— Имаш насреща си лугер — обадих се аз. — Кой е младият Джийтър? Може би трябва да поканим и някой полицай, преди да си тръгнете.
Той се усмихна отегчено.
— Господине, нося тая играчка, защото умея да стрелям. Ако мислиш, че можеш да ме изпревариш, опитай.
— Добре — казах. — Познаваш ли някой си Арбогаст?
— Срещам се с толкова много хора. — Той пак се усмихна отегчено. — Може би да, може би не. Довиждане, приятел. Остани си със здраве.
Закрачи към вратата, като се придвижваше малко извърнат и ме държеше под прицел, а аз пък него, и въпросът беше просто кой ще стреля пръв и по-точно и дали изобщо си струва да се стреля, и дали можех да уцеля каквото и да било след такова количество хубаво, сгряващо уиски. Оставих го да си отиде. Не ми приличаше на убиец, но можеше и да бъркам.
Малкият се възползва от това, че го бях забравил, и пак ми се нахвърли. Изтръгна големия си пистолет от лявата ми ръка, стрелна се към вратата, изплю се на килима и се изниза. Восъчен нос, издадена брадичка, отегчена физиономия. Нямаше да го забравя.
Той затвори безшумно вратата, а аз останах да глупея, стиснал пистолета. Чух как асансьорът се изкачи, слезе и спря. Продължих да стоя неподвижно. Марти Естел едва ли би наел двама подобни смешковци, за да сплаши някого. Замислих се, но с мислене не стигнах доникъде. Сетих се, че все още имам половин бутилка уиски, и се оттеглих с нея на заседание при закрити врати.
След час и половина се чувствах прекрасно, само дето още не ми беше хрумнало нищо. Просто ми се спеше.
Събуди ме резкият звън на телефона. Бях задрямал на стола, което беше голяма грешка, защото се събудих с усещането, че устата ми е пълна с трици, имах ужасно главоболие, подутина на тила и друга на бузата, и двете не по-големи от мушмула, но тъй или иначе, боляха. Чувствах се като ампутиран крак.
Допълзях до телефона, стоварих се на един стол край него и вдигнах слушалката. Гласът отсреща цедеше ледени шушулки.
— Господин Марлоу? Обажда се господин Джийтър. Струва ми се, че се видяхме тази сутрин. Боя се, че се държах малко сковано с вас.
— И аз съм малко вдървен. Синът ви ме халоса по мутрата. Искам да кажа, доведеният ви син или осиновеният… или какъвто ви се пада там.
— И доведен, и осиновен. Наистина ли? — В гласа му долових интерес. — А къде го видяхте?
— В апартамента на госпожица Хънтрес.
— А, разбирам. — Настъпи внезапно затопляне. Ледените шушулки се разтопиха. — Много любопитно. И какво каза госпожица Хънтрес?
— Хареса й. Хареса й как той ме халоса по мутрата.
— Разбирам. А защо го направи?
— Тя го беше накарала да се скрие. Той подслуша част от разговора ни. Не му допадна.
— Разбирам. Мисля, че може би трябва да й дадем известна сума за нейното съдействие — не голяма, разбира се. Искам да кажа, ако е готова да съдейства.
— Цената е петдесет хилядарки.
— Страхувам се, че не ви…
— Не си правете оглушки — изръмжах. — Петдесет хиляди долара. Петдесет хилядарки. Предложих й петстотин — като шега.
— Вие май гледате на тази работа доста лекомислено — озъби се той на свой ред. — Не съм свикнал така и не ми харесва.
Прозинах се. Не ми пукаше дали се държа възпитано, или не.
— Слушайте, господин Джийтър, много си падам по грубите шеги, но все пак гледам да не се препъна. А в нашия случай стават някои доста необичайни неща. Например преди малко двама гангстери ме причакаха в моя апартамент и ме посъветваха да зарежа случая „Джийтър“. Не виждам защо играта трябва да загрубява дотам.
— Боже мой! — в гласа му звучеше изумление. — Смятам, че е най-добре незабавно да дойдете у дома и да поговорим. Ще ви изпратя колата си. Можете ли да тръгнете веднага?
