Затвори телефона и го поглади нежно.
— Липсваше ти само малко музика за фон — обадих се аз.
— Можеш да се качиш — произнесе унесено. Бръкна разсеяно в кутията и взе сгънатата банкнота. — Фантастична — промълви той. — Всеки път, когато си помисля за тази мадама, се налага да изляза и да походя из близките улици. Да вървим.
Пак се върнахме във фоайето, Хокинс ме придружи до асансьора и ми кимна заговорнически да влизам. Докато вратите на асансьора се затваряха, видях, че се запъти към изхода, вероятно да обикаля улиците.
Асансьорът бе застлан с килим, имаше огледала и скрито осветление. Издигаше се плавно като живак в термометър. Вратите се разтвориха с леко съскане, закрачих по мъхестата пътека в коридора и стигнах до вратата с номер 814. Натиснах бутончето на звънеца, вътре запяха камбанки и вратата се отвори.
Тя носеше светлозелена вълнена рокля и малка шапка, килната над ухото й като пеперуда. Очите й бяха раздалечени и помежду им имаше място за мисли. Бяха с цвета на лазурит, а косата й беше тъмночервена, като укротен, но все още опасен пламък. Беше прекалено висока, за да е красива. Имаше изобилие от грим на съответните места, а цигарата, която държеше срещу мен, беше с вграден мундщук, дълъг шест-седем сантиметра. Не изглеждаше непреклонна, но като че ли беше чула всички отговори и бе запомнила онези, които според нея можеха някога да й влязат в работа. Огледа ме хладно.
— Е, какво има да ми предаваш?
— Трябва да вляза — рекох. — Не мога да говоря прав.
Тя се засмя равнодушно, а аз се промуших между касата и върха на цигарата й и влязох в дълга, доста тясна стая с изобилие от красиви мебели, прозорци, пердета; всичко тук беше пищно. Газовата камина гореше. Срещу камината имаше красиво розово канапе, пред него — копринен персийски килим, а встрани ниска масичка с бутилка уиски и сифон, лед в кофичка, всичко, което те предразполага да се чувстваш уютно и приятно.
— Не е зле да пийнеш — каза тя. — Сигурно не можеш да говориш без чаша в ръката.
Седнах и посегнах към бутилката. Момичето се отпусна в едно кресло и кръстоса крака. Сетих се как Хокинс обикаля близките улици. Разбирах го донякъде.
— Значи идваш от името на Марти Естел — каза тя, след като не прие да й налея.
— Никога не съм му виждал физиономията.
— Очаквах нещо подобно. Какво кроиш, нещастнико? Само да разбере Марти как използваш името му!
— Умирам от страх. Защо ме пусна?
— От любопитство. Отдавна очаквам да ме на обиколи някой като теб. Не отбягвам неприятностите. Ти си някакво ченге, нали?
Запалих цигара и кимнах.
— Частен детектив. Искам да ти предложа една сделка.
— Предлагай. — Тя се прозина.
— Колко ще искаш, за да оставиш на мира младия Джийтър?
Тя пак се прозина.
— Заинтригува ме… думи нямам да ти опиша колко малко.
— Не ме плаши до смърт. Кажи откровено колко искаш. Или може би те оскърбявам?
Тя се усмихна. Имаше хубава усмивка и красиви зъби.
— Сега съм от лошите момичета. Но не ми се налага да искам. Те сами ми ги носят, завързани с панделка.
— Старият е малко буен. Твърди, че има връзки навсякъде.
— Връзките не струват пари.
Кимнах и отпих от чашата. Хубаво уиски беше. Всъщност превъзходно.
— Наумил си е да не получиш нищо. Ще те оклеветят. Ще те окалят. А не искам да стане така.
— Нали за него работиш?
— Странно, а? Сигурно можех да подходя по-ловко, но сега просто нищо не ми идва наум. Колко ще искаш… и изобщо ще искаш ли нещо?
— Да речем, петдесет бона.
— Петдесет за теб и още петдесет за Марти, а?
Тя се разсмя.
— Трябва да знаеш, че Марти не обича да му се бъркам в работите. Мислех само за себе си.
Отново кръстоса крака. Сложих си още една бучка лед в чашата.
— Имах предвид петстотин — казах аз.
— Петстотин какво? — попита тя недоумяващо.
— Долара… не ролсройси.
Момичето се засмя от все сърце.
— Много си забавен. Би трябвало да те пратя по дяволите, но обичам кестенявите очи. Топли кестеняви очи със златисти петънца.
— Напразно се хабиш. Нямам пукнат цент.
Усмихна се и пъхна нова цигара между устните си. Станах да я запаля. Тя вдигна глава и се взря в очите ми. В нейните проблеснаха пламъчета.
— Може би аз вече имам някой и друг цент — продължи тя.
— Може би затова той е наел онзи шишко… да не можеш да го разиграваш. — Седнах пак.
— Кой кого е наел?
— Старият Джийтър е наел един дебелак на име Арбогаст. Той се е занимавал със случая преди мен. Не знаеше ли? Пречукали са го днес следобед.
Казах го безцеремонно, за да я стресна, но тя не трепна. Предизвикателната усмивка не напусна краищата на устата й. Очите не промениха изражението си. Само си пое въздух.
— Какво ме засяга това?
— Не зная. Не зная кой го е убил. Станало е в кантората му около пладне или малко по-късно. Може да няма нищо общо със случая Джийтър. Но е точно навреме — веднага след като ми възложиха този случай и преди да сваря да поговоря с него.
Тя кимна.
— Разбирам. Смяташ, че е работа на Марти. И ти, разбира се, си уведомил полицията, нали?
— Разбира се, че не съм.
— Тук издишаш малко, братле.
— Да. Но дай да се разберем за цената и по-добре да е ниска. Защото, каквото и да ми сторят ченгетата, Марти и ти няма да се отървете с по-малко, щом узнаят… ако узнаят.
— Малко шантаж — констатира момичето невъзмутимо. — Смятам, че мога да се изразя така. Не преигравайте, кестеняви очи. Впрочем как се казваш?
— Филип Марлоу.
— Тогава слушай, Филип. Някога се движех в прилично общество. Родителите ми бяха почтени хора. Старият Джийтър разори баща ми — благопристойно и законно, както такива мръсници разоряват хората, но важното е, че го разори и баща ми се самоуби, а майка ми умря; по-малката ми сестра ходи на училище и може би не подбирам много начините да се сдобия с пари, за да се грижа за нея. А някой ден може да се погрижа и за стария Джийтър… дори ако за целта се наложи да се омъжа за сина му.
— Доведен син, осиновен — вметнах аз. — Нямат кръвна връзка.
— Въпреки това пак ще го заболи, братле. А след две години момчето ще разполага със сума ти долари. Мога да напакостя и повече… нищо че си пийва здравата.
— Не би казала това пред него, нали?
— Така ли? Погледни зад гърба си, копой. Трябва да идеш да ти почистят ушите.
Станах и светкавично се обърнах. Той беше на две крачки от мен. Влязъл бе през някоя от вратите и се бе промъкнал до мен, докато аз се скъсвах да остроумнича, тъй че изобщо не го бях чул. Беше едър блондин, облечен в спортен костюм, с шалче под отворената яка на ризата. Лицето му бе зачервено, очите блестяха и не бяха фокусирани. Беше подпийнал въпреки ранния час.
