квартал след квартал, тихи и шумни, къщи, където мълчаливи мъже седяха на разнебитени веранди или пък шумни младежки банди от двата цвята се ежеха и се мъчеха да се надприказват пред евтини ресторантчета, дрогерии и бирарии, пълни с игрални автомати.
На „Санта Барбара“ полицейската кола отново сви на изток и бавно се плъзна покрай бордюра към „Нун стрийт“. Спря на ъгъла зад вагона-закусвалня. Лицето на Пийт Англич отново се напрегна, но той нищо не каза.
— О’кей — измърмори Ангъс. — Свали му железата.
Ченгето от другата страна на Пийт измъкна ключ от джоба си, отключи белезниците и със задоволство ги раздрънка, преди да ги закачи на колана си. Ангъс отвори вратата и излезе от автомобила.
— Слизай — нареди той през рамо.
Пийт Англич излезе. Ангъс подмина уличната лампа, спря и му махна да се приближи. Ръката му се пъхна под сакото и излезе с пистолет. После тихо каза:
— Наложи се да го изиграем така. Иначе целият град щеше да разбере. Пиърсън е единственият, който те познава. Нещо да ти е хрумнало?
Пийт Англич взе пистолета си, бавно поклати глава и пъхна оръжието под собственото си сако, като гледаше тялото му да остане между него и колата край бордюра отзад.
— Предполагам, усетили са клопката — бавно изрече той. — Едно момиче се мотаеше наоколо, но може и да е било случайно.
Ангъс го изгледа мълчаливо, после кимна и се върна в колата. Вратата се затръшна, колата потегли и постепенно набра скорост.
Пийт Англич тръгна по „Санта Барбара булевард“ и излезе на „Сентрал авеню“, а оттам продължи на юг. След малко насреща му се появи ослепителен надпис с виолетови букви — „Клъб Джъгърнот“. Заизкачва широкото, застлано с килим стълбище към шумни тълпи и танцова музика.
4
Момичето трябваше да върви странично, за да се промъкне между масите, нагъсто подредени около малкия дансинг. Бедрата й докоснаха рамото на някакъв мъж, той я сграбчи за ръката и се ухили. Тя се усмихна машинално, издърпа ръката си и продължи напред.
Изглеждаше значително по-добре в сивата лъскава рокля без ръкави, с кестенявата си коса, която се къдреше около врата й, далеч по-добре, отколкото в износеното спортно сако и евтината филцова шапка, по-добре въпреки разголените крака на кокилестите токчета, неподлежащия на съкращения минимум на талията и глуповатата златиста оперетна шапчица, смешно килната над едното ухо.
Лицето й бе изнурено, дребно, миловидно и повърхностно. Гледаше с широко отворени очи. Оркестърът вдигаше пронизителна врява и успешно заглушаваше тракането на съдовете, високия говор и тътренето на крака по дансинга. Момичето бавно се приближи до масата на Пийт Англич, издърпа другия стол и седна.
Подпря брадичка на опакото на дланите си, сложи лакти на масата и се загледа в него.
— Здравей — каза с леко разтреперан глас.
Пийт Англич побутна пакет цигари към нея и я загледа как изтръсква една и я пъха между устните си. Той драсна клечка кибрит. Тя обаче трябваше да я поеме от ръката му, за да си запали цигарата.
— Ще пийнеш ли?
— И още как!
Той направи знак на къдравия сервитьор с бадемови очи и му поръча два коктейла.
Сервитьорът се отдалечи. Пийт Англич се облегна назад в стола си и се вторачи във върха на единия си пръст.
Момичето каза много тихо:
— Получих бележката ти, господине.
— Хареса ли ти? — Гласът му беше студено нехаен. Той не поглеждаше към нея.
Тя се изсмя насила.
— Длъжни сме да угаждаме на клиентите.
Пийт Англич погледна над рамото й към подиума на оркестъра. В единия му край, до микрофона, стоеше мъж и пушеше цигара. Беше набит, твърде стар за конферансие, със зализана сива коса, месест нос и подпухнало лице на пияница. Усмихваше се на всичко и на всички. Известно време Пийт Англич го наблюдава втренчено, следвайки посоката на погледа му. После каза хладно, без да променя нехайната си интонация:
— Но ти и бездруго щеше да си тук.
Момичето се наежи, после отново се отпусна.
— Не е нужно да ме обиждаш, господине.
Той я изгледа бавно, отдолу нагоре, безизразно.
— Загазила си здравата и си затънала до колене в нищото, малката. Често съм изпадал в подобно положение и симптомите са ми до болка познати. Да не говорим как ме накисна тази вечер. Така че ти дължа няколко обиди.
Къдравият сервитьор дойде, остави върху покривката поднос, избърса дъната на двете чаши с мърлявата си кърпа, поднесе им ги и отново се отдалечи.
Момичето обхвана чашата си с ръка, бързо я вдигна и отпи яка глътка. Отново остави чашата си и потрепери. Лицето й беше бяло.
— Разказвай вицове или нещо подобно — бързо каза. — Недей да стоиш просто така. Наблюдават ме.
Пийт Англич докосна чашата си и съвсем целенасочено се усмихна към единия край на подиума.
— Да, май си права. Разкажи ми за онази история на „Нун стрийт“.
Тя бързо се пресегна и докосна ръката му. Острите й нокти се вкопаха в нея.
— Не тук — прошепна. — Не знам как си ме открил и не ме интересува. Заприлича ми на човек, който би помогнал на едно момиче. Бях се побъркала от страх. Но не говори за това тук. Ще направя всичко каквото пожелаеш, ще дойда където поискаш. Само не тук.
Пийт Англич измъкна ръката си изпод нейната и отново се облегна назад. Очите му гледаха студено, но устата му бе смекчила гънките си.
— Ясно. Тримър ти е наредил. Той наблюдаваше ли какво става?
Тя бързо кимна.
— Не бях изминала и три преки, и той ме настигна. Мислеше, че страшно хитро съм те изработила, но вече няма да си го мисли, като те види тук. Сам се издаде.
Пийт Англич отпи от чашата си.
— Идва насам — каза хладно.
Сивокосото конферансие се придвижваше между масите, кланяше се, разговаряше, но неизменно напредваше към масата на Пийт Англич и момичето. То се беше втренчило в голямото позлатено огледало зад главата на Пийт Англич. Изведнъж лицето й се разкриви, буквално рухна от страх. Устните й неудържимо трепереха.
Тримър Уолц небрежно се приближи до масата и се облегна с ръка отгоре й. Завря месестия си синкав нос в лицето на Пийт Англич.
— Здрасти, Пийт. Не си се мяркал насам, откак погребаха Маккинли. Как я караш?
— Нито зле, нито добре — дрезгаво отвърна Пийт Англич. — Бях в запой.
Гласът на Уолц беше мек, гукащ:
— Отпреди ли познаваш госпожичката, или случайно си я забърсал?
— Просто си търсех компания, за да не пия сам, Тримър. Изпратих й бележка.
— Разбира се. Чудесно. — Уолц повдигна една от чашите и я подуши. Тъжно поклати глава. — Ще ми се да можехме да сервираме по-добър алкохол. Но за тези пари — толкова. Какво ще кажеш да пийнем от по- подходяща бутилка, отзад в моята бърлога?
— И двамата ли ни каниш? — внимателно попита Пийт Англич.
— И двамата, разбира се. След около пет минути. Първо трябва да пообиколя.
