— Такива като теб само си навличат неприятности — рече кисело Финлисън.
Сиболд седна зад бюрото до стената, нахлупи шапка над очите си, прозина се и погледна новия си ръчен часовник от неръждаема стомана.
— От неприятности си вадя хляба — рекох. — Как иначе ще изкарам някой и друг цент?
— Трябва да те натикам в дранголника, задето потули историята. Колко ще изкараш от тоя случай?
— Работех за Ана Холси, която пък работеше за стария Джийтър. Май натрупах лоши дългове.
Сиболд ме дари с усмивката си на полицейска палка, Финлисън запали пура, облиза скъсано листче тютюн отстрани и го залепи, но оттам въпреки всичко димеше, когато той дърпаше. Побутна към мен част от документите.
— Подпиши три екземпляра.
Подписах три екземпляра. Взе ги, прозина се и разроши побелялата си грива.
— Старият е получил удар — рече. — Там няма да ни огрее. Като дойде на себе си, едва ли ще знае колко е часът. А оня Джордж Хайстерман, шофьорът, само ни се смее. Много жалко, че е ранен. Ще ми се да го пораздрусам малко.
— Жилав е — рекох.
— Аха. Добре, пръждосвай се сега.
Станах, кимнах им и се запътих към вратата.
— Е, лека нощ, момчета.
Не ми отвърнаха.
Минах по коридора и слязох с нощния асансьор във фоайето на кметството. Излязох през вратата откъм „Спринг стрийт“, спуснах се по многобройните стъпала и ме задуха студен вятър. Запалих цигара на най- долното стъпало. Колата ми все още беше пред къщата на Джийтър. Вдигнах крак, за да тръгна към някое такси отсреща, на половин пряка оттук. От паркирана кола се чу рязък глас:
— Ела за малко.
Мъжки глас, стегнат, суров. Гласът на Марти Естел. Идваше от голяма лимузина с двама души на предните седалки. Приближих се. Задното стъкло беше спуснато и Марти Естел бе облегнал на него ръката си в ръкавица.
— Влизай.
Отворих вратата. Влязох. Бях твърде уморен, за да споря.
— Потегляй, Скръндзи.
Колата се носеше на запад по тъмните, почти смълчани улици. Макар и не чист, нощният въздух бе прохладен Превалихме един хълм и колата започна да набира скорост.
— Какво знаят? — попита хладно Естел.
— Не ми казаха. Още не са измъкнали нищо от шофьора.
— Трудно ще осъдиш някого за убийство в този мъжки град, когато играят двеста милиона. — Шофьорът, наречен Скръндзи, се разсмя, без да се обръща. — Може би изобщо няма да помириша сега моите петдесет бона… Тя те харесва.
— И какво от това?
— Остави я на мира.
— Какво ще спечеля?
— Мога да ти кажа какво ще загубиш, ако упорстваш.
— Да, наистина — рекох. — Би ли отишъл по дяволите, ако обичаш? Уморен съм. — Затворих очи, облегнах се в ъгъла и просто заспах. Понякога от преумора и на това съм способен.
Събудих се, когато някой ме разтърси за рамото. Колата беше спряла. Погледнах и видях многоетажния блок, в който живеех.
— Пристигнахме — рече Марти Естел. — И помни. Остави я на мира.
— Защо ме докара дотук? Само да ми кажеш това ли?
— Тя ме помоли да се погрижа да теб. Затова си на свобода. Харесва те. А аз харесвам нея. Разбираш ли? Не ти трябват повече неприятности.
— От неприятности… — започнах аз и млъкнах. Тази вечер лафът се поизтърка. — Благодаря, че ме докара, а иначе майната ти.
Обърнах се, влязох в сградата и се качих в асансьора. Бравата още не беше оправена, но този път никой не ме чакаше. Отдавна бяха отвели Восъчния нос. Оставих вратата открехната, разтворих прозорците и още вдишвах полицейските угарки, когато телефонът иззвъня. Беше нейният глас, спокоен, малко твърд, невъзмутим, почти шеговит. Какво пък, беше препатила достатъчно, за да бъде такава.
— Здравейте, кестеняви очи. Прибрахте ли се невредим?
— Докара ме твоят приятел Марти. Каза ми да те оставя на мира. Благодаря ти от сърце, ако имам такова, но не ми звъни повече.
— Поизплашен ли сте, господин Марлоу?
— Не. Следващото обаждане нека да е от мен — рекох. — Лека нощ, ангелче.
Тя затвори. Сложих слушалката на мястото й, затворих вратата и разгънах леглото. Съблякох се и полежах известно време на студения въздух. После станах, пийнах едно, взех душ и легнах да спя.
Накрая Джордж се разприказва, но не много. Каза, че станал бой заради момичето, младият Джийтър грабнал пистолета от камината и докато Джордж се боричкал с него, пистолетът изгърмял. Всичко това, разбира се, беше приемливо… за вестниците. Не успяха да лепнат убийството на Арбогаст нито на него, нито на някой друг. Не намериха оръжието, с което беше извършено, но не беше револверът на Восъчния нос. А той самият изчезна — така и не разбрах къде. Не закачаха стария Джийтър, той така и не се оправи след удара, можеше само да лежи, наглеждан от болногледачки, и да разправя как не бил загубил нито цент по време на Голямата криза. Марти Естел ми звъня четири пъти да ми каже да оставя на мира Хариет Хънтрес. Жал ми беше за горкия човечец. Много беше хлътнал. Два пъти излязох с нея, други два пъти си поседяхме в нейната квартира и пихме от уискито й. После тя напусна „Ел Милано“ и дочух, че се е преместила в Ню Йорк. Зарадвах се, когато си тръгна… макар че не си направи труда да се сбогува с мен.
Информация за текста
© 1939 Реймънд Чандлър
Raymond Chandler
Trouble Is My Business, 1939
Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008
Редакция: BHorse, 2008
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 4
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9500]
Последна редакция: 2008-11-18 14:30:00
1
Ловджийка (англ.). — Б.пр.
2
Роман от Ърскин Колдуел (1932 г.), преработен по-късно и на пиеса, ползвала се с голям успех. Един от главните герои е деградиралият ратай Джийтър Лестър. — Б.ред.
