— Как да разбирам това, че синът ви е изчезнал, господин Джийтър?
— Плащам ви сума пари… — взе да ми вика, все още бесен.
— Кога?
Закова се на място, както препускаше, и пак ме погледна. Госпожица Хънтрес се засмя. Джордж се навъси.
— Какво искам да кажа според вас… с това, че синът ми е изчезнал? — рече рязко. — Смятам, че съм достатъчно ясен дори за вас. Никой не знае къде е. Госпожица Хънтрес не знае. Аз не знам. Никой нищо не знае.
— Но аз съм по-умен от всички ви — рекох. — Аз знам.
Не помръднаха доста време. Джийтър ме зяпаше. Момичето ме зяпаше. Тя изглеждаше озадачена. Другите просто зяпаха. Погледнах я.
— Къде отидохте, след като излязохте, ако не е тайна?
Тъмносините й очи бяха бистри като сълза.
— В това няма никаква тайна. Излязохме заедно… с такси. На Джералд са му отнели шофьорската книжка… за един месец. Има много нарушения. Тръгнахме към брега, но аз си промених намеренията, както разбрахте. Реших, че все пак съм една обикновена използвачка. Всъщност не ми трябваха парите на Джералд. Исках отмъщение. Да отмъстя на господин Джийтър, задето разори баща ми. Направил го е съвсем законно, разбира се, но това не променя нещата. Обаче се озовах в такова положение, че не можех да отмъстя, без да изглеждам долнопробна сметкаджийка. Затова казах на Джералд да си намери друго момиче за развлечения. Това го огорчи и се скарахме. Спрях таксито в Бевърли Хилс и слязох. Той продължи. Не знам накъде. По-късно се върнах в „Ел Милано“, изкарах колата от гаража и дойдох тук. Да кажа на господин Джийтър да забрави цялата тази работа и да не си прави труда да насъсква копои по мен.
— Казвате, че двамата сте тръгнали с такси — рекох. — Защо не го е возил Джордж, щом не е можел да шофира сам?
Гледах я, но въпросът ми не беше към нея. Джийтър ми отговори хладно:
— Джордж ме откара у дома след работа, разбира се. По това време Джералд вече е бил излязъл. Това има ли значение?
Извърнах се към него.
— Да. Ще има. Господин Джералд е в „Ел Милано“. Разбрах го от Хокинс, детектива на хотела. Той се върнал там да чака госпожица Хънтрес и Хокинс го пуснал в нейния апартамент. Хокинс прави такива дребни услуги… срещу десетачка. Може още да е там, може да не е.
Продължих да наблюдавам. Трудно беше да държа под око и тримата едновременно. Но те не мръднаха. Просто ме гледаха.
— Хм… радвам се да го чуя — рече старият Джийтър. — Страхувах се, че е отишъл някъде да се напие.
— Не. Не е отишъл никъде — рекох. — Впрочем, фигурираше ли „Ел Милано“ сред ония места, където сте звънял да го търсите?
Джордж кимна.
— Да, звънях. Не бил там. Май хотелското ченге е предупредило телефонистката да не казва нищо.
— Няма защо да я предупреждава. Тя просто ще звъни в апартамента, а той няма да вдига телефона… естествено. — И загледах втренчено стария Джийтър с голям интерес. Щеше да му бъде трудно да подхване репликата, но се налагаше да го направи. Така и стана. Първо облиза устните си.
— Защо… „естествено“, ако смея да попитам? — изрече хладно. Сложих чашата върху мраморната маса и се облегнах на стената. Още се мъчех да наблюдавам и тримата едновременно.
— Нека се върнем малко назад в историята — предложих аз. — Всички сме наясно с положението. Знам, че Джордж е наясно, макар че не му се полага, бидейки от прислугата. Знам, че госпожица Хънтрес е наясно. Разбира се, и вие също, господин Джийтър. И така нека видим с какво разполагаме. Имаме сума ти неща, които не пасват, но аз съм умен. Въпреки всичко ще ги напасвам. Първо, цял наръч фотокопия на полици от Марти Естел. Джералд твърди, че не ги е давал, а господин Джийтър отказва да ги изплати, но наема един графолог на име Арбогаст да провери подписите, за да види дали са автентични. Излиза, че са истински. Този Арбогаст може да е свършил и други работи. Не знам. Не можах да го попитам. Когато отидох да се срещна с него, беше мъртъв — прострелян три пъти, както разбрах по късно, с револвер калибър двайсет и две. Не, не казах на полицията, господин Джийтър.
