— Все още ли имаш разрешително?
— О, да — отвърнах. — Хм, хубаво уиски. Сигурно не ти се излиза да се повозиш на една стара таратайка.
— Коя съм аз, че да се присмивам на старите коли? Май си надут не само от боя, дето отнесе последния път.
Усмихнах се на тънката бръчица между веждите й.
— Целунах те в линейката, ако си спомняш — каза тя. — Но не го приемай на сериозно. Просто ми дожаля, като видях как са те смлели.
— Аз съм делови човек — отвърнах. — И никога не залагам на такива работи. Хайде да се поразходим. Трябва да се видя с една блондинка в Бевърли Хилс. Дължа й малък отчет.
Тя се изправи и ме изгледа зверски.
— А, онази Прендъргаст — процеди злобно. — Онази, дето не я държаха патравите крака.
— Да речем, че са патрави — отвърнах аз.
Момичето се изчерви, бързо излезе от стаята и се върна след не повече от три секунди със смешна осмоъгълна шапчица с червено копче отгоре и карира-но палто с велурени яка и маншети.
— Да вървим — каза задъхано.
Семейство Филип Кортни Прендъргаст живееше на една от онези широки виещи се улици, където къщите са твърде близо за размерите си и за парите, които афишират. Градинар японец фризираше няколко акра мека зелена площ с обичайното за японските градинари презрително изражение. Къщата имаше покрит с плочи покрив в английски стил и двукрила кована порта, хубави екзотични дървета и декоративна решетка с пълзящи цветя. Изискано и ненатрапчиво. Но Бевърли Хилс е Бевърли Хилс, така че икономът имаше висока колосана яка и произношение на английски лорд.
Поведе ни през зони на мълчание, за да стигнем в стая, в която за момента нямаше никой. Беше обзаведена с широки канапета и тапицирани в бледожълта кожа кресла, подредени около камина. Пред нея върху лъскавия, но не хлъзгав под имаше килим, тънък като коприна и стар като лелята на Езоп. Взрив от цветя в ъгъла, втори върху ниска масичка, тапети от блед пергамент, тишина, удобство, простор, уют, намек за много модерното и намек за много старото — изключително луксозна стая.
Каръл Прайд изсумтя презрително.
Икономът отвори едното крило на тапицираната с кожа врата и госпожа Прендъргаст влезе. Облечена бе в бледосиньо с шапка и чанта в тон, напълно готова за излизане. Бледосините ръкавици леко попляскваха по бледосиньото бедро. Усмивка, намек за нещо повече в черните очи, руменина по бузите и още преди да проговори — очебийна радост от срещата.
Тя протегна към нас и двете си ръце. Каръл Прайд успя да избегне своя дял. Аз сграбчих моя.
— Колко хубаво, че дойдохте! — извика госпожа Прендъргаст. — Толкова се радвам, че отново виждам и двама ви. Още усещам вкуса на онова уиски, което пих в кантората ви. Беше ужасно, нали?
Всички седнахме.
Аз се обадих:
— Всъщност нямаше нужда да идвам лично и да отнемам от времето ви, госпожо Прендъргаст. Нали всичко се уреди и вие получихте огърлицата си?
— Да. Била е у онзи странен човек. Колко интересно, че се оказа такъв. Аз също го познавах. Знаехте ли?
— Сукесян? Допусках, че го познавате — отвърнах.
— О, да. И то много добре. Сигурно ви дължа цял куп пари. А клетата ви глава? Как е?
Каръл Прайд седеше до мен.
Процеди през зъби с метална нотка в гласа, почти на себе си, но не съвсем:
— Пълна е с талаш. И пак са я налегнали термитите.
Усмихнах се на госпожа Прендъргаст и тя ми отвърна с усмивка, на която пърхаха ангелски крилца.
— Не ми дължите нито цент — подхванах отново.
— Има само една малка…
— Невъзможно. Не мога да приема такова нещо. Но какво ще кажете да пийнем най-напред по малко скоч? — И като държеше чантата върху коленете си, натисна нещо под стола и каза: — Донеси уиски със сода, Върнън. — После засия насреща ни. — Хитро, нали? Микрофонът изобщо не се забелязва. Къщата е тъпкана с подобни джунджурии. Господин Прендъргаст ги обожава. Това нещо се чува в стаята на иконома.
