Наля нещо зад тезгяха и побутна към мен чаша от дебело стъкло.
— Десет цента.
Помирисах течността, сбърчих нос.
— Онова „да“ за уискито ли се отнасяше?
Плешивият извади отдолу голяма бутилка с етикет, който уверяваше, че това е „най-доброто чисто ръжено уиски от Юга, гарантирано отлежало поне четири месеца“.
— Добре — рекох. — Виждам, че току-що се е нанесло тук.
Долях малко вода и отпих. На вкус беше като ваксина против холера. Сложих четвърт долар на тезгяха. Барманът ми показа още един златен зъб от другата страна на лицето си, хвана се за тезгяха с яките си ръце и вирна брадичка към мен.
— Това някаква шегичка ли беше? — попита почти нежно.
— Току-що пристигам — обясних. — Търся златни рибки за поредния си прозорец. Златни рибки.
Барманът процеди много бавно:
— Да ти приличам на човек, който познава човек, който гледа златни рибки? — Лицето му леко пребледня.
Дългоносият, който играеше билярд сам, прибра щеката, дойде при бара, застана до мен и хвърли пет цента на тезгяха.
— Налей ми кола, преди да си се подмокрил — под хвърли той на бармана.
Барманът с мъка се отлепи от плота. Погледнах да видя дали пръстите му не са оставили вдлъбнатини по дървото. Наля кока-кола, разбърка я с дълга пръчица, тропна чашата на тезгяха, пое дълбоко дъх и го издиша през носа си, изгрухтя и се запъти към вратата с надпис „Тоалетна“.
Дългоносият надигна колата и се загледа в мръсното огледало зад бара. Левият ъгъл на устата му помръдна. Оттам долетя едва доловимо:
— Как е Куката?
Стиснах палеца и показалеца си, поднесох ги към носа си, подсмръкнах и тъжно поклатих глава.
— Продължава да смърка, а?
— Да — рекох. — Не чух името ти.
— Викай ми Залеза. Все на запад вървя. Мислиш ли, че все тъй ще си трае?
— Ще си трае.
— Как те викат?
— Додж Уилис. От Ел Пасо.
— Отседнал ли си някъде?
— В хотел.
Остави празната чаша.
— Да се омитаме.
7
Качихме се в стаята ми, седнахме и се загледахме над чашите с уиски, вода и лед. Залеза ме разглеждаше с близко разположените си безизразни очи, по малко, но в крайна сметка много цялостно, докато накрая събра две и две.
Отпивах от уискито и чаках. Накрая, без да мърда устни както и преди, процеди:
— Защо Куката не дойде лично?
— По същата причина, поради която не се задържа тук последния път.
— К’во ще рече това?
— Сам съобрази.
Кимна, сякаш казаното от мен имаше някакъв смисъл. Сетне попита:
— Какъв е таванът?
— Двайсет и пет бона.
— Да имат да вземат! — заяви Залеза натъртено, почти грубо.
Облегнах се и запалих цигара, пуснах дим към отворения прозорец и гледах как вятърът го поема и разкъсва.
— Слушай — заоплаква се Залеза, — познавам те колкото спортната страница от миналата неделя. Може да си всякакъв, де да знам.
— Защо ме забърса тогава?
— Нали знаеше паролата.
Тогава реших да рискувам. Ухилих се.
— Аха. Златните рибки са паролата, а мястото е магазинът.
По липсата на реакция от негова страна разбрах, че съм прав. Беше шанс, за какъвто човек сънува, но дори и на сън не съумява да го оползотвори.
— Е, друга въдица ще ми пуснеш ли? — осведоми се Залеза, като засмука парченце лед от чашата и го загриза. Разсмях се.
— Добре, Залез. Убедих се, че си предпазлив. Но така можем да я караме седмици наред. Хайде да свалим картите. Къде е старецът?
Залеза присви устни, облиза ги, пак ги присви. Много бавно остави чашата, отпусна дясната ръка към бедрото си. Разбрах, че съм сбъркал — Куката е знаел къде е старецът, знаел е точно. Значи и аз трябваше да знам това.
Нищо в гласа на Залеза не показваше, че съм сгрешил. Рече сърдито:
— Искаш да кажеш аз да сваля картите, а ти да седиш и да ги оглеждаш. Друг път!
— Тогава какво ще кажеш за това? — изръмжах. — Куката е мъртъв.
Трепна едната му вежда, едното ъгълче на устата. Очите му станаха още по-безизразни, ако това изобщо беше възможно. Гласът му леко заскрибуца като пръст по суха кожа.
— Как така?
— Конкуренция, за която двамата не сте знаели.
Пак се облегнах и се усмихнах.
Револверът светна с мек метален блясък на слънцето. Така и не видях откъде изникна. Сетне дулото зяпна срещу мен — кръгло, черно, кухо.
— Не си познал кого да избудалкаш — отрони глухо Залеза. — Не се оставям лесно на мошениците.
Скръстих ръце на гърдите си, като внимавах дясната да се вижда добре.
— Щях да съм сбъркал… ако бяха шеги. Но не са. Куката се забъркал с едно момиче и тя го е издоила… донякъде. Не й казал къде да търси стария. Тогава тя и нейният шеф отишли да видят Куката у дома му. Изгорили ходилата му с гореща ютия. Умрял от шок.
Залеза не изглеждаше потресен.
— Имам още място в ушите — рече той.
— И аз — озъбих се и се престорих на ядосан. — Какво, по дяволите, си казал толкова, освен че познаваш Куката?
Той завъртя револвера около показалеца си и се загледа в движението му.
— Старият Сайп е в Уестпорт — подхвърли небрежно. — Това да ти говори нещо?
— Аха. У него ли са камъчетата?
— Откъде, по дяволите, да знам? — Спря да върти револвера, отпусна го на бедрото си. — Къде са конкурентите, за които говореше?
— Дано съм ги изгубил по пътя — обясних. — Но не съм съвсем сигурен. Мога ли да си сваля ръцете и да пийна?
— Можеш. А ти как се набърка?
— Куката живееше при жената на мой приятел, който е в кафеза. Честно момиче, може да й се вярва. Той й се доверил, а тя ми разказа по-късно всичко.
— След като го пречукали? Колко дяла от ваша страна? Половината е за мен.
Изпих уискито и бутнах настрани празната чаша.
— Как не!
