едва ли има пръст в убийството. Прислугата там не е чула нищо, нито пък прислугата в четирите съседни къщи. Фриски лежи на улицата и някой е прегазил крака му, но е умрял от куршум — улучили са го в лицето с четирийсет и пет калибров. Полицията в западния район едва започнала обичайните в такива случаи проучвания, когато някакъв тип звъни в централата и казва да уведомят отдел „Убийства“, че ако искат да знаят кой е очистил Фриски Лейвън, да питат едно частно ченге на име Филип Марлоу, дал там адрес и тъй нататък, после бързо затворил. Добре. Получавам от централата тия сведения, а за Фриски знам колкото и за дупката си в чорапа, но питам в картотеката и не щеш ли, имат го заведен. Тъкмо преглеждам данните, ето че идва съобщението от западния район и описанието доста добре пасва. Умуваме, излиза, че е така, и шефът ни нарежда да наминем насам. Това и правим.
— Добре дошли — рекох. — Ще пийнете ли нещо?
— Можем ли да претърсим бърлогата ти, ако приемем почерпката?
— Разбира се. Нишката е добра — имам предвид телефонното обаждане, но само ако поработите шест месеца по нея.
— Мина ни вече през ум — изръмжа Финлисън. — Поне сто души са могли да пречукат тоя мръсник, а на двама-трима от тях да им хрумне, че ще е хубава шега да го лепнат на теб. Интересувахме се тъкмо от тия двама-трима. Поклатих глава.
— Никакви идеи, а?
— Не го ли бива само за шегички? — подметна Сиболд. Финлисън се надигна тромаво. — Е, налага се да поогледаме.
— Може би трябваше да вземем разрешително за обиск — обади се присмехулно Сиболд.
— Не бива да се бия с този човек, нали? — попитах Финлисън. — Добре ли ще бъде да го оставя да остроумничи и просто да запазя спокойствие?
Финлисън погледна към тавана и рече студено:
— Жена му го напусна онзи ден. Гледа да избие чивия, както се вика.
Сиболд пребледня и ядно закърши ставите на пръстите си. После се изсмя и стана.
Заловиха се за работа. Десетина минути отваряне и затваряне на чекмеджета, надничане зад етажерки и под възглавници на кушетки, спускане на леглото, проверка на хладилника и на кофата за смет им дойде до гуша. Върнаха се и пак седнаха.
— Щуротии — рече Финлисън. — Може някой да е взел името ти от указателя. Всичко е възможно.
— Сега ще донеса нещо за пиене.
— Аз не пия — озъби се Сиболд. Финлисън скръсти ръце на корема си.
— Това не значи, че ще го излеем в саксията, синко.
Налях три чаши и сложих двете до Финлисън. Той отпи половината от едната и погледна тавана.
— Занимавам се и с друго убийство — рече замислено. — Човекът е от твоя бранш, Марлоу. Един дебелак от „Булеварда на залеза“. Казва се Арбогаст. Да си чувал за него?
— Мислех, че е графолог — рекох.
— Разкриваш служебна тайна — студено упрекна своя колега Сиболд.
— Да бе. Служебна тайна, която вече се появи в сутрешния вестник. Арбогаст е бил прострелян три пъти с револвер калибър двайсет и две. А с такъв грешка няма. Да познаваш някой, който използва тоя вид оръжие?
Стиснах здраво чашата и бавно отпих голяма глътка. Не предполагах, че Восъчния нос е толкова опасен, но знае ли човек…
— Познавах — рекох бавно. — Един убиец на име Ал Тесилоре. Но той лежи във Фолсъм. Използваше колт. Финлисън допи първата чаша, обърна втората почти за същото време и стана. Сиболд го последва, все още ядосан. Финлисън отвори вратата.
— Хайде, Бен. — Излязоха.
Чух стъпките им по коридора, асансьорът пак задрънча надолу. На улицата потегли кола, ръмженето й затихна в нощта.