Каръл Прайд рече:
— Обзалагам се, че и онова, дето се чува под леглото на шофьора, също е страшно хитро.
Госпожа Прендъргаст не я чу. Икономът се появи с поднос напитки, раздаде ги и излезе. Госпожа Прендъргаст каза над ръба на чашата си:
— Постъпихте много мило, като не съобщихте на полицията, че подозирах Линдли Пол в… нали разбирате. Или че имам нещо общо с отиването ви в онази ужасна бирария. Между другото, как им го обяснихте?
— Много лесно. Казах им, че самият Пол ми е споменал за нея. Той е бил с вас, нали си спомняте?
— Но той не ви е казвал нищо подобно, разбира се? — Стори ми се, че очите й гледаха малко лукаво.
— Всъщност той не ми каза нищо. Това беше цялата истина. И, естествено, не ми каза, че ви е изнудвал.
Стори ми се, че усетих как Каръл Прайд престана да диша. Госпожа Прендъргаст продължи да ме гледа над ръба на чашата си. За миг лицето й придоби малко глуповато изражение на нимфа, която са заварили да се къпе. После бавно остави чашата си, отвори чантата на скута си, извади носна кърпичка и я захапа. Възцари се тишина.
— Това — тихо изрече тя — надхвърля всякакво въображение.
Аз студено й се усмихнах.
— И полицията е като пресата, госпожо Прендъргаст. По една или друга причина тя не може да използва всичко, което знае. Но това не означава, че можете да я водите за носа. Рийвис не е глупак. И той като мен нито за миг не допуска, че този Сукесян е ръководел банда закоравели крадци на бижута. Той въобще не би могъл да се справи с такива като Магун Лоса. Те биха го стъпкали само за тренировка. И въпреки всичко огърлицата наистина беше у Сукесян. Това също се нуждае от обяснение. Аз мисля, че той я е купил — от Магун Лоса. За десетте бона от откупа, осигурени от вас, и за някое друго дребно възнагражденийце, вероятно платено предварително, за да се накара Магун да свърши работата.
Госпожа Прендъргаст сведе клепки, докато очите й почти се затвориха, после ги повдигна отново и се усмихна. Беше малко зловеща усмивка. До мен Каръл Прайд не помръдваше.
— Някой е желаел убийството на Линдли Пол — продължих. — Очевидно е. Можеш по грешка да убиеш човек с палка, ако не знаеш колко силно да го удариш. Но тогава няма да му размажеш мозъка по лицето. Ако ли пък искаш да го напердашиш за урок, изобщо няма да го биеш по главата. Защото така няма да разбере колко го боли. А ти ще държиш той да го разбере, ако просто му даваш урок.
— Ка… кво общо има всичко това с мен? — дрезгаво попита русокосата.
Лицето й беше като маска. В очите й се спотайваше топла горчивина. Едната й ръка ровеше в чантата. После притихна вътре.
— Магун Лоса би свършил подобна работа — продължих да досаждам аз, — ако му е платено за нея. Той би свършил всякаква работа. А Магун беше арменец, така че Сукесян положително е знаел как да влезе във връзка с него. Сукесян пък е точно от онези, дето си губят ума по някоя луксозна девица и са готови да изпълнят всяка нейна прищявка, дори и човек да убият, особено ако този човек е съперник, особено ако е от ония, дето се търкалят по възглавници на пода и дори правят непринудени снимки на приятелките си по евини костюмчета. Това вече не е толкова трудно за разбиране, нали, госпожо Прендъргаст?
— Я пийни малко, че лигите ти потекоха — процеди ледено Каръл Прайд. — Не е нужно да казваш на тая, че е курва. Тя си го знае. Но кой ще вземе да я изнудва? Човек трябва да има добро име, за да го изнудват.
— Млъкни! — озъбих й се. — Колкото по-малко имаш, толкова повече плащаш, за да го запазиш. —
