заклати глава, някак странично.
— Не. Струва ми се, че го вадих да го показвам на някого… не разбирам много от пистолети… и го оставих на полицата над камината във всекидневната. Впрочем почти съм сигурна, че беше така. Показвах го на Джералд.
— Значи е можел да посегне към него, ако някой се опита да му върти номера?
Тя кимна разтревожена.
— Какво искате да кажете с това, че… е в дрешника? — попита забързано с тънко гласче.
— Знаете. Всички в тази стая знаят какво искам да кажа. Знаят, че нарочно ви показах този пистолет. — Отдръпнах се от нея и се обърнах към Джордж и господаря му. — Мъртъв е, разбира се. Прострелян в сърцето… вероятно с този пистолет. Оставен беше до него. Затова именно е бил оставен.
Старият направи една крачка, спря и се подпря на масата. Не бях сигурен дали пребледня, или вече си беше блед. Втренчи студен поглед в момичето. Произнесе много бавно, през стиснати зъби:
— Проклета убийца!
— Дали не би могло да е самоубийство? — попитах с насмешка.
Извърна глава към мен. Видях, че тази мисъл го заинтригува. Почти кимна.
— Не — рекох. — Не ще да е било самоубийство.
Това по-малко му хареса. Лицето му се наля с кръв, вените на носа му се удебелиха. Момичето захлупи с длан пистолета в скута си, сетне леко обхвана ръкохватката, палецът й се плъзна много бавно към предпазителя. Не разбираше много от пистолети, но поне толкова знаеше.
— Не би могло да е самоубийство — повторих много бавно. — Като изолиран случай… може би. Но не и предвид всичко останало, което се случи. Арбогаст, нападението срещу колата на „Калвело драйв“ пред тази къща, главорезите в моята квартира, историята с онзи револвер калибър двайсет и две.
Пак бръкнах в джоба си и извадих удсмана на Восъчния нос. Държах го небрежно в лявата си длан.
— Колкото и странно да е, не мисля, че е стреляно с този калибър двайсет и две… макар че това е револверът на гангстера. Да, пипнах и гангстера. Лежи вързан и е в квартирата ми. Върна се да ме пречука, но аз го разубедих. Бива ме в приказките.
— Само дето не им знаете мярката — рече хладнокръвно момичето и вдигна леко пистолета.
— Повече от ясно е кой го е убил, госпожице Хънтрес — рекох. — Просто въпрос на мотиви и възможности. Не е Марти Естел, нито е наредил да се свърши тази работа. Това би провалило шансовете му да си получи петдесетте бона. Не е братът на Фриски Лейвън, за когото и да работи той, а според мен не работи за Марти Естел. Не би могъл да влезе в „Ел Милано“, а още по-малко в апартамента ви, за да го извърши. Който го е убил, трябва да има някаква изгода от това, както и възможност да проникне там, където е било извършено убийството. Е, кой може да има някаква изгода? Джералд чакаше след две години да пипне пет милиона долара от попечителния фонд. Не можеше да ги завещае другиму, преди да ги получи. Кой е законният му наследник? Чака ви изненада. Знаете ли, че в щата Калифорния и в някои други щатове, но не във всички, човек може сам, чрез собствените си действия, да се направи законен наследник? Просто като осинови някого, който има пари и няма наследници?
Тук Джордж пристъпи към действия. Движенията му отново бяха мазни, като вълничка върху водна повърхност. „Смит & Уесън“-ът проблесна матово в ръката му, но не стреля. Малкият автоматичен пистолет в ръката на момичето изпука. От загорялата силна ръка на Джордж шурна кръв. Големият револвер тупна на пода. Той изруга. Тя не разбираше много от пистолети… не твърде много.
— Естествено — мрачно каза тя. — Джордж е можел да влезе безпрепятствено в апартамента, ако Джералд е бил там. Униформен шофьор ще мине през гаража, ще се качи с асансьора и ще почука на вратата. А когато Джералд отвори, ще го натика вътре с този „Смит & Уесън“. Но откъде е знаел, че Джералд е там?
— Трябва да е проследил таксито ви. Не знаем къде е бил цялата вечер, след като се раздели с мен. Имаше кола. Полицията ще разбере. Колко ти беше обещано, Джордж?
Джордж придържаше дясната си ръка с лявата, стискаше я, а лицето му беше изкривено, обезумяло. Дума не отронваше.
