— Разкарай се, докато още можеш да вървиш — озъби се той. — Чух всичко. Хариет може да разправя каквото си иска за мен. Това ми харесва. Чупката, преди да съм ти натикал зъбите в гърлото!
Момичето зад мен се засмя. Това не ми хареса. Пристъпих към едрия блондин. Той замига. Колкото и едър да беше, щях да се справя лесно с него.
— Смачкай го, скъпи — процеди тя равнодушно зад гърба ми. — Обичам да гледам как на тия ежковци им се подгъват коленете.
Изгледах я злобно през рамо. Тук сбърках. В момента той едва ли можеше да се цели добре, но колко му е да улучиш неподвижна стена. Удари ме, докато бях обърнал глава. От такъв удар боли. Цапардоса ме яко в края на челюстта.
Политнах встрани, понечих да се разкрача, но се подхлъзнах на килима. Плонжирах някак си, но главата ми се блъсна в нещо, което се оказа по-твърдо от нея.
С премрежени очи за миг зърнах червеното му лице, победоносно озъбено над мен. Струва ми се, че изпитвах някакво съжаление към него — дори в онзи момент. Обгърна ме мрак и загубих съзнание.
4
Когато се свестих, светлината от насрещните прозорци биеше право в очите ми. Тилът ме болеше. Опипах го, беше лепкав. Размърдах се бавно като котка в чужда къща, вдигнах се на колене и посегнах към бутилката върху ниската масичка. По някакво чудо не бях я съборил. При падането бях блъснал главата си в крака на един стол. От това бях пострадал повече, отколкото от удара на младия Джийтър. Макар че усещах подутината на бузата си, това не беше чак толкова важно, че да го впиша в дневника си.
Изправих се на крака, пийнах глътка уиски и се огледах. Нямаше кой знае какво да видя. Стаята беше празна. Само тишина и дъх на хубав парфюм. От онези, които усещаш чак когато уханието им вече отлита, тъй както съзираш едва последния лист на оголялото дърво. Пак опипах главата си, попих лепкавото място с носната си кърпа, реших, че не си струва да вия от болка, и сръбнах още уиски.
Седнах с бутилката на колене и се заслушах в далечния шум на уличното движение. Стаята беше хубава. И госпожица Хариет Хънтрес беше хубаво момиче. Познаваше някой и друг злосторник, но само тя ли? Не трябва да се занимавам с такава дреболия. Пак пийнах. Нивото на течността в бутилката бе спаднало значително. Уискито беше отлично, просто не го усещаш как влиза. Не отнася половината ти сливици като ония гадости, които съм пил. Отпих още. Главата ми вече беше наред. Чувствах се прекрасно. Идеше ми да запея увертюрата към „Палячо“. Да, тя беше хубаво момиче. Ако сама си плаща наема, значи добре я кара. Бях на нейна страна. Беше чудесна. Употребих още малко от уискито й.
Бутилката все още беше наполовина пълна. Разклатих я леко, пъхнах я в джоба на пардесюто си, нахлупих някак шапката си и излязох. Добрах се до асансьора, без да се блъскам в стените на коридора, понесох се плавно надолу и излязох във фоайето.
Хокинс, хотелският детектив, се бе облегнал пак на края на гишето, вперил поглед в делвата на Али Баба. Другият служител поглаждаше тънките си мустачки. Усмихнах му се. Той отвърна на усмивката ми. И Хокинс ми се усмихна. Аз — също. Всички се чувствахме прекрасно.
Уцелих от първия път предната врата и дадох на портиера двайсет и пет цента, слязох по стълбите и по пътеката излязох на улицата и стигнах до колата си. Бързият калифорнийски здрач вече се спускаше. Бе чудна нощ. На запад Венера блестеше като улична лампа, като очите на госпожица Хънтрес, като бутилка уиски. Това ме подсети за бутилката в джоба, извадих я и дискретно си сръбнах, после я затворих и я пъхнах на мястото й. Щеше да ми стигне до дома.
По обратния път минах на пет червени светофара, но имах късмет и никой не ме глоби. Паркирах криво-ляво до тротоара на сградата, в която живеех. Изкачих се до етажа си с асансьора, но се поизпотих, докато отворя вратите му, и потърсих спасение в бутилката. Пъхнах ключа във вратата, отключих, влязох и напипах електрическия ключ. Подкрепих се отново с лекарството, преди да съм се изтощил напълно. Сетне тръгнах към кухнята за малко лед и газирана вода, та да пийна като хората.
