— Мъртъв е от около дванайсет часа — каза. — Счупен врат, естествено. Не вярвам да е нагълтал вода. По-добре го извадете оттам, преди да е започнал да се вдървява. Ще ви кажа останалото, като го сложа на масата.
Той кимна на хората наоколо, изкачи се по стълбите и се отдалечи по кея. Линейка тъкмо паркираше край арката.
Двамата помощник-шерифи издърпаха с пъшкане мъртвеца от колата и го положиха на палубата от онази страна на автомобила, която не гледаше към плажа.
— Да вървим — рече Макгий. — С това приключва тази част от представлението.
Сбогувахме се и той нареди на шерифите да си държат езика зад зъбите, докато не получат указания от него. Върнахме се обратно по кея и се качихме в малката черна кола. Подкарахме към града по бялото, измито от дъжда шосе, покрай разлати жълтеникави пясъчни хълмове, набраздени от ниска растителност. Няколко чайки закръжаха и се стрелнаха към прибоя. Далеч навътре в морето, чак на хоризонта, две бели яхти изглеждаха закачени в небето.
Оставихме няколко мили зад гърба си, без да продумаме. После Макгий навири брадичка и се обърна към мен.
— Нещо да ти хрумна?
— Хайде, развържи езика — отвърнах. — За пръв път виждам младежа. Кой е?
— По дяволите, мислех ти да ми кажеш.
— Развържи си езика, Виолетке — повторих.
Той изръмжа, сви рамене и колата за малко да изскочи от пътя.
— Шофьорът на Дравец. Хлапакът се казва Карл Оуен. Откъде знам ли? Преди година го бяхме тикнали в кафеза. Избягал в Юма с вятърничавата щерка на Дравец. Той пък ги догонил, довел ги обратно и натикал младежа в дранголника. После мацето му се разсърдило и още на следващата сутрин дъртият дотърча при нас и измоли да пуснем момчето. Твърдеше, че то искало да се ожени за нея, но тя не щяла. След това, ако щеш вярвай, младежът се върна на работа при него и оттогава е там. Нещо да кажеш?
— Напълно в стила на Дравец — рекох.
— Да, но онзи може отново да е посегнал на момичето.
Макгий имаше побеляла коса, топчесто лице и малка, нацупена уста, създадена да целува бебета. Погледнах го изпод вежди и изведнъж прозрях мисълта му. Разсмях се.
— Мислиш, че Дравец може да го е убил, така ли?
— А защо не? Момчето отново посяга на щерка му и Дравец се саморазправя с него. Той е огромен и като нищо е способен да ти счупи врата. После се изплашва. Закарва колата до Лидо в дъжда и я бута от кея. Мисли, че няма да се покаже над водата. А може и изобщо да не мисли, просто е паникьосан.
— Бабини деветини — рекох. — След това е трябвало само да измине някакви си трийсет мили в дъжда, за да се прибере.
— Карай, карай. Подигравай ми се.
— Като нищо го е убил Дравец. Само че са играли на „прескочи кобила“ и той е паднал отгоре му.
— Добре, приятел. Някой ден ще ми паднеш на мушката.
— Слушай, Виолетке — казах сериозно. — Ако момчето е било убито — нещо, в което изобщо не си сигурен — цялата работа не е в стила на Дравец. Като побеснее, наистина е способен да убие човек, но ще го остави където си е, няма да взема всичките предпазни мерки.
Сновяхме напред-назад по пътя, докато Макгий обмисляше думите ми.
— И това ми било приятел — оплака се той. — Бях си изградил страхотна теория, а погледни какво направи с нея. По-добре хич да не те бях довеждал. Върви по дяволите. Но независимо от всичко ще отида при Дравец.
— Естествено. Длъжен си да го направиш. Но Дравец не е убил момчето. Много е мекушав, за да тръгне да заличава следите си по този начин.
Вече бе обяд, когато се прибрахме в града. Предната вечер не бях слагал в уста нищо освен уиски, а тази сутрин закусих съвсем леко. Слязох на „Булеварда на залеза“ и оставих Макгий сам да върви при Дравец.
Интересно ми бе да разбера какво се е случило с Карл Оуен, но хич не ми беше интересна мисълта, че Дравец може да го е убил.
Обядвах в закусвалня и хвърлих бегъл поглед на един от следобедните вестници. Не очаквах да видя нищо за Стайнър и нищо не видях.
Следобед се разходих шест пресечки надолу по „Булеварда“, за да огледам магазина на Стайнър.
6
На долния етаж се помещаваха два магазина — на Стайнър и „Бижута на кредит“. Бижутерът стоеше на входа — едър, побелял, черноок евреин с около деветкаратов диамант на ръката. Минах покрай него, за да вляза у Стайнър, и лека многозначителна усмивка изкриви устните му.
Дебел син килим покриваше помещението от стена до стена. До сините кожени кресла стояха пепелници. Върху ниски масички имаше книги с орнаменти върху кожените подвързии. Дървена преграда с врата отделяше задната част на помещението. В ъгъла до преградата зад бюрце с настолна лампа седеше жена.
Тя се изправи и тръгна към мен, като поклащаше слаби бедра в плътно прилепнала рокля от черна материя, която не отразяваше светлината. Беше пепеляворуса, със зеленикави очи под гъсто намазани мигли. На ушите си имаше големи кръгли черни клипсове, зад тях меко се спускаше косата. Маникюрът й беше сребрист.
Отправи ми усмивка, която според нея беше приветлива, а според мен напрегната гримаса.
— Търсите ли нещо?
Дръпнах шапката си ниско над очите и се направих на силно смутен. После попитах:
— Стайнър тук ли е?
— Днес няма да дойде. Бих могла да ви покажа…
— Аз продавам — отвърнах. — Нещо, което той отдавна търси.
Посребрените нокти докоснаха косата зад едното ухо.
— О, продавате… Елате тогава утре.
— Да не е болен? Бих могъл да отида у тях — предложих с надежда. — Знам, че ще иска да види това, което му нося.
Тя определено се подразни. Наложи се известно време да успокоява дишането си. Когато проговори обаче, гласът й бе доста спокоен.
— Няма… няма никакъв смисъл да ходите. Днес не е в града.
Кимнах, придадох необходимото разочаровано изражение на лицето си, докоснах шапка и тъкмо се канех да се обърна, когато пъпчивият младеж от предната вечер надникна през вратата в преградата. Зърна ме и мигом скри главата си, но не преди да съм видял няколкото набързо опаковани кашона с книги на пода в задната стаичка.
Кашоните бяха малки, отворени и книгите нахвърлени как да е. С тях се занимаваше мъж, облечен с чисто нов работен гащеризон. Вече изнасяха част от имуществото на Стайнър.
Излязох от магазина, отидох до ъгъла, а после се върнах обратно по страничната улица. Пред задния вход беше паркиран малък черен камион без надписи, с открита каросерия, в която се виждаха кашони. Докато гледах, мъжът в работния гащеризон излезе и натовари поредния кашон.
Върнах се на „Булеварда“. Половин пряка по-нагоре някакъв младеж с нагла физиономия четеше списание в паркирано до тротоара такси. Показах му една банкнота и рекох:
— Ще проследим ли един?
Той ме огледа от глава до пети, отвори вратата и пъхна списанието зад огледалото за обратно виждане.
— Дадено, шефе — отвърна бодро.
Отидохме до ъгъла и зачакахме край пожарен кран.
В камиона имаше около дванайсет кашона, когато мъжът в новия гащеризон се качи в кабината и
