— Малко морфин — рече. — Главата ти е здравата пострадала. Ще притъпи болката, но ще останеш в съзнание.
Лицето му изчезна. Зашарих с очи. Всичко ми беше като в мъгла. После съзрях лице на момиче — притихнало, съсредоточено, грижовно. Каръл Прайд.
— Да — установих. — Проследила си ме. Естествено.
Тя се усмихна и се отмести. После пръстите й галеха бузата ми, а аз не можех да я видя.
— Момчетата от патрулната кола едва не те изтърваха — каза тя. — Бандитите те бяха омотали целия в един килим, за да те натоварят на някакъв камион отзад.
Не виждах особено добре. Едър червендалест мъж в синьо изплува пред мен. В ръката си държеше пистолет със зейнало дуло. Отнякъде се разнесоха нечии стенания.
Каръл каза:
— Ония бяха омотали още двама, но те бяха мъртви. Пфу!
— Върви си вкъщи — измърморих сънливо. — Върви да си пишеш статията.
— Това ми го каза и преди, глупчо. — Тя продължи да ме гали по бузата. — Надявах се да измислиш нещо ново. Замаян ли си?
— За всичко сме се погрижили — рязко се обади нов глас. — Закарайте този надупчения някъде, където ще можете да го обработите. Искам го жив.
Рийвис се приближи към мен като през мъгла. Лицето му се оформи бавно — сиво, бдително, малко сурово. То се сниши. Сигурно бе седнал близо до мен.
— Не можеше да не си покажеш рогата — каза той рязко, раздразнено. — Добре, говори. Не ми пука как е главата ти. Намерил си каквото си търсил.
— Дай ми да пийна.
Смътно раздвижване, стъклен отблясък, отворът на бутилка докосна устните ми. В гърлото ми нахлу парлива течност — извор на сила. Една част потече като студена струйка по брадата ми и аз отместих глава.
— Благодаря. Пипнахте ли Магун, най-едрия?
— Тъпкан е с олово, но още мърда. На път е за града.
— Намерихте ли индианеца?
— Ъ? — Рийвис преглътна.
— В храсталаците под Кръста на мира, долу при Палисадите. Аз го убих. Неволно.
— Света Дево…
Полицаят изчезна отново, а пръстите галеха бавно и ритмично бузата ми. Рийвис се върна и пак седна.
— Кой е тоя индианец? — рязко попита той.
— Горилата на Сукесян. Сукесян Медиума. Той…
— Знаем за него — горчиво ме прекъсна Рийвис. — Ти, ченге, беше в безсъзнание цял час. Момичето ни разказа за визитките. Твърди, че тя е виновна, но аз не вярвам. Така или иначе, има нещо гнило в тая работа. Но няколко от момчетата отидоха да проверят.
— Аз бях у тях — рекох. — В къщата му. Той знае нещо, но не съм наясно какво. Беше го страх от мен и въпреки това не ме очисти. Странно.
— Аматьор — сухо каза Рийвис. — Оставил е на Магун Лоса да свърши тази работа. Магун Лоса беше главорез от класа — поне доскоро. Досието му е дълго оттук до Питсбърг… На. Но по-кротко. Това уиски е за предсмъртни признания. Прекалено изискано е за теб.
Бутилката отново докосна устните ми.
— Слушай — обадих се завалено, — това е бил ударният взвод. Сукесян е бил мозъкът, а Линдли Пол доносникът. Сигурно се е опитал да ги измами…
— Глупости — рече Рийвис и точно тогава се чу далечен телефонен звън и един глас извика:
— За вас, лейтенанте.
Рийвис отиде да се обади. Когато се върна, не седна.
— Може би си прав — каза тихо. — Дори не може би, а сигурно. Обадиха се от една къща на върха на хълма в Брентъд Хайтс. На някакъв стол седял златокос мъртвец, а над него плачела жена. Самоубийство. На масата до трупа имало нефритена огърлица.
— Твърде много мъртъвци станаха — рекох и загубих съзнание.
Свестих се в линейката. Отначало помислих, че съм сам. После усетих ръката й и знаех, че не съм. Сега вече бях сляп като къртица. Не виждах дори светлината. Цялата ми глава беше омотана в превръзки.
— Лекарят е отпред при шофьора — обади се тя.
— Можеш да ми държиш ръката. Искаш ли да те целуна?
— Ако това с нищо не ме обвързва — отвърнах.
Тя тихичко се изсмя.
— Май ще оживееш — рече и ме целуна. — Косата ти мирише на уиски. С него ли се къпеш? Лекарят забрани да говориш.
— Халосаха ме с пълна бутилка. Казах ли на Рийвис за индианеца?
— Да.
— Казах ли му, че госпожа Прендъргаст смята, че Пол е бил замесен…
— Изобщо не си споменавал за госпожа Прендъргаст — бързо отвърна тя.
На това не отговорих нищо. След малко Каръл се обади:
— Този Сукесян приличаше ли на сваляч?
— Лекарят е казал да не говоря — отвърнах.
8. Отровната блондинка
Две седмици по-късно отидох в Санта Моника. От тях десет дни бях прекарал в болницата, на собствени разноски, за да ме лекуват от тежко мозъчно сътресение. Магун Лоса изкарал горе-долу същото време в затворническата болница, където от него извадили седем-осем полицейски куршума. Към края на втората седмица го погребали.
Междувременно случаят също беше дълбоко погребан. Вестниците си бяха начесали крастата, други неща се бяха появили, пък и в крайна сметка ставаше дума само за някаква си банда крадци на бижута — занаят, в който се играеха толкова двойни игри, че накрая неминуемо свършваше зле. Така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае. Не откриха никакви други бижута, но и не се бяха надявали на това. Предположиха, че бандата е правила единични удари, като е използвала външни хора за черната работа, а после ги е отпращала с полагаемия им се дял. Така че само трима души са знаели как точно стоят нещата: Магун Лоса, който се оказа арменец, Сукесян, който е използвал връзките си, за да разбере кой има подходящи бижута, и Линдли Пол, който е нагласявал работата и е известявал бандата кога да нанесе удара. Или така поне твърдеше полицията, а тя би трябвало да знае.
Беше приятен топъл следобед. Каръл Прайд живееше на „Двайсет и пета“ улица в спретната къщичка от червени тухли с бели корнизи. Отпред имаше жив плет.
В дневната й имаше светлокафяв килим на фигури, бяло-розови столове, черна мраморна камина с високи медни решетки, много високи вградени библиотечни шкафове, груби кремави завеси над същия цвят транспаранти.
Нищо в стаята не подсказваше, че обитателката е жена, освен огледалото в цял ръст с лъщящия от чистота гол под пред него.
Седях в хубаво меко кресло, подпрял с ръка бедната си глава, отпивах от уискито със сода и гледах бухналата й кестенява коса над високата яка на роклята, която правеше лицето й да изглежда малко, почти детско.
— Обзалагам се, че не си купила всичко това с писане на статии — рекох.
— И баща ми не го е купил с рушвети — озъби се тя. — Имахме няколко парцела в Плая Дел Рей, ако трябва непременно да знаеш.
— А-а-а, малко нефтец — съобразих аз. — Чудесно, но не е нужно да знам. Не започвай да ми се зъбиш.