Стори ми се, че долових някаква особена миризма в апартамента, не можех да установя веднага каква, но подобна на лекарство. Нямах пръст в тази работа, а и когато излязох, не миришеше така. Но се чувствах твърде добре, за да споря по въпроса. Тръгнах към кухнята, ала успях само да преполовя пътя дотам.
Нахвърлиха ми се от двете страни иззад дрешника до сгъваемото легло — двама с револвери. Високият се хилеше. Нахлупил бе шапката си ниско на челото; лицето му беше клиновидно като половинката на асо каро. Имаше тъмни влажни очи и толкова безкръвен нос, сякаш бе излят от бял восък. Държеше колт с дълга цев и изпилена мушка. Това означаваше, че се има за добър стрелец.
Другият беше дребен гангстер, подобен на териер, с четинеста червеникава коса, без шапка, с воднисти безизразни очи, уши като на прилеп и малки крака в мръсни бели гуменки. Държеше автоматичен пистолет, който изглеждаше твърде тежък за него, но явно му беше приятно да го стиска в ръце. Дишаше шумно през отворената си уста и миризмата, която бях подушил, идеше на вълни от него — ментол.
— Ей, ти, горе ръцете — рече той.
Вдигнах ръце. Не можех да сторя нищо друго. Дребосъкът ме заобиколи и застана отстрани.
— Кажи, че няма да ни се размине — озъби се той.
— Няма да ви се размине — повторих.
Високият продължаваше да се хили и носът му беше все такъв восъчен. Дребният се изплю на килима. Доближи, хилейки се злобно, и замахна с пистолета към брадата ми.
Отбягнах удара. Обикновено в такива обстоятелства човек трябва да кротува. Но сега бях в приповдигнато настроение. Светът беше в краката ми. Можех да помета цели банди, с патлаците им и прочие. Пипнах го за гърлото, дръпнах го силно към себе си, стиснах малката ръка с пистолета и го избих на пода. Мина лесно. Само дето дъхът му беше неприятен. От устата му потекоха слюнки. Запсува.
Високият стоеше, хилеше се и не стреляше. Не помръдна. Стори ми се, че в очите му се мярна тревога, но нямах време за анализи. Наведох се над дребния, без да го пускам, и вдигнах пистолета от пода. Това беше грешка. Трябваше да извадя моя.
Оттласнах го от себе си; той се блъсна в един стол, падна и яростно го зарита. Високият се кикотеше.
— Патлакът няма ударник — каза той.
— Слушай — рекох сериозно, — пълен съм с хубаво уиски и ми се ще да тръгна и да върша работа. Не ми губете времето. Какво искате от мен?
— Казвам ти, няма ударник — повтори Восъчния нос. — Виж сам. Никога не позволявам на Фриски да носи зареден патлак. Много е буен. А ти добре пипаш с ръцете, приятел. Не може да ти се отрече.
Фриски седна на пода, изплю се пак на килима и се засмя. Насочих дулото на големия пистолет към пода и натиснах спусъка. Чу се само щракане, но по тежестта ми се стори, че в пистолета има патрони.
— Няма да ти направим нищо — рече Восъчния нос. — Този път. Може би другия път. Кой знае? Може пък да излезеш сговорчив. С една дума, остави на мира младия Джийтър. Разбираш ли?
— Не.
— Няма ли?
— Не, не разбирам. Кой е младият Джийтър?
Восъчния нос остана невъзмутим. Разклати леко дългия револвер.
— Трябва да си оправиш паметта, приятел, а също и вратата. Съвсем лесно беше. Фриски я отвори с дъха си.
— Не ме учудва — рекох.
— Дай ми патлака — кресна Фриски. Беше станал от пода, но този път притесняваше партньора си, а не мен.
— Престани, глупчо — каза високият. — Трябва само да кажем нещо на човека. Няма да го застрелваме. Не днес.
— Как не! — озъби се Фриски и се опита да измъкне колта от ръката на Восъчния нос. Той го отблъсна без особени усилия, но този антракт ми позволи да прехвърля големия пистолет в лявата си ръка и да измъкна моя лугер. Насочих го към Восъчния нос. Той кимна, не изглеждаше притеснен.
— Фриски няма родители — рече тъжно. — Разрешавам му да се мотае с мен. Не му обръщай внимание, освен ако не те ухапе. А сега си тръгваме. Ясно ти е. Остави младия Джийтър на мира.
