— Изчезвай! — процеди Естел.
Хокинс се обърна и излезе бързо и безшумно. Вратата щракна леко след него. Шиши погледна натам, сетне мина зад мен.
— Виж дали има оръжие, Шиши.
Бомбето провери дали съм въоръжен. Все лугера и се отдръпна. Естел погледна нехайно пистолета, сетне и мен. В очите му се четеше равнодушна неприязън.
— Казваш се Филип Марлоу, а? Частен детектив.
— И какво от това? — рекох.
— На някой ще му отъркат лицето в нечий под — хладно изрече Шиши.
— А, я запази тия глупости за котелното — рекох. — Писна ми от нахакани типове тая вечер. Казах „какво от това“ и толкоз.
Марти Естел като че ли се поразвесели.
— По дяволите, не се горещи. Трябва да се грижиш за приятелите си все пак. Ясно ти е кой съм. Е, добре, разбрах за какво си говорил с госпожица Хънтрес. А и зная нещо за теб, което ти не знаеш, че зная.
— Хубаво — рекох. — Тоя дебел мърльо Хокинс ми прибра една десетачка, за да ме пусне тук днес следобед, хем знаеше прекрасно кой съм, а току-що прибра десетачка и от твоя Шиши, задето ме прекара. Върни ми пистолета и кажи влиза ли ти в работата моята работа.
— И още как. Първо, Хариет я няма. Чакаме я, защото се случи нещо. Но не мога да се бавя повече. Чака ме работа в клуба. Та за какво си дошъл тоя път?
— Търся момчето на Джийтър. Тая вечер стреляха по колата му. Отсега нататък ще трябва някой да го пази.
— Мислиш, че играя такива игри ли? — попита студено Естел.
Отидох до някакъв шкаф, отворих го и намерих бутилка уиски. Отвъртях капачката, взех чаша от масичката и си налях малко. Опитах го. Добро беше.
— Попитах те нещо — рече строго Естел.
— Чух. Обмислям отговора си. А той е: не бих помислил такова нещо… не. Но станалото е факт. Бях там. Бях в колата… вместо младия Джийтър. Баща му ме беше извикал да поговорим за някои неща.
— За какви неща?
Не си дадох труд да се преструвам на изненадан.
— Имаш петдесет хилядарки в полици от момчето. Ако му се случи нещо, май няма да погледнат с добро око на теб.
— Не виждам нещата така. Защото ще загубя парите си. Старият няма да плати — това ми е ясно. Но изчаквам две години и пипвам парите от хлапака. Той ще разполага с наследството си, когато навърши двайсет и осем. Засега получава по хилядарка месечно и дори не може да завещае нещо, защото всичко е под попечителство. Загряваш ли?
— Значи не би го пречукал — рекох аз, отпивайки от уискито. — Но би могъл да го сплашиш.
Естел се намръщи. Хвърли цигарата в пепелника, погледна за миг как дими, вдигна я и я натисна. Поклати глава.
— Ако възнамеряваш да го охраняваш, почти ми изнася да плащам част от заплатата ти. Почти. Човек в моя бранш не може да се грижи за всичко. Момчето е пълнолетно и негова работа е с кого се движи. Жените например. Защо пък едно добро момиче да не си подсигури част от пет милиона долара?
— Мисля, че това е чудесна идея — рекох. — Какво беше онова, дето знаеш за мен, пък аз не знам, че ти знаеш?
Той се подсмихна.
— Какво щеше да кажеш на госпожица Хънтрес — дето се било случило? — Той пак се усмихна леко. — Слушай, Марлоу, има доста начини да се изиграе една игра. Аз си гледам процента от заведението, защото тая печалба ми стига. За какво ми е да играя грубо?
Въртях цигара между пръстите си, после се опитах да я въртя с два пръста около чашата.
— Кой казва, че си груб? Винаги съм чувал само най-хубави неща за теб.
Марти Естел кимна. Изглежда, му беше забавно.
