Отпред имаше лъскава лимузина и аз паркирах зад нея, слязох и видях, че пред барчето седи гологлав мъж и разговаря с продавача в синя престилка. Бяха изцяло погълнати от разговора си. Понечих да вляза, сетне спрях и погледнах още веднъж натруфената лимузина.
Беше „Буик“ и цветът му би могъл да бъде жълтозелен на дневна светлина. Имаше два фара и два малки яйцевидни мигача на тънки никелови пръчки, прикрепени към предните калници. Стъклото откъм волана беше свалено. Върнах се до моята кола за фенерче, пресегнах се вътре, извъртях табелката с разрешителното, осветих я бързо, сетне загасих фенерчето. Колата се водеше на Луис Н. Харгър.
Оставих фенерчето и влязох в дрогерията. От едната страна имаше щанд за спиртни напитки и продавачът в синя престилка ми подаде половинлитрова бутилка „Кънедиън клъб“, която отнесох на барчето и отворих. Пред барчето имаше десет стола, но аз седнах до гологлавия мъж. Той започна да ме разглежда много внимателно в отсрещното огледало.
Поръчах си чаша черно кафе и я допълних щедро с уиски. Изпих я и очаквах да ме сгрее. После огледах гологлавия.
Беше на около двайсет и осем години, с пооредяла коса, здраво румено лице, горе-долу честни очи, мръсни ръце и с вид на човек, който не изкарва много пари. Сивото му вълнено сако с метални копчета не беше в тон с панталоните. Попитах го нехайно с тих глас:
— Твой ли е оня автобус отвън?
Стоеше вдървен. Присви устни и просто не можеше да откъсне очите си от моите в огледалото.
— На брат ми е — рече след малко.
— Да му пийнем ли по едно? — попитах. — Брат ти ми е стар приятел.
Той кимна едва, преглътна, посегна бавно, но накрая взе бутилката и подсили кафето си със съдържанието й. Обърна чашата наведнъж. Гледах го как след това вади смачкан пакет цигари, пъха една в устата си, драсва клечка кибрит о тезгяха, след като два пъти не успя да уцели нокътя на палеца си, и всмукна с прекалено евтино равнодушие, за което знаеше, че няма да мине.
Наведох се към него и казах спокойно:
— Това не означава непременно неприятности.
— Да… — рече той. — К-к-какво има?
Продавачът се присламчи към нас. Поръчах още кафе. Когато го донесе, загледах го втренчено, докато той не отиде до витрината и не застана до нея с гръб към мен. Налях си уиски във втората чаша кафе и отпих. Погледнах гърба на продавача и казах:
— Собственикът на колата няма брат.
Още пазеше самообладание, но се извърна към мен.
— Мислиш, че съм я откраднал?
— Не.
— Не мислиш, че е крадена?
— Не — рекох. — Чакам просто да ми разкажеш всичко.
— Ченге ли си?
— Аха… но няма да те изръся, ако това те тревожи.
Дръпна яко от цигарата си и разбърка празната чаша с лъжичката.
— Може да загубя работата си заради това — каза бавно. — Но стотачката ми трябваше. Аз съм такси да го изчакам. Някакъв мъж и едно маце спряха до мен с „Буика“ и мъжът ми предложи сто долара, ако му дам фуражката и таксито си. Каза ми да се повъртя тук един час, после да закарам бричката му до хотел „Карийон“ на булевард „Таун“. Таксито ми щяло да бъде там. И за тая работа ми даде цяла стотачка.
— Какво ти обясни? — попитах.
— Каза, че били в игрален дом и като никога им провървяло. Страхували се да не ги причакат на връщане. Мислят, че игрите винаги се следят от съгледвачи.
Взех една от неговите цигари и я поизправих с пръсти.
— Звучи правдоподобно — казах. — Мога ли да видя документите ти?
Той ми ги подаде. Казваше се Том Снийд, таксиметров шофьор от компанията „Грийн топ“. Затворих бутилката, пъхнах я в страничния джоб и хвърлих половин долар на тезгяха.
