господин Джийтър.
Настъпи неловка тишина.
— Струва ми се, че казахте мъртвец. — Гласът на господин Джийтър прозвуча много студено. — А сега казвате, че стрелял по вас.
— Това стана, докато още не беше умрял — уточних аз. — Джордж ще ви обясни. Джордж…
— Идвайте тук веднага! — кресна ми той по телефона. — Веднага, чувате ли? Моментално!
— Джордж ще ви обясни — рекох тихо и затворих. Джордж ме изгледа студено. Стана и нахлупи фуражката си.
— Добре, приятел. Някой ден може да ти го върна тъпкано. — Запъти се към вратата.
— Нямаше как. От него зависи. Той трябва да решава.
— Глупости — подхвърли през рамо Джордж. — Не си чеши езика, ченге. Тия, дето ги дрънкаш, хич не ми минават.
Отвори вратата, излезе и я затвори, а аз останах с телефона в ръка и със зяпнала уста, в която освен език и неприятен вкус нямаше нищо.
Отидох в кухнята и разклатих бутилката шотландско, но беше празна. Отворих друга с ръжено и отпих, но ми киселееше. Нещо ме човъркаше. Имах чувството, че още доста време ще продължи да ме човърка.
Трябва да бяха изпуснали Джордж за една бройка. Чух, че асансьорът се изкачва отново — почти веднага след като беше спрял долу. По коридора все по-близо отекваха тежки стъпки. Някой удари с юмрук по вратата. Отидох и отворих.
Единият беше в кафяв, другият в син костюм, и двамата едри, мускулести, умиращи от скука.
Първият вдигна луничавата си ръка и килна шапката на тила си, сетне рече:
— Ти ли си Филип Марлоу?
— Аз.
Вкараха ме заднишком в стаята почти без да помръднат. Мъжът в синия костюм затвори вратата. Онзи в кафявия протегна длан и ми показа полицейска значка.
— Лейтенант Финлисън от отдел „Убийства“ към Централното управление. Това е Сиболд, партньорът ми. Ние сме чудесни момчета, с които игра не бива. Чуваме, че си чевръст с пищова.
Сиболд си свали шапката и приглади прошарената си коса. Запъти се безшумно към кухнята. Финлисън приседна на стола и почука брадичката си с палец, чийто нокът беше дебел като кубче и жълт като хардал. Беше по-възрастен от Сиболд и не толкова хубав. Имаше размъкнатия вид на стар полицай, комуто не е провървяло много. Седнах и попитах:
— Какво разбираш под „чевръст с пищова“?
— Да стреляш по хората, така го разбирам.
Запалих цигара. Сиболд излезе от кухнята и се запъти към дрешника зад сгъваемото легло.
— Чуваме, че имаш разрешително на частен детектив — рече тежко Финлисън.
— Така е.
— Показвай.
Протегнах ръка. Подадох му портфейла си. Той го прерови и ми го върна.
— Имаш ли оръжие?
Кимнах. Пак протегнах ръка. Сиболд излезе от дрешника. Финлисън подуши лугера, извади пълнителя, освободи затвора и насочи оръжието така, че през отвора за пълнителя се виждаше задният край на цевта. Присви очи и надникна в дулото. Подаде пистолета на Сиболд. Той направи същото.
— Мисля, че не е стреляно с този — рече Сиболд. — Чист е, но не особено. Изключено е да е почистен през последния час. Има малко прах.
— Правилно.
Финлисън вдигна от килима изхвърления при освобождаването на затвора патрон, постави го в пълнителя и го щракна на мястото му. Подаде ми пистолета. Пъхнах го пак под мишницата.
— Излизал ли си някъде тази вечер? — попита той.
— Не ми обяснявай цялата фабула — рекох. — Имам само няколко реплики.
— Умник — отбеляза безизразно Сиболд. Оправи си пак косата и отвори едно от чекмеджетата на бюрото. — Пада си по шегите. Парче хуморист си пада. Обичам ги такива… с палката си ги обичам.
Финлисън въздъхна.
— Излизал ли си тази вечер?
— Разбира се. Щъках през цялото време. Защо?
Той подмина въпроса ми.
— Къде ходи?
— Вечерях навън. Излизах един-два пъти по работа.
— Къде?
— Съжалявам, момчета. Всеки занаят си има своите тайни.
— Идвали са гости — обади се Сиболд, като вдигна чашата на Джордж и я подуши. — Скоро, няма и час.
— Не си чак такъв експерт — рекох кисело.
— Да си пътувал с голям кадилак? — продължи да ми досажда Финлисън, поел дълбоко дъх. — В западна посока?
— Водих се в крайслер… по посока към „Вайн стрийт“.
— Май ще бъде най-добре да го вземем с нас — рече Сиболд, разглеждайки ноктите си.
— Най-добре ще бъде да прескочите тия полицейски номера и да ми кажете какво ви яде. С полицаите се погаждам… освен когато се държат така, сякаш законът е само за гражданите.
Финлисън ме изгледа. Не му направи впечатление нищо, което бях казал досега, нито пък думите на Сиболд. Беше си наумил нещо и се държеше здраво за него.
— Да познаваш един дребен мръсник на име Фриски Лейвън? — попита с въздишка. — Бил е джебчия, после разбрал, че ако се прави на хахо, законът не го лови. Действа така горе-долу от дванайсет години. Носи оръжие и се прави на луд. Но престанал със своите номера към седем и половина тази вечер. Мъртъв е, застрелян в главата.
— Не съм и чувал за него — рекох.
— А да си пречукал някого тази вечер?
— Трябва да погледна в бележника си.
Сиболд се наведе учтиво към мен.
— Искаш ли да ти перна един през устата? — осведоми се той. Финлисън протегна рязко ръка.
— Стига, Бен. Стига. Слушай, Марлоу. Струва ми се, че зле я подхванахме. Не става дума за предумишлено убийство. Може да е станало неволно. Привечер са пречукали тоя Фриски Лейвън на „Калвело драйв“ в Бел Еър. Навън, насред улицата. Никой нищо не е видял или чул. Та искаме да разберем едно-друго.
— Добре де — изръмжах. — На мен това какво ми влиза в работата? И кажи на тоя акордьор да ми се маха от главата. Има хубав костюм и чисти нокти, но разчита твърде много на значката си.
— Майната ти — рече Сиболд.
— Имахме едно странно обаждане по телефона — продължи Финлисън — и то е свързано с теб. Не мисли, че просто си придаваме важност. Търсим един револвер, калибър четирийсет и пет. Още не е сигурно каква марка.
— Той е хитрец. Хвърлил го е под бара в кръчмата на Ливай — подметна Сиболд.
— Никога не съм имал тоя калибър — рекох. — Ако някой се нуждае от такова оръдие, по-добре да използва кирка.
Финлисън ме изгледа намръщено и преброи пръстите си. Сетне въздъхна дълбоко и изведнъж взе да разговаря човешки с мен.
— Е, аз съм просто един тъп полицай. Всеки може да ми скъса ушите, без дори да се усетя. Но стига дивотии, да поговорим сериозно. Тоя Фриски са го намерили мъртъв след анонимно обаждане по телефона до полицейския участък в западния район на Лос Анджелис. Мъртъв пред дома на някой си Джийтър, собственик на сума ти компании за инвестиции. Човек като Фриски не му върши никаква работа, тъй че той
