изобщо не ме виждаше.
Носеше дълги обици от нефрит и като ги изключим, беше чисто гола.
Обърнах се и погледнах към другия край на стаята.
Стайнър лежеше по гръб на пода, досами розовия килим, пред нещо като триножник. Върху него имаше кръгъл отвор, откъдето се подаваше обективът на фотоапарат. Обективът изглеждаше насочен към момичето върху стола от тиково дърво.
На пода, край трупа, до отметнатата ръка в свободен копринен ръкав се търкаляше светкавица. Шнурът й водеше някъде зад триножника.
Краката на Стайнър бяха обути в китайски пантофи с дебели плъстени бели подметки. Носеше черна атлазена пижама и бродиран китайски халат. Предницата на дрехата беше просмукана от кръв. Стъкленото му око блестеше силно и бе най-живото нещо у него. От пръв поглед си личеше, че нито един от трите изстрела не е пропуснал целта.
Светкавицата бе източникът на бялата светлина, която бях видял да проблясва в къщата, а писъкът- полукикот — реакцията на упоеното голо момиче. Някой бе решил, че трите изстрела са най-подходящият начин да се сложи точка на цялата история. Вероятно идея на момчето, което избяга по задните стълби.
Хрумването му според мен бе напълно основателно. На този етап прецених, че няма да е зле да затворя входната врата и да сложа късата верига, прикрепена към нея. Ключалката бе разбита вследствие на бурното ми нахлуване.
На бюрото имаше червен лакиран поднос с две тънки лилави чашки. Също и тумбеста гарафа с нещо кафяво. Чашите миришеха на етер и лауданум — смес, която никога не бях опитвал, но отлично се връзваше с обстановката.
Намерих дрехите на момичето върху диван в ъгъла.
Като начало, взех някаква кафява рокля с ръкави и се приближих до нея. Кармен също миришеше на етер — от метър разстояние.
Глухото хихикане продължаваше, а по брадичката й се стичаше пяна. Плеснах я през лицето, но не много силно. Не исках да сменя транса й с истерични писъци.
— Хайде — рекох бодро. — Бъди добричка и се облечи.
— Върви по дяволите — изфъфли тя, без да влага чувство в думите си.
Шамаросах я още няколко пъти. Тя нямаше нищо против плесниците, но се наложи сам да й нахлузвам роклята.
Нямаше и нищо против роклята. Позволи ми да вдигна ръцете й нагоре, но разпери широко пръсти, сякаш вършеше нещо крайно остроумно. Това доста затрудни нахлузването на ръкавите. Най-сетне я облякох. Обух й чорапите и обувките, след което я изправих на крака.
— Хайде да се поразходим — казах. — Хайде хубавичко да се поразходим.
Заразхождахме се. Обиците й се удряха в гърдите ми, а иначе приличахме на балетисти, изпълняващи шпагат. Отивахме до трупа на Стайнър и се връщахме. Тя обаче не обръщаше внимание нито на Стайнър, нито на лъскавото му стъклено око.
Струваше й се забавно, че не може да ходи, и се опита да ми го каже, но само избълбука. Сложих я на дивана, смачках бельото й на топка и го натъпках в един от дълбоките джобове на шлифера си. Чантичката и прибрах в другия. После прерових бюрото на Стайнър и намерих синьо тефтерче, изписано с шифър, което ми се видя интересно. Натъпках и него в джоба.
После се опитах да отворя задната част на фотоапарата върху триножника, за да извадя лентата, но не открих веднага къде е копчето. Взех да нервнича и реших, че ще скалъпя по-добро оправдание, ако налетя на представителите на закона по-късно, когато се върна за негатива, отколкото ако това ми се случи сега.
Отидох пак при момичето и му облякох дъждобрана. Озърнах се да проверя дали нещо нейно не е забравено, изтрих много от отпечатъците наоколо, които едва ли бяха мои, и поне малка част от онези, които госпожица Дравец беше оставила. Отворих вратата и изгасих двете лампи.
