далечината, а в средата на улицата малкият продължи да се люшка нелепо в светлината, отразена от оградите.
По лицето му се размазваше нещо тъмно. Пистолетът му изтрака върху настилката. Малките крака се огънаха, той политна встрани, претърколи се, сетне изведнъж притихна.
— Да — рече Джордж и помириса дулото на револвера си.
— Добър изстрел. — Излязох от колата и се загледах в малкия — нищожна смачкана купчина. Страничното сияние от фаровете на нашата кола осветяваше мръсно белите гуменки. Джордж стана и се изправи до мен.
— Защо мислиш, че съм аз, братко?
— Аз не стрелях. Видях обаче как измъкваш странично револвера, като каубой. Чиста работа.
— Благодаря, приятел. Те дебнат господин Джералд, разбира се. Обикновено по това време го докарвам от клуба, натряскан и обран на бридж.
Приближихме се до малкия и го загледахме. Нямаше какво да се види. Просто един мъртъв окървавен дребосък с голям куршум в главата.
— Изгаси тия идиотски фарове — изръмжах аз. — И да се пръждосваме оттук.
— Домът е отсреща — рече Джордж. Говореше нехайно, сякаш не беше убил човек.
— Няма да забъркваме Джийтър, ако държиш на мястото си. Трябва да ти е ясно. Връщаме се в моята квартира и почваме отначало.
— Разбирам — отряза той и скочи отново в колата. Угаси жълтите фарове и габаритите. Аз седнах до него.
Продължихме нагоре по хълма. Извърнах се да видя счупеното стъкло. Беше малкото стъкло на задната врата. От него липсваше едно парче. Ако им хрумнеше, можеха да го използват за веществено доказателство. Не мислех, че ще се стигне дотам, но не беше изключено.
На билото на хълма се разминахме с огромна лимузина. Лампичката в купето светеше и там, като на осветена витрина, възрастна двойка седеше вдървено, сякаш приемаше кралски почести. Жената беше цялата в кожи и диаманти.
Джордж ги подмина небрежно, даде газ и направи бърз десен завой в тъмна улица.
— Ето ти двама, които добре са си хапнали и пийнали — провлече той. — Обзалагам се, че това дори не им прави впечатление.
— Да. Хайде да идем у дома и да пийнем — рекох. — Така и не свикнах да убивам хора.
5
Седяхме с чаши, в които имаше по малко от уискито на госпожица Хариет Хънтрес, и се гледахме. Джордж ми хареса повече без фуражката. Имаше къдрава тъмнокестенява коса и ослепително бели зъби. Пийваше и дъвчеше края на незапалена цигара. Подвижните му черни очи проблясваха самоуверено.
— Йейл ли си завършил? — попитах.
— Дартмът, ако те интересува.
— Всичко ме интересува. Какво струва днес университетското образование?
— Три яденета на ден и униформа — провлече той.
— Що за човек е младият Джийтър?
— Едър рус побойник, играе добре голф, въобразява си, че е огън с жените, пие много, но още не е одрайфал килимите.
— А старият Джийтър?
— Може и да ти подхвърли десет цента, ако не носи у себе си петачета.
— Ц-ц-ц, как само говориш за шефа си!
Джордж се ухили.
— Толкова е стиснат, че главата му скърца, като си сваля шапката. Винаги съм рискувал. Може би затова съм само шофьор. Уискито си го бива.
Налях по още едно, с което бутилката свърши. Пак седнах.
— Смяташ, че тия двамата дебнеха господин Джералд, така ли?
— Защо не? Обикновено го карам у дома по това време. Днес не го карах. Имаше страшен махмурлук и излезе късно. Ти си ченге, знаеш всичко, нали?
— Кой ти каза, че съм ченге?
— Никой, но ченгетата винаги задават сума въпроси.
Поклатих глава.
— Не. Зададох ти само шест. Твоят шеф ти оказва голямо доверие. Сигурно ти е споменал нещо.
Брюнетът кимна, усмихна се леко и отпи от чашата.
— Цялата работа е съвсем ясна — рече той. — Тези момчета влязоха в действие, когато колата зави по алеята. Не знам защо, но ми се струва, че нямаха намерение да убиват. Искаха просто да ни сплашат. Само че малкият беше мръднал.
Погледнах веждите на Джордж. Хубави черни вежди, лъскави като конски косми.
— Не е в стила на Марти Естел да си избира такива помощници — рекох.
— Така е. Може би точно затова ги е избрал.
— Умен си. Ще се разберем двамата. Но убийството на дребния усложнява нещата. Какво смяташ да правиш?
— Нищо.
— Добре. Ако се доберат до теб и го свържат с револвера ти, ако все още е у теб, което не ми се вярва, предполагам, че работата ще се размине като опит за грабеж. Има само едно нещо.
— Какво? — Джордж допи втората си чаша, остави я встрани, запали цигара и се усмихна.
— Много трудно е да различиш колата отпред… и то нощем. Дори при всичките тези фарове. Би могло да бъде случаен посетител.
Той сви рамене и кимна.
— Но ако е било само за паника, още по-добре. Защото ще се разчуе и старият ще се досети кой ги е пратил… и защо.
— Ей, ти наистина си умен — възхитих се аз и точно тогава телефонът иззвъня.
Беше глас на английски иконом, с перфектно произношение и педантичен; уведоми ме, че ако аз съм господин Филип Марлоу, господин Джийтър желае да говори с мен. Гласът на Джийтър прозвуча веднага и за една бройка да ме вледени.
— Явно няма да си изпотрошите краката от бързане, за да изпълните нарежданията — излая той. — Или този мой шофьор…
— Не, той пристигна, господин Джийтър — рекох. — Но преживяхме малка неприятност. Джордж ще ви разкаже.
— Млади човече, когато искам нещо да бъде свършено…
— Слушайте, господин Джийтър, днес ми се насъбра доста. Вашият син ме фрасна по ченето, паднах и си нараних главата. Когато полумъртъв се довлякох до квартирата си, пипнаха ме двама юначаги с револвери, които ми наредиха да зарежа случая Джийтър. Полагам всички усилия, но се чувствам малко изтощен, така че не ме плашете.
— Млади човече…
— Чуйте — рекох сериозно, — ако искате да диктувате всички правила в играта, оправяйте се сам. Или може да си спестите доста пари и да наемете, някой, който да изпълнява нарежданията ви. Аз държа да имам свобода на действието. Тази вечер при вас идваха ли ченгета?
— Ченгета ли? — повтори той раздразнено. — Искате да кажете „полицаи“.
— Точно така, полицаи.
— И защо са ми тези полицаи? — почти изръмжа той.
— Преди половин час пред вратата ви имаше труп. „Труп“ ще рече мъртъв човек. Той е съвсем дребен. Можете да го сметете, ако ви пречи — побира се на една лопата.
— Боже мой! Сериозно ли говорите?
— Да. Нещо повече — той стреля по Джордж и по мен. Разпозна колата. Сигурно е причаквал сина ви,
