— За кое?
Не ме погледна.
— За това как бихме могли да свършим заедно една малка работа. Да речем със скъпоценни камъни.
— Кое беше пиленцето?
— А? Какво пиленце? — Продължаваше да не ме гледа.
— Онова, дето ми позвъни по телефона.
— Някой ти е звънял?
Посегнах към старомодния му телефон — от онези, които висят на стената като бесилка. Вдигнах слушалката и много бавно започнах да набирам номера на полицейското управление. Сигурен бях, че познава този номер не по-зле от собствената си шапка. Мадър се пресегна и натисна вилката надолу.
— Ама слушай — завайка се. — Много си бърз. Защо звъниш на ченгетата?
— Искат да си поговорят с теб — изрекох бавно. — Защото познаваш една мадама, която знае, че един го болят ходилата.
— Трябва ли по такъв начин? — Яката на ризата му изведнъж отесня. Задърпа я с пръсти.
— Не, ако зависи от мен. Но ако си мислиш, че ще те оставя да си играеш с рефлексите ми, лъжеш се.
Мадър отвори плоска кутия с цигари и пъхна една в устата си със звук като от изкормена риба. Ръката му трепереше.
— Добре — рече пресипнало. — Добре. Не се ядосвай.
— Само престани да ми броиш облаците — изръмжах. — Говори по същество. И да имаш някаква работа за мен, тя сигурно ще е толкова мръсна, че не бих я докоснал. Но поне ще те изслушам.
Кимна. Вече беше в свои води. Знаеше, че блъфирам. Пусна бледо клъбце дим и го проследи как се издига.
— Не ти се сърдя — рече спокойно. — И аз понякога се правя на утрепан. Работата е там, че ние знаем. Каръл те е видяла да влизаш в къщата и после да излизаш. А полиция не се появила.
— Каръл ли?
— Каръл Донован. Моя приятелка. Тя ти е позвънила.
— Продължавай — кимнах. Не каза нищо. Само седеше и ме гледаше като бухал. Усмихнах се, наведох се леко към него и казах:
— Значи ето какво не ви дава мира. Не знаете защо съм отишъл там и защо след това не съм извикал полицията. Отговорът е лесен. Мислех, че е тайна.
— Само се занасяме един друг — процеди кисело Мадър.
— Добре. Дай да си говорим за перли. Това улеснява ли нещата?
Очите му заблестяха. Искаше му се да изрази открито вълнението си, но не го стори. Гласът му остана сдържан и студен.
— Каръл забърса една вечер този, дребния. Доста откачен, фрашкан с наркотици, но дълбоко в тиквата му се била загнездила една мисъл. Дърдорел непрекъснато за перли, за някакъв старец горе на северозапад или в Канада, който ги бил задигнал много отдавна и те още били у него. Само дето не щял да каже кой е старият и къде е. По този въпрос си траел. Дума не обелвал. Не знам защо.
— Искал да му изгорят ходилата — обясних. Устните на Мадър трепнаха и по челото му пак избиха ситни капки пот.
— Не го направих аз — рече пресипнало.
— Ти или Каръл, има ли значение? Дребосъкът умря. Полицията може да го изкара убийство. Не узнахте онова, което ви интересуваше. Затова ме извикахте тук. Мислите, че аз имам сведенията, които не получихте. Глупости. Ако знаех достатъчно, нямаше да съм тук, а ако вие знаехте достатъчно, нямаше да ви дотрябвам. Така ли е?
Усмихна се много бавно, сякаш това му причиняваше болка. Надигна се с мъка от стола, издърпа едно дълбоко чекмедже отстрани в бюрото и постави отгоре приятно изваяна кафява бутилка и две чаши на ивици. Прошепна:
— Делим поравно. Ти и аз. Изключвам Каръл от играта. Дяволски груба е, Марлоу. Виждал съм твърди жени, но тя е синката върху стоманена броня. А никога не би предположил такова нещо, като я гледаш, нали?
— Виждал ли съм я?
— Така мисля. Тя каза, че си я видял.
— А, момичето в доджа.
Той кимна, наля две порядъчни дози, остави бутилката и стана.
— Вода искаш ли? Аз обичам да го разреждам.
— Не — рекох. — Но защо ще ми даваш дял? Не знам повече от това, което ти спомена. Или съвсем малко. Положително не толкова, колкото ти явно знаеш, за да стигнеш до тук.
Изгледа ме хитро над чашите.
— Знам къде мога да получа петдесет хилядарки за перлите на Лиандър — два пъти повече, отколкото ще получиш ти. — Давам ти твоя дял, а моето си е мое. А ти ми трябваш, за да действам открито. Та с вода или без вода?
— Без вода — рекох.
Отиде до вградения умивалник, пусна водата и се върна с чашата си, наполовина пълна. Седна отново, засмя се, вдигна чашата. Пихме.
5
Дотук бях допуснал само четири грешки. Първата беше, че изобщо се забърках в цялата история, дори и заради Кати Хорн. Втората, като останах в играта, след като намерих трупа на Мардо Куката. Третата, като позволих на Ръш Мадър да разбере, че знам за какво говори. Четвъртата, уискито, беше най-голямата ми грешка.
Усетих странния вкус още докато се плъзгаше по хранопровода ми. Сетне изведнъж ми просветна, сякаш бях го видял с очите си: подменил е чашата си с друга, пълна с безвредна течност и скрита в шкафа.
За миг останах неподвижен с празната чаша между пръстите си, събирайки сили. Лицето на Мадър започна да се уголемява като луна и да се размива. Мазна усмивка се появяваше и изчезваше под увисналите мустаци, докато той седеше и ме гледаше.
Посегнах към задния си джоб и измъкнах измачкана носна кърпа. Малката, увита в кожа дървена палка в нея май не личеше. Във всеки случай, след като посегна бързо под сакото си, Мадър не помръдна повече.
Станах, люшнах се пиянски напред и го халосах точно по темето. Той се задави. Понечи да се изправи, фраснах го по ченето. Коленете му омекнаха, ръката му увисна изпод сакото и обърна чашата върху бюрото. Изправих я, постоях мълчаливо, като се ослушвах и се борех с гаденето и с унеса, които ме обхващаха. Отидох до вратата към съседното помещение и се помъчих да я отворя. Беше заключена. Вече едва се държах на краката си. Придърпах един стол до входната врата и блокирах дръжката с облегалката му. Облегнах се задъхан на вратата, скърцах със зъби и се проклинах. Извадих белезници и тръгнах към Мадър.
Много хубаво чернокосо момиче със сиви очи излезе от вградения гардероб и насочи към мен пистолет калибър 32. Беше облечена в елегантен син костюм. Шапката с форма на обърната с дъното нагоре чиния сякаш теглеше остра черта през челото й. Отстрани се спускаха лъскави тъмни коси. Очите й бяха каменно- сиви, студени и в същото време безгрижни. Лицето й беше свежо, младо, нежно и твърдо като длето.
— Хайде, Марлоу, лягай, поспи и ще ти мине. Загуби играта.
Запрепъвах се към нея, размахал моята палка. Тя поклати глава. При това движение лицето й се уголеми пред очите ми. Очертанията му се меняха и се люшкаха. Пистолетът в ръката й ми се струваше ту като тунел, ту като клечка за зъби.
— Не ставай глупав, Марлоу — каза тя. — Няколко часа сън за теб и преднина за нас. Не ме карай да стрелям. Ще го направя.