Високият белокос мъж изглеждаше направо шокиран. Мършавото му тяло се затресе като тръстика.
— Мъртъв ли? — прошепна той. — Убит?
Погледнах Джордж. Той не трепна. Погледнах момичето. То седеше мълчаливо, изчакваше, стиснало устни.
— Съществува само едно основание да се предположи, че неговото убийство има нещо общо с работите на господин Джийтър — продължих аз. — Арбогаст е бил застрелян с револвер калибър двайсет и две… а в нашия случай има един човек, който носи такъв револвер.
Продължаваха да ме слушат. И да мълчат.
— Нямам представа защо е бил убит. Не беше опасен за госпожица Хънтрес, нито за Марти Естел. Беше твърде дебел, за да щъка насам-натам. Струва ми се, че е попрекалил с хитростта си. Бил е нает само да удостовери подписите, а той решил да научи повече, отколкото му се е полагало. А след това е прекалил и с догадките, възможно е дори да е опитал малък шантаж. И някой го е очистил днес следобед с двайсет и втори калибър. Добре, мога да понеса това. Не го познавах. И така, отидох да се срещна с госпожица Хънтрес и след сума пазарлъци с тоя алчен хотелски детектив успях да се срещна с нея, побъбрихме, сетне господин Джералд изникна отнякъде, друсна ми един по ченето, прекатурих се и си ударих главата в крака на стола. А когато дойдох на себе си, в заведението нямаше жива душа. Върнах се у дома. Там заварих оня с револвера двайсет и втори калибър и една откачалка на име Фриски Лейвън, със смърдящ дъх и много голям патлак, което вече е без значение, защото го застреляха тая вечер пред дома ви, господин Джийтър… докато се мъчеше да спре колата ви. Ченгетата знаят за случая, вече идваха да ме разпитват, защото другият с револвера калибър двайсет и две е брат на откачалката и си помислил, че аз съм го застрелял, та се помъчи да ме очисти. Но не стана. Дотук две убийства. Сега стигнахме до третото, най-важното. Върнах се в „Ел Милано“, защото май вече не беше здравословно за господин Джийтър да се разкарва насам-натам. Имаше си някой и друг враг. Дори по всичко личеше, че той е трябвало да бъде в колата тази вечер, когато Фриски Лейвън стреля по нея — но това, разбира се, е било нагласена работа.
Старият Джийтър сбърчи озадачено белите си вежди. Джордж нямаше вид на озадачен. Нямаше никакъв вид. Безизразното лице на издялан от дърво индианец пред магазинче за тютюн и цигари. Момичето беше пребледняло, изглеждаше напрегнато. Продължих напред.
— Когато се върнах в „Ел Милано“, установих, че Хокинс е пуснал Марти Естел и телохранителя му в апартамента на госпожица Хънтрес да я чакат там. Марти имаше новини за нея — че Арбогаст е убит. Това я навежда на разумната мисъл да остави на мира младия Джийтър за известно време… поне докато полицията се успокои. Предвидливо момче е тоя Марти. Далеч по-предвидлив, отколкото може да се допусне. Например знаеше за Арбогаст, знаеше, че господин Джийтър е бил тази сутрин при Ана Холси, разбрал е някак си, че аз съм поел случая — може и самата Ана да му е казала, не бих се учудил. Наредил да ме проследят до кантората на Арбогаст и обратно, по-късно разбрал от приятелите си в полицията, че Арбогаст е бил убит, и прищракал, че аз не съм им съобщил това. Така че ме пипна натясно и вече можехме да бъдем дружки. Тръгна си, след като ми съобщи това, и аз пак останах сам в апартамента на госпожица Хънтрес. Но този път, без някаква особена причина, се разтършувах. И открих господин Джералд в спалнята, в един дрешник.
Бързо приближих до момичето, извадих от джоба си малкия пистолет и го сложих в скута й.
— Да сте го виждала преди?
Гласът й прозвуча някак напрегнато, но сините очи ме гледаха спокойно.
— Да. Мой е.
— Къде го държахте?
— В чекмеджето на масичката до леглото.
— Сигурна ли сте?
Тя се замисли. Двамата мъже не помръдваха. Устните на Джордж затрепкаха в ъгълчетата. Изведнъж тя