— Клоуни като ония не убиват — рекох аз високо. Но, изглежда, убиваха.
Почаках петнайсет минути, преди да изляза пак. Докато чаках, телефонът иззвъня, но не го вдигнах.
Подкарах към „Ел Милано“ и пообиколих доста време, за да се убедя, че не ме следят.
Фоайето си беше същото. Светлосиният килим все така гъделичкаше глезените ми, докато изгазя по него до рецепцията, същият блед служител подаваше ключа на две жени с конски физиономии, в костюми спортна кройка, а когато ме видя, пак премести тежестта върху левия си крак. Вратата в дъното на рецепцията се отвори и оттам изхвръкна дебелият сладострастен Хокинс със същата, както ми се стори, угарка от пура в устата.
Бързо дойде при мен, този път ме дари с широка сърдечна усмивка и ме хвана под ръка.
— Тъкмо човекът, когото се надявах да видя — изкудкудяка той. — Хайде да идем горе за малко.
— Какво става?
— Какво ли? — Усмивката му се разшири колкото вратата на гараж. — Нищо няма. Оттук.
Напъха ме в асансьора, рече „Осмият!“ с мазен и жизнерадостен глас, понесохме се нагоре, излязохме и тръгнахме по коридора. Хокинс имаше здрава ръка и знаеше как да стиска. Беше ме заинтригувал вече, затова му се размина. Той натисна звънеца до вратата на госпожица Хънтрес, отвътре запяха камбаните на „Биг Бен“, вратата се отвори и пред мен застана мъж с безизразна физиономия, бомбе и смокинг. Дясната му ръка беше в джоба на смокинга, изпод бомбето стърчаха проскубани вежди, а под тях надничаха очи, изразителни колкото да изрече едно:
— Да?
— Водя компания за шефа — многословно рече Хокинс. — Каква компания?
— Нека и аз да кажа нещо — обадих се аз. — Компания с ограничена отговорност. Дай ми ябълката.
— К’во? — Веждите му зашаваха насам-натам, брадичката му щръкна напред. — Не се поднасяме, надявам се.
— Хайде, хайде, господа… — започна Хокинс. Чу се глас зад мъжа с бомбето:
— Какво има, Шиши?
— Въртят го на шиш — обадих се аз.
— Слушай, глупако…
— Хайде, хайде, господа…
— Няма нищо — подхвърли през рамо дебелакът, сякаш замяташе ласо. — Хотелският детектив е качил тук един, който разправя, че е от някаква компания.
Влязохме. Първо аз, после Хокинс, а Шиши се лепна чевръсто зад нас. Нахълтахме вътре толкова плътно един до друг, че трябва да сме изглеждали като трипластов сандвич.
Госпожица Хънтрес не беше в стаята. Газовата камина не гореше. Във въздуха все още витаеше мирис на сандалово дърво, примесен с цигарен дим.
До канапето стоеше мъж, с ръце в джобовете на синьо палто от камилска вълна, чиято яка беше вдигната до черната му шапка. Върху палтото небрежно бе преметнат шал. Стоеше неподвижен, а от цигарата в устата му се виеше дим. Беше висок, чернокос, изискан, опасен. Стоеше и мълчеше. Хокинс се примъкна до него.
— Това е човекът, за когото ви разправях, господин Естел — задърдори Хокинс. — Дойде по-рано днес и каза, че вие го пращате. Метна ме, така да се каже.
— Дай му една десетачка, Шиши.
Бомбето измъкна отнякъде лявата си ръка и в нея имаше банкнота. Подаде я на Хокинс, който я взе и се изчерви.
— Не е необходимо, господин Естел. Все пак много благодаря.
— Да те няма!
— Какво? — Хокинс изглеждаше потресен.
— Чу го — рече Шиши опърничаво. — Да не искаш да излезеш със задника напред?
Хокинс се изпъна.
— Трябва да пазя клиентите. Знаете как е, господа. Човек с моята работа…