— Имам източници на информация — каза спокойно. — Когато съм вложил петдесет хилядарки в някой човек, склонен съм да понауча нещо за него. Джийтър нае някой си Арбогаст да свърши една работа. Арбогаст беше убит в кантората си днес… с револвер двайсет и втори калибър. Това може да няма нищо общо с работата на Джийтър. Наредих да те проследят, когато отиде там, и ти не съобщи на полицията. Това прави ли ни приятели?
Облизах ръба на чашата и кимнах.
— Изглежда.
— Отсега нататък недей да безпокоиш Хариет, ясно ли е?
— Ясно.
— Значи вече се разбираме съвсем добре.
— Да.
— Е, да тръгвам. Върни пистолета на човека, Шиши.
Бомбето пристъпи и хлопна пистолета в дланта ми толкова силно, че можеше да ми счупи някоя кост.
— Оставаш ли? — попита Естел, упътил се навън.
— Мисля да почакам малко. Докато Хокинс се качи да ме ръсне с още една десетачка.
Естел се усмихна. Шиши застана невъзмутимо до вратата и я отвори. Естел излезе. Вратата се затвори. В стаята настъпи тишина. Подуших умиращия аромат на парфюма и останах неподвижен, оглеждайки се.
Някой беше откачил. Аз бях откачил. Всички бяха мръднали. Нищо не се връзваше. Марти Естел, както той сам каза, нямаше никакъв мотив да убие някого, защото това щеше да бъде най-сигурният начин да провали шансовете си да прибере парите. А дори и да имаше мотив да убие, едва ли би избрал за такава работа хора като Фриски Восъчния нос. Имах си главоболия с полицията, бях изхарчил десет от полагаемите ми се двайсет долара за разноски и нямах нищо, което да ми помогне дори и в най-малка степен.
Допих уискито, оставих чашата, закрачих насам-натам из стаята, изпуших трета цигара, погледнах часовника си и свих рамене. Чувствах се отвратително. Вътрешните врати на апартамента бяха затворени. Отидох до вратата, през която младият Джийтър ще трябва да се е промъкнал следобеда. Отворих я и надникнах в спалня с белезникави тапети на ситни розови пръски. Имаше голямо двойно легло, застлано с щампован брокат. Върху вградена тоалетка с лампа блестяха тоалетни принадлежности. Лампата светеше. Запалена беше и малката настолна лампа на една маса до вратата. През другата врата близо до тоалетката се виждаха зелените плочки на банята.
Надникнах в банята. Хром, душ зад стъклена преграда, закачалка с хавлиени кърпи с извезани монограми, до ваната стъклена лавица за парфюми и ароматизирани соли, всичко изискано и изтънчено до немай къде. Госпожица Хънтрес преуспяваше. Надявах се, че си плаща наема. Не че това имаше някакво значение… просто исках да е така.
Тръгнах обратно към всекидневната, спрях на вратата да огледам още веднъж приятната обстановка и усетих нещо, което трябваше да усетя още щом влязох в спалнята. Подуших острата миризма на кордит във въздуха — на път да изчезне, но все още осезаема. Сетне забелязах и друго.
Леглото беше преместено така, че с предния си край подпираше вратата на дрешника, която не беше плътно затворена. Тежестта на леглото й пречеше да се отвори. Стъпвах бавно и на половината път до дрешника се усетих, че държа в ръката си пистолет.
Натиснах вратата. Не поддаде. Подпрях я още по-здраво. Пак не поддаде. Продължавайки да я подпирам, изблъсках леглото с крак и отслабих бавно натиска.
Някаква тежест напираше срещу мен. Нищо не се случи, докато не направих стъпка назад. После той изведнъж се показа — с рамото напред, някак си превит. Пак подпрях вратата и го задържах за миг, загледан в него.
Беше все така едър и рус, в онзи спортен костюм, с шалчето под разтворената яка на ризата. Но лицето му вече не беше зачервено.
