Уолц поклати глава и продължи да се усмихва.
— Откупът на Вайдори е бил хилядарка, Тримър… или е започнал с хилядарка. „Нун стрийт“ е почти в задния ти двор. Трябва ли да плашиш жените, за да ти вършат черната работа? Мисля, че момичето ти е било нужно за нещо друго.
Уолц леко присви очи и посочи към купчината банкноти.
Пийт Англич бавно продължи:
— Едно опърпано, самотно, уплашено хлапе. Вероятно живее в някоя евтина квартирка. Без приятели, иначе нямаше да работи в твоето заведение. Никой няма да се заинтересува от нея освен мен. Ти дори не би я използвал и в публичен дом, нали, Тримър?
— Вземи си парите и се махай — каза Уолц. — Нали знаеш какво се случва с плъховете в този квартал?
— Разбира се, въртят бардаци — тихо отвърна Пийт Англич.
Той остави пистолета и посегна да вземе парите. Юмрукът му се сви и небрежно полетя нагоре. Лакътят му също се повдигна, юмрукът се извъртя и почти нежно се прилепи към ченето на Уолц.
Уолц увисна като торба стари дрехи. Устата му остана отворена. Шапката му падна от главата. Пийт Англич го изгледа и измърмори:
— Това ми достави голямо удоволствие.
В стаята беше много тихо. Оркестърът се чуваше приглушено, като силно намалено радио. Пийт Англич мина зад Уолц и бръкна във вътрешния джоб на палтото му. Извади портфейла и заизтръсква пари, шофьорска книжка, разрешително за носене на оръжие, няколко карти за застраховки.
Прибра всичко обратно, навъсено загледа бюрото, като прекарваше нокът по брадичката си. Точно пред него имаше лъскав бележник. Върху най-горния празен лист се забелязваха следи от букви. Той го погледна странично срещу светлината, а после взе молив и леко започна да драска отгоре. Появиха се неясни букви. Когато целият лист беше надраскан, Пийт Англич прочете: „«Нун стрийт» 4623. Търси Рино.“
Откъсна листа, сгъна го, прибра го в джоба си, взе си пистолета и отиде до вратата. Извади ключа, заключи стаята отвън, отиде до стълбището и се спусна на сляпата уличка.
Тялото на негъра лежеше там, където беше паднало — между малката кола и тъмната стена. Уличката беше пуста. Пийт Англич се наведе, претърси джобовете на мъртвеца и измъкна пачка пари. Преброи ги на мигащата светлина от кибрит, отдели осемдесет и седем долара и започна да пъха останалите обратно на мястото им. Някаква хартийка падна на земята. Едната й страна бе неравно откъсната.
Пийт Англич клекна до колата, запали още една клечка кибрит и видя, че държи половин лист от лъскав бележник, върху който беше написано нещо, което започваше от откъснатото. Останалото гласеше: „…3. Търси Рино.“
Той тракна със зъби и пусна клечката на земята.
— Така е по-добре — промърмори тихо.
Качи се в колата, запали и излезе от уличката.
7
Номерът беше изписан върху входната врата и леко осветен отзад. Това всъщност беше и единствената светлинка, която се виждаше от цялата къща. А тя бе голяма паянтова постройка, една пресечка над мястото, където бе организирана засадата. Предните прозорци бяха плътно запердени. Зад тях се чуваше шум, гласове, смях, специфичното пеене на млади негърки. Покрай тротоара и от двете страни на улицата бяха паркирани коли.
Вратата отвори висок слаб негър в тъмен костюм и златно пенсне на носа. Зад него имаше втора врата — затворена. Пийт Англич се озова в нещо като тъмна кутия между двете врати.
— Рино? — каза той.
Високият негър кимна, без да отговори.
— Дошъл съм за момичето, което Руф остави, бялото момиче.
За миг високият негър остана съвършено неподвижен, загледан нейде над главата на Пийт Англич. Когато заговори, гласът му се оказа лениво шипящ звук, който сякаш идваше от съвсем друго място.
— Влез и затвори вратата.
Пийт Англич пристъпи напред и затвори външната врата. Високият негър отвори вътрешната. Тя бе масивна, тежка. Заля ги върна от шум и светлина. Виолетова светлина. Той влезе в преддверието.
Виолетовата светлина идваше от арката над входа към просторна дневна. Вътре се виждаха тежки кадифени завеси, дивани и дълбоки фотьойли, стъклено барче в ъгъла и негър в бяло сако зад бара. В стаята имаше четири двойки, отпуснати удобно разположени, с чаши в ръце. Елегантни негри с лъщящи от брилянтин коси и момичета голи ръце, тънки копринени чорапи и изскубани вежди. Меката виолетова светлина правеше сцената нереална.
Рино погледна разсеяно нейде над рамото на Пийт Англич, после сведе тежките си клепачи и каза изнурено:
— Та какво рече?
Негрите зад виолетовата арка мълчаливо се бяха вторачили в тях. Барманът се наведе и пъхна ръце под тезгяха.
Пийт Англич бавно бръкна в джоба си и измъкна смачканата хартийка.
— Това няма ли да помогне?
Рино взе листчето и го заразглежда. Апатично бръкна в джобчето на жилетката си и извади друга хартийка със същия цвят. Съедини двете парченца. Отметна глава назад и се втренчи в тавана.
— Кой те изпрати?
— Тримър.
— Не ми харесва — провлачи негърът. — Написал ми е името. Това никак не ми харесва. Не е разумно. Освен това мисля, че трябва да те проверя.
Той се обърна и се заизкачва по дълго, стръмно стълбище. Пийт Англич го последва. Един от младите негри в дневната високо се изхили.
Рино неочаквано спря, обърна се, заслиза обратно, мина под арката. Приближи се до присмехулника.
— Това е бизнес — каза изтощено. — Тук бели не влизат. Ясно ли е?
Момчето, което се беше изхилило, отвърна:
— О’кей, Рино. — И повдигна високата си запотена чаша.
Рино отново се заизкачва по стълбите, като си мърмореше на глас. Горе в коридора имаше много затворени врати. От яркочервените стенни лампи се процеждаше слаба розова светлина. Рино извади от джоба си ключ и отвори една врата в дъното на коридора.
Отдръпна се настрани и каза троснато:
— Вземай я. Тук бяла мърша не държа.
Пийт Англич мина покрай него и влезе в някаква спалня. В ъгъла, близо до пищно легло, натруфено с крещящи воланчета, светеше оранжев лампион. Прозорците бяха затворени, въздухът тежък, спарен.
Тоукън Уеър лежеше настрани върху леглото с лице към стената и тихо плачеше.
Пийт Англич пристъпи напред и лекичко я докосна. Тя рязко се обърна и се сгърчи. Втренчи се в него с широко отворени очи и уста, готова да се развика.
— Хей, здравей — каза той тихо и много нежно. — Къде ли не те търсих.
Момичето продължаваше да го гледа втренчено. Бавно всичкият страх изчезна от лицето му.
8
Фотографът на „Нюз“ вдигна стойката на светкавицата високо в лявата си ръка и се надвеси над фотоапарата си.
— А сега усмивката, господин Вайдори — каза той. — Онази, тъжната, която ги кара да се задъхват.
Вайдори се позавъртя в стола и застана с профил към апарата. Усмихна се на момичето с червена шапка, а после обърна усмихнатото си лице и към апарата.
