страничното стъпало, уловен за рамката.
Лампите в къщата вече бяха изгаснали, но това бе всичко. Нито звук отвътре. Ни гък. Йегър бе твърде предпазлив.
Пресегнах се с крак и напипах съединителя, сетне се напънах изотзад с едната ръка и завъртях ключа. Топлият мотор веднага запали, запулсира нежно на фона на барабанящия дъжд.
Спуснах се пак на земята и се приплъзнах покрай каросерията към задната част на колата, скупчих се ниско долу.
Шумът на мотора му подейства. Не можеше да остане тук без кола.
Затъмнен прозорец помръдна един-два сантиметра, само преместването на светлината по стъклото издаде движението му. Оттам забълва пламък, гърмежът на три бързи изстрела. Откъм колата издрънча стъкло.
Аз изпищях и оставих писъкът да замре в гъргорещо стенание. Вече взех да се изпедепцвам. Стенанието заглъхна в сподавено издихание. Край с мен, свърших. Той ме бе улучил. Страхотно стреляш, Йегър.
В къщата се изсмя мъж. Сетне отново тишина, нарушавана единствено от дъжда и тихо бръмчащия мотор на колата.
Сега входната врата се заоткрехва сантиметър по сантиметър. На фона й се обрисува нечий силует. Тя излезе на верандата, сковано, виждах бялото на яката й, перуката също светлееше, но не много. Слезе по стъпалата вдървена. Видях приведения зад гърба й Йегър.
Жената започна да прекосява чакъла. Гласът й произнесе бавно, равно:
— Нищо не виждам, Лаш. Прозорците са напълно замъглени.
Рязко политна напред, сякаш я ръгнаха отзад с пистолет, но продължи да върви. Йегър мълчеше. Вече го различих зад рамото й — шапката му, част от лицето. Не беше обаче добра мишена за човек с белезници на китките.
Тя пак се спря и гласът й внезапно се изпълни с ужас.
— Той е зад кормилото! — изкрещя. — Паднал е върху него!
Йегър се хвана на въдицата. Събори я настрани с един удар и отново взе да стреля. Разхвърчаха се стъкла. Куршумът улучи дървото откъм моята страна на колата. Нейде простена щурец. Моторът все така бръмчеше.
Беше се снишил, приведен в чернотата, лицето му — безформена сивота, която се възстановяваше много бавно след ослепителните проблясъци на изстрелите. Собственият му огън бе заслепил и него — за секунда. Това ми стигаше.
Застрелях го четири пъти, стиснал напрегнато пулсиращия колт до ребрата си.
Той понечи да се обърне и пистолетът се изплъзна от ръката му. Полузамахна към него във въздуха, преди и двете му ръце рязко да притиснат корема и да си останат там. Отпусна се в седнало положение на мокрия чакъл и пресекливото му пъшкане надви всички други шумове в мократа нощ.
Гледах го как се катурва на една страна, невероятно бавно, без да сваля ръце от корема си. Пъшкането спря.
Стори ми се цяла вечност, преди Сребърната перука да извика името ми. В следващия миг беше до мен и ме сграбчи за ръката.
— Изключи мотора! — изкрещях аз. — И извади от джоба му ключовете за тези проклети железа!
— Ах ти, проклет г-глупак! — задави се тя от яд. — З-защо се върна?
9
Капитан Ал Руф от Бюрото за издирване на изчезнали се завъртя в стола си и погледна през слънчевия прозорец. Денят беше нов и дъждът отдавна бе спрял.
— Много грешиш, братко — изръмжа той. — Дъд О’Мара просто се е смотал в миша дупка. Никой от тези хора не го е очистил. Убийството на Бацел няма нищо общо с тая работа. Прибрахме Месарви в Чикаго и той, по всичко личи, е съвсем чист. Еврейчето, дето си го закопчал за убития, дори не знае за кого са работели. Момчетата го разпитаха достатъчно добре, за да са сигурни.
— Не се и съмнявам — отвърнах. — Пекох се на огъня им цяла нощ, но и от мен не измъкнаха кой знае какво.
Той бавно извърна към мен големи, празни, уморени очи.
— Бил си в правото си да убиеш Йегър, ако питаш мен. Също и наемния убиец при така създалите се обстоятелства. Пък и аз не съм отдел „Убийства“. Не успях да направя никаква връзка между тях и О’Мара… освен ако ти не си в състояние…
Можех, но се въздържах. Засега.
— Не — казах. — Май не мога.
Натъпках лулата и я разпалих. След безсънна нощ вкусът й беше по-хубав от всякога.
— Само това ли те тормози?
— Питам се как така не съумяхте да откриете момичето в Реалито. Не би трябвало да представлява някакво затруднение… за вас.
— Ами просто не я открихме. А би трябвало. Признавам. Трябваше. Нещо друго?
Духнах дим през бюрото му.
— Търся О’Мара, защото генералът ме помоли. Никак не се впечатли от думите ми, че вие ще направите всичко възможно. Определено не е проблем да плати на човек, който да се посвети изцяло на въпросното издирване. Предполагам, не можете да ме гледате.
Не го досмеша.
— Нямаме нищо против, щом иска да си хвърля парите на вятъра. Тези, които не могат да те гледат, са зад една врата, на която пише отдел „Убийства“.
Той рязко свали крака и подпря лакти на бюрото си.
— О’Мара е имал петнайсет бона в себе си. Много пари, но ако съществува човек, който да се разхожда с такива суми в джоба си, това е О’Мара… за да ги вади и размахва пред очите на старите си приятелчета. Само дето те не биха повярвали, че това са петнайсет бона истински пари. Жена му твърди, че са си съвсем истински. У всеки друг освен забогатял бивш контрабандист това би означавало покриване на следите. Но не и О’Мара. Той просто ги е разнасял със себе си непрекъснато.
Отхапа крайчето на пура и поднесе към нея запалена клечка. Помаха ми с огромен пръст.
— Разбра ли?
Казах, че съм разбрал.
— Значи така. О’Мара се разхожда с петнайсет бона, а човек, който се е скатал, може да се задържи под повърхността само докато изтрае пачката. Петнайсет бона правят доста тлъста пачка. Самият аз бих духнал, ако имах такива пари. Свършат ли паричките в брой, ще го пипнем. Ще осребри чек, ще вземе на заем срещу разписка, ще поиска кредит от хотел или магазин, ще напише препоръка или писмо, или ще получи препоръка или писмо. Сега е в нов град и с ново име, но апетитът му е същият, старият. По един или друг начин ще се наложи да се включи във финансовата система. Няма как да разполагаш с приятели навсякъде, а дори и да ги имаш, няма всички до един вечно да си държат езика зад зъбите. Прав ли съм?
— Прав си — съгласих се.
— Заминал е надалеч — продължи Руф. — Обаче единствената му подготовка са тези петнайсет бона. Никакъв багаж, никаква резервация за параход, влак или самолет, никакво такси или наета кола до място извън града. Всичко проверихме. Колата му открихме на десетина преки от жилището му. Това обаче нищо не означава. Има познати, които биха го откарали по един или друг начин на няколкостотин мили оттук и биха си мълчали дори ако им предложат добро възнаграждение. Тук да, но не и навсякъде. Не и новите му приятели.
— Вие обаче ще го пипнете — подчертах. — Щом изгладнее.
— Дотогава като нищо ще минат година-две. А генерал Уинслоу вероятно няма да преживее още цяла година. Въпрос на чувства е, а не дали делото все още ще е не приключило, когато ти дойде време за пенсия.
— Слугуваш на чувствата си, братле.