— Джордж го е натикал вътре с тоя „Смит & Уесън“ — повтори момичето уморено. — После е видял моя пистолет върху камината. Още по-добре. Защо да не го използва? Натикал е Джералд в спалнята, после в дрешника и там тихо, хладнокръвно го е убил и е пуснал пистолета на пода.
— Способни момчета са тия колежани. Ти в кой колеж беше учил, Джордж, в Дартмът или в дранголника Данемора? Джордж е убил и Арбогаст. Убил го е с калибър двайсет и две, защото е знаел, че братът на Фриски Лейвън има такъв, а е знаел, защото е наел Фриски и брат му да посплашат Джералд… та после, като го убие, това да изглежда като работа на Марти Естел. Ето защо ме докараха тази вечер тук в колата на Джийтър — да могат двамата главорези, предупредени и чакащи в засада, да изпълнят номера си, може би и да ме пречукат, ако се окажа твърде храбър. Само че Джордж обича да убива хора. Изстрелът беше толкова точен, че ме навежда на мисълта да не би Джордж да не е възнамерявал да улучи. Какво ще кажеш, Джордж?
Мълчание.
Най-сетне погледнах стария Джийтър. Очаквах и той да е измъкнал револвер, но не беше. Просто стоеше там — със зейнала уста, потресен, подпрял се върху черната мраморна маса, треперещ.
— Боже мой! — прошепна той. — Боже мой!
— За вас няма бог… освен парите.
Зад гърба ми изскърца врата. Извърнах се рязко, но не си струваше трудът. Един глас изръмжа с британско произношение на тексаски кравар:
— Горе ръцете, мой човек!
Икономът, тъй английският иконом, стоеше на прага, стиснал устни, с пистолет в ръка. Момичето извъртя китка и крайно небрежно го простреля някъде в рамото. Той изквича като заклано прасе.
— Изчезвай, пречиш — рече тя хладно. Той побягна. Този път стъпките му се чуха.
— Ще падне — обади се момичето. Вече стисках лугера в дясната си ръка, макар и малко късно, както винаги. Обърнах се заедно с него. Старият Джийтър стискаше масата, лицето му сиво като паве. Коленете му се подгъваха. Стиснал в носна кърпа кървящата си китка, Джордж стоеше и го гледаше цинично.
— Да пада — рекох. — Долу му е мястото.
Той падна. Изкриви глава. Устата му увисна. Преобърна се по хълбок на килима, присви се, вдигна колене. От устата му протече слюнка. Лицето му стана мораво.
— Иди да извикаш полицията, ангелче — рекох. — Аз ще ги наглеждам.
— Добре — каза тя и стана. — Но се нуждаете от доста помощ в частното си детективстване, господин Марлоу.
Лъскава черна буболечка с розова глава пълзеше бавно по старото изподраскано бюро. Пълзеше и се клатушкаше като възрастна жена, отрупана с пакети. Като стигна края на бюрото, стъпи право във въздуха, падна по гръб върху мръсния кафяв линолеум, поразмаха няколко тънки немощни крачка във въздуха и се престори на умряла. След минута пак протегна крачета, успя да се преобърне и се заклатушка към ъгъла на стаята.
Бях тук вече цял час, самичък. Изподрасканото бюро беше в средата на стаята, до стената имаше друго, до него месингов плювалник върху подложка, на стената бе окачен полицейски високоговорител, имаше три смачкани мухи, миришеше на изстинали пури и на стари дрехи. Имаше и две твърди кресла с плъстени възглавнички и два обикновени стола без възглавнички. Прахът от абажура на тавана е бил избърсан за последен път по време на първия мандат на Кулидж4. Вратата се отвори рязко и в стаята влязоха Финлисън и Сиболд. Сиболд си беше все тъй спретнат и гаден, но Финлисън изглеждаше състарен, износен, белезникав. В ръката си държеше купчина документи. Седна зад бюрото насреща ми и ме загледа студено, напрегнато.
От високоговорителя на стената долетя съобщение, че негър на средна възраст бяга на юг към Сан Педро след обир на „Единайсета улица“. Бил в сив костюм и мека шапка. „Движете се внимателно. Заподозреният е въоръжен с револвер калибър трийсет и две. Край.“ (Когато го заловиха, оказа се, че е шестнайсетгодишно мексиканче, облечено в кафяви панталони, скъсан син пуловер, без шапка, с газов пистолет и с трийсет и пет цента в джоба.)
