3
Застрахователно дружество „Рилайънс“ държеше три невзрачни стаички в административната сграда на Граас. Бяха достатъчно солидна фирма, за да си позволят да бъдат колкото си искат неугледни.
Местният управител се казваше Лутин, плешив мъж на средна възраст, с кротки очи и тънки пръсти, с които милваше шарена пура. Седеше зад голямо, излъскано от прах бюро и миролюбиво съзерцаваше брадичката ми.
— Марлоу значи? Чувал съм за вас. — Докосна визитна та ми картичка с лъскаво пръстче. — Какво ви води тук?
Запремятах една цигара между пръстите си и понижих глас:
— Помните ли перлите на Лиандър?
Усмихна се бавно, с леко отегчена физиономия.
— Едва ли ще ги забравя. Струваха на фирмата сто и петдесет хиляди долара. Тогава бях наперен млад инспектор по обезщетенията.
— Имам една идея — рекох. — Може да излезе празна работа. И най-вероятно е така. Но бих искал да опитам. Още ли сте готови да изплатите наградата от двайсет и пет бона?
Той се подсмихна.
— Двайсет, Марлоу. Разликата похарчихме ние самите. Губите си времето.
— Времето си е мое. Значи двайсет. Мога ли да разчитам на някакво сътрудничество?
— В какъв смисъл?
— Мога ли да получа препоръчително писмо до другите ви клонове? Ако се наложи да пътувам извън щата. Ако ми дотрябват любезните услуги на местните власти.
— Къде извън щата?
Усмихнах му се. Почука пурата о ръба на пепелника и ми върна усмивката. Нито една от усмивките не беше искрена.
— Никакво писмо — отряза той. — Ню Йорк няма да се съгласи. Имаме си собствени проблеми. Иначе сътрудничество колкото искате, но неофициално. Можете да разчитате и на двайсетте хиляди, ако успеете.
Запалих цигарата, облегнах се и пуснах дим към тавана.
— Няма ли? А защо не? Така и не успяхте да намерите тези камъчета. А те са съществували, нали?
— Съществуваха, и още как! И ако все още съществуват, те са наша собственост. Но не се е случвало двеста хиляди да стоят закопани двайсет години и после изведнъж някой да ги изрови…
— Добре. И все пак аз разполагам с времето си.
Тръсна малко пепел от пурата и ме измери изпод вежди.
— Харесвате ми — рече той. — Въпреки налудничавата идея. Но ние сме сериозно предприятие. Да предположим, че наредя отсега нататък да ви следят. Тогава какво ще стане?
— Губя. Ще разбера, че ме следят. Твърде дълго съм в играта, за да не забележа. Ще се откажа, ще съобщя каквото знам на полицията и ще се прибера у дома.
— Защо ще постъпите така?
Наведох се през бюрото към него.
— Защото — изрекох бавно — човекът, който държеше нишката към тези перли, днес го пречукаха.
— О! — потри нос Лутин.
— Не го пречуках аз — добавих. Помълчахме известно време. После Лутин се обади:
— Не ви трябва никакво писмо. И без това нямаше да го носите със себе си. А сам знаете, че след чутото от вас няма да посмея да ви го дам.
Станах, усмихнах се и тръгнах към вратата. И той се надигна, бързо заобиколи бюрото и ме хвана за лакътя с изящната си ръчица.
— Слушайте, виждам, че сте откачен, но ако на истина намерите нещо, предайте го чрез нашите момчета. Ние държим рекламата.
— По дяволите, от какво мислите, че живея? — изръмжах.
— Двайсет и пет хиляди.
— Мислех, че са двайсет.
— Двайсет и пет. И все пак сте откачен. Тези перли никога не са били у Сайп. Ако бяха у него, той щеше да се разбере някак с нас много отдавна.
— Добре — рекох. — Имате достатъчно време да решите.
Ръкувахме се, разменихме си усмивки като двама хитреци, които знаят, че не могат да се изпързалят взаимно, но не се отказват от опитите си.
Беше пет без петнайсет, когато се прибрах в кантората. Пийнах две чашки, натъпках лулата и седнах да събера мислите си. Телефонът иззвъня.
— Марлоу? — попита женски глас. Тих, задавен, студен. Непознат глас.
— Да.
— Не е зле да се видиш с Ръш Мадър Познаваш ли го?
— Не — излъгах. — Защо да се виждам?
В слушалката изведнъж прокънтя звънлив, леденостуден смях.
— Защото един го боляха ходилата — обясни гласът.
Телефонът прекъсна. Оставих слушалката, драснах клечка кибрит и се загледах в стената, докато пламъкът опари пръстите ми.
Ръш Мадър беше адвокат със съмнителна репутация. Държеше кантора в сградата на Куорн. Специалист по дела за обезщетение при нещастни случаи, уреждаше дребни дела, майстореше алибита — всичко, което малко вони и носи малко повече пари. Не бях чувал да се е забърквал в големи операции като горене на хорски крака.
4
Долната част на „Спринг стрийт“ се готвеше за края на работния ден. Таксита пъплеха близо до бордюрите, секретарки бързаха да се приберат по-рано, трамваите се точеха един след друг, а регулировчиците пречеха на хората да правят напълно законни десни завои.
Сградата на Куорн беше с тясна фасада с цвят на засъхнала горчица, във входа имаше голяма витрина с изкуствени челюсти. На указателя прочетох имена на зъболекари, които работят безболезнено, на хора, които ги обучават за пощальони, просто имена и просто номера без имена. Ръш Мадър, адвокат, държеше стая 619.
Излязох от друсащата се открита кабина на асансьора, погледнах мръсния плювалник върху изпоцапаната гумена подложка, тръгнах по коридор, в който вонеше на угарки, и натиснах дръжката под матовото стъкло на номер 619.
Върху матовото стъкло се очерта нечия сянка, сетне вратата се отвори със скърцане. Пред мен застана набит мъж с мека заоблена брадичка, черни вежди, мазна кожа и тънки провиснали мустаци, от които лицето му изглеждаше още по-тлъсто. Подаде ми няколко пожълтели от никотин пръста.
— Виж ти, виж ти, самият стар кучелов. Окото, дето нивга не забравя. Името беше Марлоу, струва ми се.
Влязох и изчаках вратата да изскърца зад гърба ми. Стая с голи стени, кафяв линолеум вместо килим, обикновено бюро и кантонерка под прав ъгъл спрямо него, голям зелен сейф, който изглеждаше огнеупорен колкото найлонова торбичка, две етажерки за папки, три стола, вграден гардероб и умивалник в ъгъла до вратата.
— Е, сядай — покани ме Мадър. — Радвам се да те видя. — Засуети се зад бюрото, нагласи една изтърбушена възглавница на стола и седна отгоре й. — Много мило, че намина. По работа ли?
Седнах, пъхнах цигара между зъбите си и го загледах. Не казах нито дума. Наблюдавах го как започва да се поти. От косата високо горе. Той грабна един молив и взе да драска с него в бележника си. След малко ме стрелна с поглед, пак го заби в бележника. Проговори — на бележника.
— Някакви идеи? — попита тихо.
