Ти живееш там.
Негърът се ухили, без да сваля помътнелия си поглед от пистолета.
— Започват тръпки да ме побиват — каза той. — А аз съм голям, та бая тръпки ме побиват — каза той. — К’во ще кажеш да се чупя, а?
Уолц въздъхна и отвърна замислено:
— Да, май ще трябва да изчезнеш от града за известно време. От Глендейл. Късният влак за Фриско ще свърши работа.
Негърът го изгледа нацупено.
— Никс на Фриско, шефе. Малко попритиснах една мацка там. Тя ме натопи. Никс на Фриско, шефе.
— Имаш странни хрумвания, Руф — спокойно каза Уолц. Потърка синкавия си нос с пръст и приглади назад посивялата си коса. — Виждам ги в големите ти кафяви очи. Забрави ги. Аз ще се погрижа за теб. Докарай колата в уличката. Ще обсъдим подробностите на път за Глендейл.
Негърът премигна и забърса с огромна длан пепелта от цигарата, посипана по брадичката му.
— И по-добре да оставиш тук голямото си лъскаво пищовче — добави Уолц. — Нуждае се от почивка.
Руф бръкна в задния си джоб и бавно измъкна пистолета. Побутна го с пръст по лъскавата повърхност на бюрото. Някъде в дъното на зениците му се бе стаила едва забележима сънлива усмивчица.
— О’кей, шефе — каза почти замечтано.
Отиде до вратата, отвори я и излезе. Уолц се изправи, приближи се до шкафа и си сложи черна филцова шапка, леко връхно палто и черни ръкавици. Пусна своя савидж в левия си джоб, а пистолета на Руф — в десния. Излезе от стаята и по коридора се отправи към долитащите звуци танцова музика. Открехна завесата, колкото да надникне в заведението. Оркестърът свиреше валс. Имаше прилична тълпа, но доста тиха за „Сентрал авеню“. Уолц въздъхна, погледа малко танцуващите и отново притвори завесата.
Върна се обратно по коридора, подмина кабинета си и се отправи към дъното, където врата извеждаше на стълбището. Друга врата, в дъното на стълбището, водеше към мрачна уличка зад сградата.
Уолц тихо затвори вратата и остана в тъмното, прилепен до стената. До слуха му долетя приглушен шум от работещ двигател, леко потракване на освободен от скорост съединител.
В единия си край уличката беше сляпа, а другият под прав ъгъл извеждаше пред фасадата на сградата. Отблясъци от светлините на „Сентрал авеню“ се плискаха върху тухлената стена в края на уличката, зад чакащата малка кола, която изглеждаше очукана и мръсна дори в тъмното.
Уолц бръкна в джоба си, извади пистолета на Руф и го задържа ниско, прикрит в гънките на палтото. Безшумно се приближи до колата, мина откъм дясната врата и я отвори, за да влезе.
Две огромни ръце се подадоха от колата и го сграбчиха за гърлото. Корави ръце, притежаващи невероятна сила. Уолц издаде глухо гъргорене, преди главата му да увисне назад и почти ослепелите му очи да се оцъклят към небето.
После дясната му ръка се размърда. Движеше се като ръка, която няма нищо общо с вдървеното напрегнато тяло, измъчения врат, изхвръкналите невиждащи очи. Предвижваше се напред предпазливо и леко, докато дулото на пистолета, който държеше, се опря в нещо меко. Изучи мекото нещо внимателно, без да бърза, сякаш искаше да се увери точно какво е.
Тримър Уолц не виждаше, а надали и усещаше нещо. Определено не дишаше. Ръката му обаче изпълняваше командите на мозъка като самостоятелна сила, извън обсега на ужасните ръце. Показалецът на Уолц натисна спусъка.
Ръцете върху гърлото му се отпуснаха, свлякоха се надолу. Той се олюля назад, едва не се строполи на земята, блъсна се с рамо в оградата. Бавно се изправи, като дрезгаво хриптеше и се опитваше да пълни с въздух изтерзаните си дробове. Започна да се тресе.
