Англич. Пред него, върху бюрото, имаше два пистолета. Единият беше старият верен колт на Пийт Англич. Вратата на стаята беше затворена и на килима до нея лежеше ключ с номер, сякаш изпаднал от ключалката или избутан отвън.
Смайлър пусна сакото на пода и задържа само портфейла. Лявата му ръка повдигна колта. Той се ухили.
— О’кей, бяло момче, продължавай да се бършеш след душа — каза.
Пийт Англич се доизбърса, разтри се за последно и остана гол с мокрия пешкир в лявата ръка.
Смайлър бе изпразнил портфейла върху бюрото и броеше парите с лявата ръка. В дясната все още стискаше колта.
— Осемдесет и седем долара. Хубава сумичка. Част от тях са мои, от играта на зарове, но ще ги прибера всичките. Ти не се притеснявай, мой човек. Приятел съм на управителя.
— Остави ми някакъв изход, Смайлър — дрезгаво продума Пийт Англич. — Това са всичките ми пари на този свят. Остави няколко доларчета, а? — Направи гласа си да звучи тежко, дрезгаво, по пиянски завалено.
Смайлър го дари с блясъка на зъбите си и поклати тясната си глава.
— Не мога, мой човек. Имам среща с маце и зелените ми трябват.
Пийт Англич неуверено пристъпи напред и спря, като се усмихваше глуповато. Дулото на собствения му пистолет бе зейнало насреща му.
Смайлър посегна към бутилката с уискито и я взе.
— Това също може да ми влезе в работа. Сладураната си пада по пиячката. Здравата смуче, ще знаеш. Каквото е останало в панталона, си е за теб. Така е честно, нали?
Пийт Англич отскочи встрани, около метър и нещо. Лицето на Смайлър се сгърчи. Той извъртя пистолета, но бутилката с уиски се изплъзна от лявата му ръка и се стовари върху крака му. Негърът изкрещя, ритна бясно и кракът му се закачи в цепката на съдрания килим.
Пийт Англич замахна с мокрия пешкир и цапардоса Смайлър през очите.
Смайлър се олюля и изрева от болка, а Пийт Англич стисна с желязната си лява ръка китката с пистолета. Изби я настрани и нагоре. Ръката му започна да се плъзга надолу, към ръката на Смайлър, към пистолета. Пистолетът се извъртя навътре и се опря в слабините на негъра.
Остро коляно злостно срита Пийт Англич в стомаха. Той изхълца и пръстът му конвулсивно стисна пръста на Смайлър върху спусъка.
Изстрелът бе глух, притъпен от виолетовия плат на костюма. Очите на Смайлър се превъртяха и подбелиха, тясната му челюст увисна.
Пийт Англич го пусна на пода и остана пребит, задъхан, с позеленяло лице. Пипнешком намери падналата бутилка с уискито, отпуши тапата и изля част от огнената течност в гърлото си.
Лицето му постепенно загуби зеленикавия си оттенък. Дишането му се нормализира. С опакото на ръката избърса потта от челото си.
Опипа пулса на Смайлър. Нямаше пулс. Беше мъртъв. Пийт Англич измъкна пистолета от ръката му, отиде до вратата и надникна навън в коридора. Празен. От външната страна на ключалката имаше шперц. Той го извади и заключи вратата отвътре.
Нахлузи си бельото, чорапите, обувките, облече износения син костюм от шевиот, завърза черна вратовръзка около измачканата яка на ризата, бърна се при мъртвеца и измъкна пачката банкноти от джоба му. Напъха малко дрехи и някои дребни тоалетни принадлежности в евтин мукавен куфар и го изправи до вратата.
С молив напъха парченце хартия в дулото на пистолета и подмени използвания патрон, размачка с пета празната гилза в банята, хвърли я в тоалетната и пусна водата.
Заключи вратата отвън и по стълбите се спусна във фоайето.
Плешивият администратор стреснато го погледна и бързо сведе очи. Кожата на лицето му посивя. Пийт Англич се облегна върху бюрото му, разтвори длан и два ключа издрънчаха върху очуканото дърво. Администраторът се втренчи в ключовете и потрепери.
Пийт Англич изрече с бавния си дрезгав глас:
— Да си чул някакъв странен шум?
Администраторът поклати глава, преглътна.
— Зловещо вертепче, а? — констатира Пийт Англич.
Администраторът мъчително размърда глава и сгърчи врат в яката си. Плешивата му глава мрачно намигна под мъждивата лампа.
— Много лошо — продължи Пийт Англич. — Под какво име се регистрирах снощи?
— Не си регистриран — прошепна администраторът.
— А може би дори не съм бил тук? — тихо продума Пийт Англич.
— За пръв път те виждам сега, господине.
— И сега не ме виждаш. И никога няма да ме видиш… за да ме познаеш… нали, Док?
Администраторът размърда врат и опита да се усмихне.
Пийт Англич извади портфейла си и измъкна три банкноти от по един долар.
— Аз съм от ония, дето обичат да си плащат — бавно каза той. — Това е за стая триста четирийсет и девет до сутринта. По до късничко. Момчето, на което си дал шперца, спи доста дълбоко. — Той замълча, задържа студените си очи върху лицето на администратора и замислено добави: — Ако, разбира се, няма приятели, които биха желали да го преместят.
Устните на администратора заизпускаха мехури. Той запелтечи:
— Той да не е… да не е…
— Ами да. Ти какво очакваше? — попита Пийт Англич.
Отправи се към изхода, понесъл куфара си, и остана за миг под мъждивия надпис, загледан в белите заслепяващи отблясъци на „Сентрал авеню“.
После тръгна в обратна посока. Улицата бе много тъмна и доста тиха. Трябваше да измине четири преки, преди да стигне до „Нун стрийт“. Наоколо всичко бе застроено с паянтови къщи. Кварталът бе изцяло негърски.
По пътя си срещна само една негърка — младо момиче със зелена шапка, тънки чорапи и много високи токчета, която пушеше цигара под прашно палмово дърво и гледаше към хотел „Сюрприз“.
2
Закусвалнята се помещаваше в стар вагон-ресторант без колела, загнезден с гръб към улицата в празното пространство между автомонтьорска работилница и евтин пансион. На стените му с избелели златисти букви бе изписано името „Бела Дона“. Пийт Англич изкачи двете железни стъпала в единия му край и се потопи в миризмата на препържено олио.
Точно насреща съзря дебелия бял гръб на негъра готвач. В най-отдалечения край на ниския тезгях бяло момиче пиеше кафе, обронило глава на лявата си длан. Беше облечено в протрито спортно сако с висока обърната яка и евтина кафява филцова шапка. Във вагона нямаше никой друг.
Пийт Англич остави куфара си на пода, седна на столче до вратата и каза:
— Здрасти, Мопси!
Дебелият готвач обърна лъщящото черно лице над бялото си рамо. Лицето се разтегна в усмивка. Дебел синкав език се размърда между плътните му бърни.
— Как си, момчето ми? Искаш ли да хапнеш?
— Забъркай две яйца, кафе и препечен хляб, но без картофи.
— Това не е ядене за истински мъж — оплака се Мопси.
— Гази ме махмурлук — жалва се Пийт Англич.
Момичето в другия край на тезгяха изпитателно го погледна, после премести очи върху евтиния будилник на полицата, оттам върху часовника върху облечената си в ръкавица китка. Отпусна глава и отново се вторачи в кафето си.
Дебелият готвач чукна яйцата в тигана, добави мляко и ги разбърка.
— Ще му удариш ли едно, момче?
