Той вдигна рязко револвера, но продължи да се усмихва.
— Не ти липсва кураж. Кой е тоя Арбогаст?
Казах му. Говорех бавно и внимателно, с подробности. Разказах му сума неща. Взе да го обхваща някаква смътна тревога. Погледът му зашари към мен, настрани, пак към мен, неспокойно, запърха като колибри.
— Не познавам никакъв Арбогаст, приятел — изрече бавно. — Не съм и чувал за него. Пък и днес не съм убивал никакви дебелаци.
— Ти си го убил — рекох. — Убил си и младия Джийтър… в апартамента на момичето в „Ел Милано“. Още лежи там мъртъв. Ти работиш за Марти Естел. Той ще бъде дяволски разочарован от това убийство. Карай, направи ги три.
Лицето му замръзна. Усмивката най-сетне изчезна. Сега цялото му лице придоби восъчен цвят. Отвори уста и задиша през нея, а дишането му издаваше неспокойни, тревожни звуци. Видях как по челото му лъсна пот и усещах хлад от изпаряващата се пот от моето чело. Восъчния нос каза много кротко:
— Не съм убил никого, приятел. Никого. Не бях нает да убивам. И през ум не ми е минало такова нещо. Докато Фриски не спря онзи куршум с тялото си. Истина ти казвам.
Мъчех се да не гледам заглушителя на дулото.
В дъното на очите му припламна огънче — малко, слабо, димящо. После взе да се разгаря, да се избистря. Заби поглед в пода между краката си. Огледах се за ключа на лампата, но беше доста далеч. Той пак вдигна глава. Много бавно започна да отвинтва заглушителя. Подържа го в ръката си. Пусна си го в джоба и стана, уловил в ръце пистолета и револвера, по един във всяка ръка. После му хрумна друго. Седна пак, бързо извади всички патрони от лугера, хвърли ги на пода, а след тях и пистолета. Тръгна безшумно към мен.
— Днес май ти върви — рече. — Трябва да ида да се видя с един човек. Трябва да видя един човек — повтори много тихо, а езикът му се разходи по устните.
— Още не — рекох аз и скочих. Ръката му с револвера беше вече зад ръба на вратата и той не успя да я измъкне достатъчно бързо. Притиснах го в рамката, като използвах цялата си сила. Беше истинско безумие. Той ми даде шанс, трябваше само да кротувам и да го оставя да си отиде. Но аз също трябваше да се видя с един човек… и исках да го видя пръв.
Восъчния нос се хилеше злобно. Сумтеше. Съпротивляваше се с приклещената си ръка. Преместих тежестта си и го фраснах в ченето с всичка сила. Това беше достатъчно. Той се отпусна като мокър парцал. Ударих го пак. Главата му се отхвръкна и се удари в касата на вратата. Чух глухо тупване отзад. Замахнах трети път. Никога не съм удрял по-силно.
Отместих тежестта си от вратата и той се плъзна към мен с празен поглед, с омекнали крака, а аз го подхванах, извих празните му ръце назад и го оставих да падне. Застанах задъхан над него. Отидох до вратата. Удстманът му лежеше почти на прага. Вдигнах го, пуснах го в джоба си — не в онзи, където беше пистолетът на госпожица Хънтрес. Той дори не го откри.
Лежеше на пода. Беше мършав, почти безтегловен, но въпреки това едва си поемах дъх. След малко очите му припърхаха, отвориха се и той ме погледна.
Щракнах белезници около китките му, подхванах го под мишниците и го завлякох в килера, завързах краката му с въже. Оставих го да лежи по гръб, почти по хълбок, все така с бял нос, очите му празни, устните помръдваха, сякаш говореше на себе си. Странно момче, не от най-лошите, но не и дотам вода ненапита, че да лея сълзи за него.
Заредих лугера и поех с трите си оръжия. Отвън пред сградата нямаше никой.
8
Имението на Джийтър беше разположено върху девет-десеткалиброво възвишение, грамадна сграда в колониален стил с дебели бели колони, мансардни прозорци, магнолии, гараж за четири коли. Чакълената алея завършваше с кръгъл паркинг, на който имаше две коли — големият дреднаут, в който се бях возил, и яркожълт открит спортен автомобил, който бях виждал някъде.