Почти не забеляза как огромното тяло на горилата му се изтърколи от колата и се тръшна на бетона в краката му. И остана да лежи там отпуснато, грамадно, но вече никого незастрашаващо. А и никого неинтересуващо.
Уолц пусна пистолета върху проснатото тяло. Известно време леко разтрива врата си. Дишането му беше дълбоко, хрипливо, шумно. Опипа вътрешността на устата си с език, усети вкуса на кръв. Очите му измъчено погледнаха към индиговочерната цепка нощно небе над главата му.
След малко каза дрезгаво:
— Бях помислил за това, Руф… Разбираш ли, просто се сетих.
Той се изсмя, потрепери, оправи яката на палтото си, заобиколи проснатото тяло, отиде до колата и изключи двигателя. Тръгна обратно по уличката към задния вход на клуб „Джъгърнот“.
От сенките иззад колата излезе човек. Лявата ръка на Уолц се стрелна към джоба на палтото. Отсреща проблесна лъскав метал. Той отпусна ръка покрай тялото си.
Пийт Англич каза:
— Така си и помислих, че това обаждане ще те изкара навън, Тримър. Реших, че може би ще наминеш насам. Добре го даваш.
След миг Уолц отвърна дрезгаво:
— Той ме душеше. Беше самоотбрана.
— Разбира се. Сега и двамата сме с пострадали вратове. Моят е на пихтия.
— Какво искаш, Пийт?
— Ти се опита да ме накиснеш за убийство на някакво момиче.
Уолц се изсмя внезапно, почти налудничаво. После тихо каза:
— Когато ме притиснат, ставам гаден, Пийт. Би трябвало да го знаеш. По-добре се откажи от малката Тоукън Уеър.
Пийт Англич премести пистолета и светлината заблестя върху дулото. Той се приближи до Уолц и ръгна желязото в стомаха му.
— Руф е мъртъв — тихо процеди той. — Много удобно. Къде е момичето?
— Какво те засяга?
— Не се прави на ударен. И сам мога да събера две и две. Ти се опита да изцоцаш парици от Джон Вайдори. Аз обаче се изпречих пред Тоукън. Искам да знам останалото.
Уолц стоеше съвсем неподвижен, с пистолет, притиснат в корема му. Пръстите му нервно помръдваха в ръкавиците.
— О’кей — каза глухо. — С колко ще ти запуша устата… и ще остане запушена?
— Две стотачки. Руф ми отмъкна портфейла.
— А аз какво ще спечеля? — бавно попита Уолц.
— Абсолютно нищо. Освен това искам и момичето.
Уолц произнесе много тихо:
— Пет стотака, но без момичето. Пет стотака са тлъстата сума за негодник от „Сентрал авеню“. Послушай разума, вземи ги и забрави останалото.
Пистолетът се отдръпна от корема му. Пийт Англич сръчно го завъртя, отупа джобовете му, взе савиджа и махна с лявата ръка, с която го държеше.
— Съгласен — каза неохотно. — Какво е някакво си момиче за двама приятели? Давай сухото.
— Трябва да ида до кабинета си — рече Уолц.
Пийт Англич сухо се и засмя.
— Само не се опитвай да хитруваш, Тримър. Хайде, води.
Върнаха се обратно по стълбите. Оркестърът зад завесата в дъното свиреше парче на Дюк Елингтън. Чуваше се сподавената жалба на духовите инструменти, мъката на цигулките, тихото потракване на кратунките. Уолц отвори вратата на кабинета си, запали лампата, отиде до бюрото и седна на стола. Бутна шапката на тила си, усмихна се и отвори едно чекмедже с ключ.
Без да го изпуска от очи, Пийт Англич протегна ръка назад и заключи вратата, мина покрай стената до шкафа и надникна вътре, застана зад гърба на Уолц и провери завесите, прикриващи прозорците. Пистолетът все още беше в ръката му. Отново се върна до бюрото. Уолц побутна насреща му разпиляна купчина банкноти.
Пийт Англич не им обърна внимание, надвеси се напред и каза:
— Задръж парите и ми дай момичето, Тримър.
