Не беше полицията, защото все някой щеше да остане. Бе изминал само час и половина, откакто с Кармен бяхме излезли. Да не говорим, че липсваше и обичайната неразбория, която полицаите създаваха, докато фотографираха и снемаха отпечатъци.
Върнах се в дневната, подритнах с крак светкавицата зад триножника, изгасих лампата, излязох от къщата и се пъхнах в прогизналата си кола, която задавено припали.
Ако някой искаше да потули убийството на Стайнър за известно време, аз лично нямах нищо против. Това ми даваше възможност да съобщя за него, като евентуално изпусна подробностите за Кармен Дравец и порнографските снимки.
Вече минаваше десет, когато се върнах в „Бърглънд“, паркирах бричката и се качих в стаята си. Стоях известно време под душа, после облякох пижама и си направих горещ грог. Няколко пъти поглеждах към телефона, като се чудех да проверя ли дали Дравец вече се е прибрал, но реших, че е по-добре да го оставя на мира до сутринта.
Запалих лула и седнах с горещия грог и синьото тефтерче на Стайнър. Всичко беше шифровано, но начинът на вписване на отделни абзаци и фактът, че тефтерчето приличаше на азбучник, говореха за списък от имена и адреси. Броят им бе над четиристотин и петдесет. Ако това бяха клиентите на Стайнър, явно притежаваше истинска златна мина, без да се смятат изнудванията.
Всеки от списъка би могъл да е евентуалният убиец. Не завиждах на ченгетата, когато се заемеха с тази работа.
Изпих доста уиски, докато се опитвах да разшифровам написаното. Някъде към полунощ си легнах и сънувах мъж в китайски халат с оцапана с кръв предница, който гонеше голо момиче с дълги нефритени обици, а аз се опитвам да заснема сцената с фотоапарат без лента.
5
Макгий Виолетката позвъни на другата сутрин, преди да съм се облякъл, но след като бях прегледал вестниците, без да открия нищо за Стайнър. Гласът му звучеше бодро като на човек, спал добре и без големи дългове.
— Е, как е, момчето ми? — започна той.
Отвърнах, че съм добре, само дето имам известни проблеми с третокласната читанка. Той се изсмя малко разсеяно, а после гласът му стана прекалено нехаен.
— Онзи Дравец, дето ти го пратих… Направи ли вече нещо за него?
— Много вали — отговорих, ако това изобщо бе отговор.
— Ъхъ. Изглежда, е от хората, на които все нещо им се случва. Колата му се плакне в прибоя близо до рибарския кей на Лидо.
Не казах нищо. Просто много здраво стиснах слушалката.
— Да… — весело продължи Макгий. — Прекрасен нов кадилак, пълен с пясък и морска вода… О, щях да забравя. Вътре има и някакъв мъж.
Изпуснах дъха си бавно, много бавно.
— Дравец ли? — прошепнах.
— Не. Младо момче. Още не съм уведомил Дравец. Засега си трая. Искаш ли да дойдеш да го огледаме заедно?
Отвърнах, че искам.
— Тогава по-живо. Аз съм си в копторчето — рече Макгий и затвори.
След половин час, избръснат, облечен и леко закусил, бях в сградата на Управлението.
Заварих Макгий седнал зад жълто бюрце, втренчил поглед в жълтата стена отсреща. Върху бюрото нямаше нищо освен шапката на Макгий и единия му крак. Той свали и двете, след което отидохме на служебния паркинг и седнахме в малка черна кола.
През нощта дъждът беше спрял и утринта бе златистосиня. Из въздуха витаеше достатъчно бодрост, за да бъде животът приятен и лек — стига, разбира се, да нямаш твърде много грижи. Аз обаче имах.
Пътят до Лидо беше около трийсет мили, първите десет от които в града. Макгий ги взе за четирийсет и пет минути. На четирийсет и петата спирачките ни изсвистяха пред бяла арка, отвъд която се простираше дълъг черен кей. Отлепих крака от пода на колата и двамата излязохме.