Позвъних на звънец колкото еднодоларова монета. Вратата се отвори и отвътре ме изгледа висок, слаб тип със студени очи, облечен в тъмни дрехи.
— У дома ли е господин Джийтър? Старият господин Джийтър?
— Мога ли да попитам с кого имам честта? — Произношението му беше прекалено британско, като разредено уиски.
— Филип Марлоу. Работя за него. Може би трябваше да отида на входа за прислугата.
Бръкна с пръст в яката си и ме погледна без удоволствие.
— О, може би. Но заповядайте. Ще уведомя господин Джийтър. Струва ми се, че е зает в момента. Моля да почакате тук.
— Играеш ролята си ужасно — рекох. — Тази година английските икономи се държат другояче.
— Пишеш се умник, а? — озъби се той с глас, който не беше прекосявал Атлантика по-далеч от щата Ню Джърси. — Чакай тук. — И се изниза.
Седнах в дърворезбован коридор, дълъг цяла миля. В дъното той се разшири и без да минаваме през вратата, се озовахме в просторна лятна градина. Икономът отвори широка врата в далечния й край и аз минах покрай него в овална стая, застлана със сребристо черен овален килим, с черна мраморна маса в средата, твърди столове с високи облегалки покрай стените, огромно овално огледало със закръглена повърхност, което ме накара да изглеждам като пигмей с вода в мозъка, и трима души в стаята.
До една врата насреща ми стоеше чинно шофьорът Джордж в спретнатата си черна униформа, с фуражката в ръка. В най-поносимия от столовете седеше госпожица Хариет Хънтрес с чаша в ръка, до половината пълна. А по сребристия кант на овалния килим господин Джийтър-баща изпробваше якостта на краката си в лек галоп, все още сдържащ гнева си, но бесен отвътре. Лицето му аленееше, вените на носа му бяха изпъкнали. Беше пъхнал ръце в джобовете на кадифено домашно сако. Под него носеше плисирана риза с черна перла на гърдите и черна папийонка като прилеп в полет, а едната от лачените му обувки беше развързана. Извърна се рязко и кресна на иконома зад гърба ми:
— Махай се оттук и дръж затворени тези врати! Не съм си у дома за никого, разбираш ли? За никого!
Икономът затвори вратата. Вероятно си тръгна, но не го чух.
Джордж ме дари с хладна крива усмивка, а госпожица Хънтрес ме изгледа безизразно над чашата си.
— Явявате се тъкмо навреме — рече тя по момински сдържано.
— Рискувахте, когато ме оставихте сам в апартамента — казах аз. — Можех да задигна някой от парфюмите ви.
— Е, какво искате? — кресна Джийтър. — Извъдихте се голям детектив, няма що. Възложих ви поверителна работа, а вие право при госпожица Хънтрес да й обясните всичко.
— Но това даде резултат, нали?
Той се оцъкли. Всички се оцъклиха.
— Откъде знаете? — излая той.
— От пръв поглед разпознавам добрите момичета. Дошла е да ви обясни, че е разлюбила предишното си намерение и няма защо да се тревожите повече. Къде е господин Джералд?
Старият спря да снове и ме измери с пронизващ леден поглед.
— Въпреки това ви смятам за некомпетентен. Синът ми е изчезнал.
— Не работя за вас. Работя за Ана Холси. Ако имате оплаквания, адресирайте ги до нея. Сам ли да си налея нещо, или да чакам лакей в морава ливрея? И как да разбирам това, че синът ви е изчезнал?
— Да го изхвърля ли, сър? — тихо попита Джордж.
Джийтър махна с ръка към гарафата, сифона и чашите върху черната мраморна маса и отново закръжи около килима.
— Не ставай глупав! — тросна се той на Джордж. Джордж се поизчерви, високо горе по скулите. Стисна устни.
Забърках си питие, седнах с чашата в ръка, отпих и повторих въпроса си:
