох. — Дай ми възможност да се включа в процесията.
Той взе ръкавицата си и тръгна. Червенокосата я нямаше никаква. Погледнах часовника на ръката си. Когато изправих глава, Каналис стоеше срещу мен до масата. Очите му ме гледаха безжизнено над шегаджийските мустаци.
— Не харесвате заведението ми — рече той.
— Напротив.
— Не сте дошъл да играете. — Той констатираше, не питаше.
— Задължително ли е? — осведомих се сдържано. По лицето му се мярна едва забележима усмивка. Наведе се и каза:
— Мисля, че си тайно ченге. Хитро ченге.
— Просто частен детектив — рекох. — И не много хитър. Не се подвеждай по твърдостта ми. Семейна черта.
Каналис стисна с пръсти облегалката на стола.
— Не идвай повече… за каквото и да било. — Говореше тихо, почти като на сън. — Не обичам ченгета.
Извадих цигарата от устата си и я разгледах, преди да го погледна.
— Чух как те обидиха преди малко — рекох. — Понесе го добре… Така че няма да броим тази обида.
На лицето му за миг се изписа странно изражение. После се обърна и си тръгна, като леко полюшваше рамене. Стъпваше с цял крак, а пръстите му сочеха настрани. Походката му, както и лицето бяха някак негърски.
Станах и минах през голямата бяла двукрила врата в мрачното фоайе, взех си шапката и палтото и се облякох. Излязох през другата двукрила врата на широка веранда с дърворезба по ръба на покрива.
Въздухът бе наситен с морска мъгла и от разклатените от вятъра монтерейски кипариси пред къщата се процеждаше влага. Теренът под лек наклон се губеше в мрака. Мъглата скриваше океана.
Бях паркирал колата на улицата, на отсрещната страна на къщата. Нахлупих шапка и тръгнах безшумно по мокрия мъх на алеята, свих зад ъгъла на верандата и се заковах на място.
Точно пред мен някакъв мъж държеше пистолет — но той не ме видя. Държеше пистолета надолу, отстрани до палтото си, и той изглеждаше съвсем малък в огромната му ръка. Слабият отблясък на дулото сякаш идваше от мъглата, беше част от нея. Мъжът бе едър и стоеше безшумно на пръсти.
Вдигнах съвсем бавно дясната си ръка и откопчах горните две копчета на палтото, бръкнах и измъкнах дългия револвер калибър трийсет и осем с шест инчово дуло. Пъхнах го леко в джоба си.
Мъжът пред мен помръдна, вдигна лява ръка към лицето си, подръпна от цигарата, която криеше в шепа, и припламването очерта за миг масивна брадичка, широки тъмни ноздри и войнствен четвъртит нос на боксьор.
После пусна цигарата и я настъпи, а зад гърба си дочух бързи леки стъпки. Закъснях твърде много с обръщането. Нещо изсвистя и тутакси заспах.
4
Когато се свестих, бях студен и мокър, главата ми се цепеше. Имах мека цицина зад дясното ухо, но не кървеше. Бяха ме халосали с гумена палка.
Отлепих гръб от земята и видях, че съм на няколко метра от алеята, между две влажни от мъглата дървета. Отзад по обувките ми имаше кал. Бяха ме влачили от алеята до това място.
Пребърках джобовете си. Пистолетът беше изчезнал, разбира се, но това бе всичко… това и мисълта, че тази екскурзия се оказа доста забавна.
Потършувах из мъглата, не намерих нищо и не видях никого, отказах се от тези занимания и минах покрай задната страна на къщата до една извита редица палмови дървета и стара дъгова лампа, която съскаше и примигваше над входа към сляпата уличка, където бях оставил своя „Мармон“, модел 1925 година. Още го използвах за превозно средство. Влязох, след като избърсах седалката с кърпа, прилъгах двигателя да запали и потеглих на пресекулки, докато стигнах широка пуста улица със стари трамвайни релси по средата.
Оттам тръгнах към булевард „Де Казанс“, главната артерия на Лас Олиндас, кръстен на човека, който много отдавна беше построил заведението на Каналис. След малко пристигнах в града, минах покрай сгради, замрели магазини, някакъв автосервиз и накрая една дрогерия, която още беше отворена.