Подхванах момичето през кръста с лявата си ръка и двамата се запрепъвахме в дъжда, докато най-сетне се стоварихме в нейния пакард. Не бях въодушевен от идеята да оставя собствената си каруца точно там, но нямах друг избор. Ключовете от колата висяха на таблото. Спуснахме се надолу по хълма.
До „Люзърн авеню“ не се случи нищо особено, освен дето Кармен спря да пуска мехурчета и да се кикоти, но пък захърка. Не можех да отместя главата й от рамото си, защото бе единственият начин да я държа настрана от скута си. Налагаше се да карам съвсем бавно, а пътят и без туй бе доста дълъг. Намирахме се в най-западните покрайнини на града.
Къщата на Дравец беше голяма старомодна тухлена постройка сред огромен парк, ограден със зид. Сива асфалтирана алея минаваше през желязната порта, изкачваше височинка, а после сред цветни лехи и зелени тревни площи стигаше до голяма входна врата с тесни прозорчета върху двете крила. Зад стъклата прозираше бледа светлина, сякаш в къщата нямаше друг освен прислугата.
Бутнах главата на Кармен в другия край на колата, изтърсих вещите й върху седалката и излязох.
Вратата ми отвори прислужница. Каза, че господин Дравец го няма и не знае къде е. Излязъл бил. Жената имаше длъгнесто жълтеникаво благо лице, дълъг нос и големи блажни очи. Приличаше на добър стар кон, който след вярна служба е оставен на доизживяване на пасището. Имаше вид на човек, който знае как да се погрижи за Кармен.
Посочих към пакарда и изръмжах:
— Най-добре я сложете да си легне. Извади късмет, че не я прибрахме в участъка — да кара из града в това състояние.
Жената тъжно се усмихна и аз потеглих.
Наложи се да измина пет пресечки в дъжда, преди да ме пуснат във входа на малък жилищен блок да се обадя по телефона. После трябваше да чакам още двайсет и пет минути за такси. Чаках и се тревожех за онова, което не бях успял да свърша.
Тепърва трябваше да вадя филма от фотоапарата на Стайнър.
4
Освободих таксито на „Пепър драйв“ пред някаква къща, в която явно имаха гости, и се върнах нагоре по криволичещата „Ла Върт терас“ до жилището на Стайнър, скрито зад шубраците.
Всичко изглеждаше точно така, както го бях оставил. Промуших се през процепа в живия плет, внимателно открехнах вратата и веднага подуших цигарен дим, който го нямаше преди.
Бях усетил сложна смесица от миризма, включително парливия дъх на бездимен барут. Но цигареният дим не участваше в комбинацията.
Затворих вратата, отпуснах се на коляно и се ослушах. Не се чуваше нищо друго освен барабаненето на дъжда по покрива. Плъзнах лъча на фенерчето по пода. Никой не стреля по мен.
Изправих се, намерих висящия шнур на една от лампите и осветих стаята.
Първото, което забелязах, бе липсата на няколко стенни гоблена. Не ги бях броил, но местата, където бяха висели, привлякоха погледа ми.
После видях, че тялото на Стайнър не е на пода пред триножника, от който надничаше обективът на фотоапарата. До розовия килим върху мястото, където бе лежал трупът, някой бе проснал килимче. Не беше нужно да го повдигам, за да разбера защо е сложено.
Запалих цигара, изправих се насред полутъмната стая и се замислих. След малко отидох до фотоапарата. Този път успях да го отворя, но вътре нямаше лента.
Ръката ми посегна към тъмноморавия телефон върху ниското бюро на Стайнър, но не улови слушалката.
Прекосих дневната и влязох в претрупана спалня, която подхождаше по-скоро на жена, отколкото на мъж. Върху леглото беше просната дълга кувертюра с волани по краищата. Повдигнах я и осветих с фенерчето по нея.
Стайнър го нямаше. Нямаше го никъде из къщата. Някой го бе отнесъл. Просто бе невъзможно да си отиде сам.
