Сетне се е свлякъл, все още държейки листа, захлупил се е на пода с дебелата си ръка, стиснал в другата големия молив, отпуснал е телеса върху огромните си бедра и така е умрял. Джон Д. Арбогаст, експерт по оспорвани документи. Потаен. Дяволски потаен. Беше ми казал три пъти „да“ в слушалката и нищо повече. И ето го сега.
Избърсах с носната си кърпа дръжките на вратите, угасих лампите в антрето, захлопнах външната врата да се заключи и побързах да напусна сградата, а после и квартала. Доколкото ми се стори, никой не ме видя. Доколкото ми се стори.
3
Както ми беше казала Ана, хотел „Ел Милано“ се намираше на „Норт Сикамор“ и заемаше почти цялото разстояние между две преки. Паркирах съвсем близо до предния двор и приближих до светлосиния неонов надпис над входа на сутеренния гараж. Слязох по оградената с перила рампа в ярко осветеното пространство, изпълнено с лъскави коли и студен въздух. От остъклената будка излезе строен негър с не много тъмна кожа, в идеално чист работен комбинезон.
— Зает ли си? — попитах го.
— И да, и не, сър.
— Колата ми отвън трябва да се позабърше. Срещу петарка.
Номерът не мина. Не беше от лесните. Кестенявите му очи станаха дълбокомислени, вперени в далечината.
— Чак толкова ли е замърсена, сър? Мога ли да попитам ще искате ли още нещо?
— Дреболия. Тук ли е колата на госпожица Хариет Хънтрес?
Видях го как плъзна поглед покрай лъскавата редица коли към един светложълт автомобил с черен гюрук, който биеше на очи като клозет насред преден двор.
— Да, сър. Тук е.
— Искам да зная номера на апартамента й и как да стигна до него, без да минавам през фоайето. Аз съм частен детектив. — Показах му значката. Той я погледна, но не му направи впечатление. Пусна най-тънката усмивчица, която съм виждал.
— Пет долара е прилична сума за един работник, сър. Но не достатъчна, за да рискувам службата си. Разликата е колкото от тук до Чикаго, сър. Предлагам да си спестите петте долара и да се възползвате от обичайния начин на влизане.
— Бива си те — рекох. — Какъв ли ще станеш, като пораснеш?
— Вече пораснах, сър. На трийсет и четири години съм, сполучих в брака, имам две деца. Довиждане, сър. — И той се врътна кръгом.
— Ами… довиждане. И прощавай, че воня на уиски. Току-що пристигам от Бют3.
Тръгнах обратно покрай рампата, излязох на улицата и се запътих към мястото, където трябваше да отида още в самото начало. Трябваше по-рано да си дам сметка, че в хотел като „Ел Милано“ няма да постигна нищо с пет долара и една значка. Вероятно негърът вече звънеше на рецепцията.
Огромната сграда беше в мавритански стил с гипсова мазилка, с великолепни инкрустирани фенери в предния двор и огромни финикови палми. Входът на хотела беше при чупката на Г-образната сграда: изкачваш се по мраморно стълбище и минаваш през облицована с калифорнийска мозайка арка.
Един портиер ми отвори вратата. По размери фоайето се приближаваше до стадион. Беше застлано със светлосин килим, подплатен с дунапрен. Беше толкова мек, че ми се дощя да легна и да се потъркалям. Прегазих, затънал до глезените, до рецепцията, облакътих се на гишето и срещнах втренчения поглед на един блед и слаб служител с мустачки, тънки като сламка. Той ги поглади и погледна през рамото ми към огромна делва като на Али Баба, която можеше да побере цял тигър.
— Тук ли е госпожица Хънтрес?
— За кого да съобщя?
— За господин Марти Естел.
Не ми провървя повече, отколкото в гаража. Той натисна нещо с левия си крак. Синьо-златистата врата в дъното на рецепцията се отвори, оттам излезе едър мъжага с червеникаворуса коса с пепел от пура по жилетката, облегна се разсеяно на гишето и се втренчи в делвата на Али Баба, сякаш се мъчеше да проумее дали не е плювалник. Служителят повиши глас:
— Вие ли сте господин Марти Естел?
— Идвам от негово име.
— Това е вече нещо друго. А как се казвате, сър, ако мога да попитам?
— Можеш да попиташ — рекох. — Но може да не ти кажа. Така ми е наредено. Съжалявам, че упорствам и тъй нататък.
Не хареса обноските ми. И като цяло не ме хареса.
— Боя се, че няма как да съобщя за вас — рече студено. — Господин Хокинс, мога ли да се посъветвам с вас по един въпрос?
Червеникаворусият откъсна поглед от огромната делва и се приближи на разстояние една палка от мен.
— Да, господин Грегъри? — прозина се той.
— Майната ви и на двамата — казах аз. — Това важи и за приятелките ви.
Хокинс се ухили.
— Ела в кабинета ми, приятел. Да видим дали ще можем да те оправим.
Последвах го в кучешката колиба, откъдето беше излязъл. Тя побираше само едно миниатюрно бюрце, два стола, висок плювалник и отворена кутия с пури. Той облегна задник на бюрото и ми се усмихна широко и дружелюбно.
— Не ти мина гладко номерът, нали, приятел? Аз съм детективът на хотела. Думай!
— Някои дни ми се ще да мине гладко — казах аз, — ама друг път ми иде да действам като щипки за къдрене. — Извадих портфейла си и му показах значката и малкото фотокопие на разрешителното ми в найлонов калъф.
— А, значи си от нашите? Трябваше първо мен да потърсиш.
— Не ще и дума. Само че не бях чул за теб. Искам да се видя с тая Хънтрес. Тя не ме познава, но имам работа с нея, и то не от шумните работи.
Той се отдръпна метър и половина странишком и премести пурата в другия край на устата си. Загледа се в дясната ми вежда.
— Какво става? Защо се опитваш да купиш оня негър долу? Имаш ли пари за такива разноски?
— Може би.
— Аз съм добър човек. Но трябва да пазя клиентите.
— Пурите ти са на привършване — рекох, поглеждайки кутията, в която имаше близо стотина. Взех две, помирисах ги, сложих ги върху сгъната десетдоларова банкнота и ги върнах на мястото им.
— Много мило — каза той. — Май ще се разберем. Какво искаш?
— Кажи й, че ме праща Марти Естел. Тя ще ме приеме.
— Това може да ми струва службата.
— Няма. Имам зад гърба си важни хора.
— На какво разстояние от гърба ти?
Посегнах към десетачката си, но той отблъсна ръката ми.
— Ще рискувам — рече.
Вдигна телефона, поиска апартамент 814 и си затананика. Тананикането звучеше като мученето на болна крава. Изведнъж се наведе напред и на лицето му цъфна сладка усмивка. Гласът му стана мазен.
— Госпожица Хънтрес? Тук е Хокинс. Разбира се, вие се срещате с доста хора, госпожице Хънтрес. При мен е един джентълмен, иска да се види с вас и да ви предаде нещо от господин Естел. Не можем да го пуснем без ваше съгласие, защото не желае да каже името си… Да, Хокинс, детективът на хотела, госпожице Хънтрес. Да, казва, че не го познавате лично, но ми изглежда човек на място… Добре. Много благодаря, госпожице Хънтрес. Ще го изпратя веднага.