— Да. Но мога да дойда и с моята кола. Аз…
— Не. Пращам ви моята с шофьор. Казва се Джордж, изцяло разчитайте на него Той ще пристигне след двайсетина минути.
— Добре — рекох. — Тъкмо ще имам време да си пийна вместо вечеря. Кажете му да паркира в пресечката. — Затворих телефона.
След като взех горещ и студен душ и облякох чисти дрехи, се почувствах по-порядъчен. Обърнах две чаши, този път малки, облякох пардесюто и слязох на улицата. Колата вече ме чакаше. Видях я спряла доста навътре в съседната пресечка. Изглежда, беше нов, току-що пуснат модел. Имаше големи предни фарове, два жълти за мъгла, прикачени към предната решетка, и допълнителни, не по-малки от обикновените. Приближих изотзад, спрях и от сянката излезе висок плещест мургав мъж, който с привично движение хвърли угарката зад гърба си. Носеше лъскави гамаши и брич.
— Господин Марлоу? — козирува с ръка в ръкавица.
— Да — рекох. — Свободно. Значи това е колата на стария Джийтър.
— Една от колите. — Самоуверен глас, който можеше да прозвучи и нахакано.
Отвори ми задната врата, аз влязох и потънах в седалката, а Джордж седна зад волана и подкара лимузината. Тя се отлепи от тротоара и зави зад ъгъла; не вдигаше повече шум от банкнота в портфейл. Поехме на запад. Уж се движехме в потока от коли, а изпреварвахме всички. Минахме през сърцето на Холивуд в западната му част, продължихме до крайбрежния булевард, потопихме се в неговото великолепие, а после в спокойствието на Бевърли Хилс, където ездитната алея пресича булеварда.
Бързо прекосихме Бевърли Хилс, мярнахме далечните светлини на университетските сгради и свърнахме на север от Бел Еър. Заизкачвахме се по дълги тесни улици без тротоари, с високи зидове и големи врати. В ранната вечер от разкошните жилища блестяха светлини. Всичко бе застинало. Чуваше се само лекото съскане на гумите по твърдата настилка. Свихме наляво и аз зърнах табелка с надпис „Калвело драйв“. Джордж се канеше да направи широк завой наляво пред високи порти от ковано желязо, когато се случи нещо.
Точно до вратите внезапно блеснаха фарове, клаксон прониза тишината, чу се ревът на форсиран двигател. Някаква кола се устреми право към нас. Джордж рязко изви волана, натисна спирачките и свали дясната си ръкавица — всичко това наведнъж. Фаровете на колата пред нас залъкатушиха.
— Проклет пияница — изруга Джордж през рамо. Нищо чудно. Пияни с коли ходят къде ли не да си допият.
Можеше и да е така. Клекнах в колата, измъкнах лугера изпод мишницата си, посегнах към вратата. Открехнах я, оставих я в това положение и надникнах през страничното стъкло. Светлината от фаровете плисна в лицето ми, клекнах бързо, а когато лъчът се отклони, пак се надигнах.
Другата кола спря рязко. Вратата й се отвори, отвътре изскочи фигура, която викаше и размахваше пистолет. Чух гласа и го познах.
— Хей, вие, горе ръцете! — изкрещя Фриски.
Джордж сложи лявата си ръка на волана, а аз открехнах вратата още малко. Дребният подскачаше насам-натам по улицата и крещеше. От малката тъмна кола, от която беше изскочил, не долиташе друг звук освен на двигателя.
— Това е обир! — кресна Фриски. — Вън и се строй те, ваш’та…
Отворих вратата с ритник и се канех да изляза, отпуснал ръката с пистолета надолу.
— Изпроси си го! — кресна малкият.
Клекнах светкавично. Пистолетът в ръката му блъвна пламъче. Някой сигурно му беше сложил ударник. Зад главата ми се пръсна стъкло. С крайчеца на окото си, което в момент като този не би трябвало да има никакви крайчета, долових бързо, ловко движение откъм Джордж. Вдигнах пистолета и се канех да натисна спусъка, но до мен изтрещя изстрел… Джордж. Не стрелях. Вече не беше необходимо.
Тъмната кола потегли рязко и се понесе с бясна скорост надолу по хълма. Ревът й заглъхна в