Продавачът дойде и ми върна рестото. Той почти трепереше от любопитство.
— Хайде, Том — казах пред него. — Да идем да вземем онова такси. Мисля, че няма защо да чакаш повече тук.
Излязохме и аз оставих „Буикът“ да ме отведе от разпръснатите светлини на Лас Олиндас през редица крайбрежни градчета с къщички, застроени по пясъчните ивици до океана, и по-големи къщи, накацали по склоновете на хълмовете зад тях. Тук-там светеше по някой прозорец. Гумите пееха по влажния бетон, а на завоите малките кехлибарени светлини върху калниците на „Буика“ надничаха към мен.
При Уест Самарон изоставихме крайбрежието, минахме с пухтене през Канал сити и излязохме на прекия път за „Сан Анджело“. Отне ни почти час да стигнем до булевард „Таун“ 5640 — номера на хотел „Карийон“. Това е голяма неугледна сграда с покрит с плочи покрив, приземен гараж и фонтан в предния двор, който вечер е осветен в бледозелено.
Откъм тъмната страна на улицата беше паркирано такси № 469 от компанията „Грийн топ“. Не можах да видя къде е било стреляно по него. Том Снийд намери фуражката си в жабката и седна нетърпеливо зад волана.
— Това оправя ли ме? Мога ли да си тръгна? — В резкия му глас се долавяше облекчение.
Казах, че не възразявам, и му дадох моята визитна картичка. Часът беше един и дванайсет минути, когато той зави зад ъгъла. Седнах в „Буика“ и го спуснах по рампата в гаража, където го оставих на едно негърче, което лениво бършеше прахта от колите. Отидох във фоайето.
Администраторът беше аскетичен на вид млад човек, който четеше под лампата на номератора „Решенията на Апелативния съд на Калифорния“. Каза, че Лу не е в стаята си и че не се е появявал от единайсет насам, когато той е поел дежурството. След кратък спор около късния час и важността на моето посещение позвъни в апартамента на Лу, но никой не отговори.
Излязох и поседях няколко минути в моя „Мармон“, изпуших една цигара и пийнах от бутилката „Кънедиън клъб“. После се върнах в хотела и се затворих в телефонната кабинка. Избрах номера на вестник „Телеграм“, поисках вътрешната редакция и се свързах с човек на име Вон Балин. Той ми изкрещя, когато разбра кой се обажда.
— Още ли се разхождаш? Виж, това е новина. Мислех, че приятелите на Мани Тинън вече са ти видели сметката.
— Зарежи това и слушай — рекох аз. — Познаваш ли Лу Харгър? Той е комарджия. Държеше едно заведение, което полицията затвори преди месец.
Вон Балин каза, че не познава Лу лично, но е чувал за него.
— Кой от твоите хора може да го познава добре?
Той се позамисли.
— Имаме тук един Джери Крос — каза накрая. — Разправят, че е специалист по нощния живот. Какво искаш да знаеш?
— Къде би могъл да отиде да се весели. — После му разказах част от историята, но не прекалих. Пропуснах сцената с моето халосване и историята с таксито. — Не се е връщал в хотела си. Трябва да разбера какво става с него.
— Е, щом си му приятел…
— Негов… не на компанията му.
Вон Балин изкряска на някого да се обади по телефона, сетне ми каза тихо в слушалката:
— Говори, момчето ми. Говори.
— Добре. Но на теб, не на вестника ти. Халосаха ме по главата край бърлогата на Каналис и ми задигнаха патлака. Лу и неговото момиче заменили колата с такси, което наели. После изчезнали. Не ми харесва тази работа. Лу не беше толкова пиян, че да се шляе из града със сума ти мангизи в джобовете. А дори и да беше, момичето нямаше да му позволи. То е практично.
— Ще видя какво мога да направя — каза Вон Балин. — Но не звучи много обнадеждаващо. Ще ти позвъня.
Казах му, че живея в „Мерит Плаца“, ако е забравил, излязох и седнах отново в колата. Прибрах се у