Пред арката имаше няколко коли и доста хора. Полицай на мотоциклет отпъждаше зяпачите от кея. Макгий му показа бронзовата си звезда и двамата продължихме. Посрещна ни силна миризма, която дори двудневният дъжд не бе успял да отмие.
— Ето я — на влекача — каза Макгий.
До кея клечеше нисък черен влекач. Върху палубата му, точно пред кабината, имаше нещо голямо, зелено и лъскаво. Около него стояха няколко мъже.
Хлъзгави стъпала ни отведоха до палубата на влекача.
Макгий поздрави един помощник-шериф в зелена униформа и още някакъв в цивилни дрехи. Тримата от екипажа на влекача се преместиха при кабината, подпряха гърбове на нея и се вторачиха в нас.
Заоглеждахме колата. Бяха смачкани предният калник, единият фар и решетката на радиатора. Боята и никелираните части бяха издрани от пясъка, а тапицерията — почерняла и прогизнала. Иначе на колата й нямаше нищо. Беше огромна, в два зелени цвята с виненочервени кантове.
С Макгий надникнахме отпред. Слаб тъмнокос младеж, някога много хубав, се беше усукал около волана, а главата му бе под особен ъгъл спрямо останалата част от тялото. Лицето му бе синкавобяло. Очите му проблясваха бледо и мътно под полуспуснатите клепачи. В отворената му уста имаше пясък. Отстрани на главата му тъмнееше кръв, която морската вода не бе успяла да отмие.
Макгий бавно отстъпи назад, а гърдите му изклокочиха глухо. Бързо засмука няколко от любимите си бонбони „Виолетки“, откъдето идваше и прякорът му.
— Как е станало? — тихо попита той.
Униформеният помощник-шериф посочи към края на кея. В мръсния бял парапет зееше широка дупка, а счупеното дърво бе жълто и свежо.
— Минал е оттам. Трябва да се е блъснал доста силно. Тук дъждът спря рано, някъде около девет, а счупеното дърво е сухо отвътре. Значи е станало след дъжда. Това е всичко, което знаем. Освен това колата трябва да е паднала в доста вода — поне на половината прилив, щом не се е смачкала по-лошо. Значи точно след като дъждът е спрял. Показала се е от водата, когато сутринта момчетата дошли да ловят риба. Извикахме влекача да я измъкне. После намерихме и трупа.
Другият шериф зачегърта палубата с върха на обувката си. Макгий ме погледна изпод вежди с лисичите си очички, физиономията ми остана непроницаема. Мълчах.
— Здравата е било фиркано това момче — тихо продума Макгий. — За да се фука така сам-самичко в дъжда. Явно любител на високите скорости. Да, здравата се е наквасило.
— Друг път фиркано — обади се цивилният шериф. — Ръчната газ е бутната наполовина, а момчето е цапардосано по главата. Ако питате мен, това е убийство.
Макгий учтиво го изгледа, а после се обърна към униформения.
— Вие как смятате?
— Не е изключено и самоубийство. Вратът му е счупен, а главата може да е ударил при падането. Нищо чудно и ръката му да е бутнала ръчната газ. Аз обаче съм по-склонен да мисля, че е убийство.
Макгий кимна и попита:
— Претърсихте ли го? Знаете ли кой е?
Двамата шерифи погледнаха към мен, а после към екипажа.
— Добре. Няма значение — рече Макгий. — Знам кой е.
Дребен мъж с очила, уморено лице и черна чанта бавно мина по кея и слезе по хлъзгавите стъпала. Избра сравнително чисто място от палубата и остави чантата си. После свали шапка, разтри врата си с ръка и изнурено се усмихна.
— Здрасти, докторе. Ето го и твоя пациент — каза Макгий. — Снощи се е хвърлил от кея. Това е всичко, което знаем.
Лекарят мрачно огледа мъртвеца. Опипа главата, пораздвижи я леко, докосна ребрата. Повдигна отпуснатата му ръка и разгледа ноктите. Остави я да падне, отстъпи назад и си взе чантата.
