пепелта от цигарата си сред сребърните подноси.
Прислужницата с игривия вид и хубавите крака влезе и избута масичката, сетне затвори високата бяла врата. Аз седнах.
Госпожа О’Мара облегна глава назад на една от възглавничките с уморен вид. Извивката на шията й бе високомерна, студена. Втренчи в мен хладен, тежък поглед с доста неприязън.
— Вчера ми се сторихте съвсем като човек — започна. — Но вече знам, че сте звяр като всички тях. Едно жестоко ченге.
— Дойдох да ви задам няколко въпроса за Лаш Йегър.
Тя дори не си направи труда да изглежда учудена.
— И от къде на къде ви хрумна да ме питате?
— Ами… щом като една седмица не сте излизала от клуб „Дарданела“… — махнах със смачканата си шапка. Тя се втренчи в цигарата си.
— Да, срещала съм го, ако не се лъжа. Запомнила съм доста необичайното име.
— Тези животни са все с такива имена — рекох. — Доколкото разбрах, Лари Бацел — сигурно и за него сте чела вече във вестника, и Дъд О’Мара са били приятели навремето. Вчера нищо не ви споменах за него. Вероятно сгреших.
На шията й запулсира веничка.
— Имам подозрението, че всеки момент ще станете нагъл, навярно дори ще ми се наложи да ви изхвърля.
— Не и преди да съм си казал думата. Стана ясно също така, че шофьорът на господин Йегър — тези животни освен необичайните имена имат и шофьор, — та той бил казал на Лари Бацел, че господин Йегър е бил тук през нощта, когато О’Мара изчезнал.
Старата армейска кръв не беше съвсем прахосана по нея. Мускулче не трепна. Застина като мраморна.
Станах, измъкнах цигарата измежду скованите й пръсти и я изгасих в белия нефритен пепелник. Внимателно наместих шапката си върху седефеното й копринено коляно. Пак седнах на мястото си.
След известно време очите й се размърдаха. Бавно се сведоха надолу и погледнаха шапката. Лицето й пламна постепенно, две ярки петна цъфнаха върху скулите й. Мъчително се опита да раздвижи език и устни.
— Наясно съм — продължих. — Като шапка не е нищо особено. Не ви я подарявам. Само хвърлете един поглед на дупките от куршуми.
Ръката й оживя и посегна към шапката. Очите й се превърнаха в пламъци.
Оправи дъното, погледна към дупките и потрепери.
— Йегър? — попита почти беззвучно. Глас като пухче, много стар глас. Произнесох изключително бавно:
— Йегър не би използвал 22-калиброва спортна карабина, госпожо О’Мара.
Пламъкът изгасна в очите й. Сега бяха локви мрак, значително по-празни от мрака.
— Вие сте негова майка — казах. — Какво смятате да предприемете?
— Милостиви Боже! Дейд! Той… е стрелял по вас!
— Два пъти.
— Но защо!… Защо, Господи?
— Имате ме за хитрец, госпожо О’Мара. Поредният мъж с непроницаем поглед от отвъдната страна на пистата. Сега щеше да ми е лесно, ако бях такъв, но всъщност не съм нищо подобно. Необходимо ли е да уточнявам защо стреля по мен?
Тя не проговори. Бавно кимна. Лицето й сега беше маска.
— Допускам, че не е в състояние да се владее — продължих. — Първо, не искаше да открия втория му баща. Второ, момчето определено си пада по парите. Дори да ви звучи като нещо дребно, все пак е част от картината. За една бройка да загуби един долар, заложен от мен за стрелбата му. Сумата е малка, но и той живее в малък свят. Най-вече обаче е едно откачено садистче, което го сърби пръста върху спусъка.
— Как смеете! — пламна тя.
Думите й нищо не означаваха. Тя тутакси ги забрави.
— Как смея ли? Ами ей така, смея. Нека не си губим времето в предположения защо стреля по мен. Защото аз не съм първият, нали така? Иначе нямаше да знаете какво имам предвид, нямаше да допуснете веднага, че го е направил нарочно.
Нито помръдна, нито проговори. Дълбоко си поех въздух.
— Затова нека поговорим защо е застрелял Дъд О’Мара.
Ако съм си въобразявал, че този път ще се разкрещи срещу мен, много съм се лъгал. Старецът от оранжерията й бе предал в наследство много повече от високия ръст, тъмната коса и безстрашните очи.
Изопна устни, опита се да ги оближе и за секунда заприлича на уплашено момиченце. Очертанията на страните й се изостриха, ръката й се повдигна като изкуствена, задвижвана от конци, хвана бялата кожа около врата, опъна я напред и застиска, докато кокалчетата й заприличаха на избелени кости. Сетне само ме загледа втренчено.
После шапката ми се свлече от коляното й на пода, без тя да помръдне. Шумът, който вдигна при падането си, беше един от най-гръмките, които съм чувал в живота си.
— Пари — изграчи тя сухо. — Искаш пари, естествено.
— Колко пари искам?
— Петнайсет хиляди долара.
Кимах със схванат врат като на етажен отговорник в универсален магазин, който се опитва да вижда и с гърба си.
— Приблизително толкова. Това трябва да е установеният ценоразпис. Толкова е имал в джоба си О’Мара и толкова е получил Йегър, за да ви отърве от трупа.
— Твърде… умен сте — произнесе тя ужасяващо. — Бих могла собственоръчно да ви убия, и то с удоволствие.
Опитах да се усмихна.
— Точно така. Умен и безчувствен. Значи ето горе-долу какво се е случило. Момчето е успяло да накара О’Мара да застане там, където бях и аз, като е използвало същия номер. Едва ли е било планирано. Мразел е втория си баща, но едва ли чак ще седне да планира убийството му.
— Мразеше го — потвърди тя.
— Значи двамата са в същото това стрелбище и О’Мара е мъртъв на пода, зад преградата, където не се вижда. Изстрелите, разбира се, там не означават нищо. И кръвта не е много при попадение в главата с малък калибър. Момчето излиза, заключва вратата и се скрива. След време обаче се налага да сподели с някого. Няма как. Казва на вас. Вие сте неговата майка. Естествено е вас да потърси.
— Да — издиша тя. — Точно това направи.
Очите й бяха спрели да ме ненавиждат.
— Хрумва ви да го обявите за нещастен случай и убийството като нищо е щяло да мине за такова, ако не е било едно обстоятелство. Момчето не е с всичкия си и вие сте наясно. И генералът знае, и прислугата. Явно има и други, които знаят. А полицията, колкото и да я смятате за некадърна, е доста в час, що се отнася до ненормалници. Имат работа с прекалено много такива. Освен това мисля, че е щял да проговори. Сигурно след известно време е щял да започне да се фука.
— Продължавайте — каза.
— Такъв риск не можете да поемете. Няма как да рискувате сина си и болния старец в оранжерията с орхидеите. Бихте извършила и най-ужасното коравосърдечно престъпление, само и само да не ги подлагате на такава опасност. И го извършвате. Познавала сте Йегър и сте го наела да ви отърве от трупа. Това е всичко… като изключим факта, че скриването на момичето, Мона Месарви, е допринесло случаят да прилича на обмислено доброволно изчезване.
— Той го откара, след като се стъмни, в колата на Дъд — кухо издума тя. Пресегнах се и вдигнах от пода шапката си.
— Ами слугите?
