включи мотора. Бързо профуча по алеята и сви наляво по първата пряка. Моят шофьор направи същото. Караше много бързо, а „Гарфилд“ бе задръстен. Таксиджията го следеше от твърде далеч. Тъкмо му го казвах, когато камионът отново отби от „Гарфилд“ и потегли на север. Улицата, по която зави, се казваше „Британи“. Стигнахме до нея, а от камиона нямаше и следа.
Хлапакът с наглата физиономия, който ме возеше, промърмори нещо успокояващо през разделителното стъкло, след което поехме по „Британи“ с четири мили в час, като търсехме камиона зад храстите. Категорично оказах да се успокоя. „Британи“ продължи още малко на изток, около две преки, след което пресече „Рандал плейс“. Там, където улиците се срещаха, се получаваше нещо като триъгълник и на това място бе построен бял жилищен блок. Главният му вход гледаше към „Рандал плейс“, а входът на подземния гараж — към „Британи“. Минавахме покрай него и таксиджията обясняваше, че камионът не може да е толкова далече, когато го зърнах в гаража.
Заобиколихме блока, спряхме пред главния вход, измъкнах се от колата и влязох във входа.
Нямаше домофон. Бюро беше избутано назад до стената, сякаш никой повече нямаше да го използва. Над него върху позлатени пощенски кутии бяха изписани имената на живеещите в блока.
Името до четиристотин и пети апартамент беше Джоузеф Марти. Джо Марти се казваше мъжът, който ходел с Кармен Дравец, докато баща й не му дал пет хиляди долара, за да я остави на мира и да иде да си играе с друго момиче. Можеше да е същият Джо Марти.
Спуснах се по стълбите и през врата с армирано стъкло попаднах в полумрака на гаража. Мъжът с чисто новия гащеризон товареше кашони в асансьора.
Застанах до него, запалих цигара и го загледах. Не му хареса, но нищо не каза. След малко се обадих:
— Да не го претовариш, приятел. Вози само половин тон. Къде ще ги качваш?
— У Марти, четиристотин и пети — отвърна той, след което май съжали, че го е казал.
— Добре — рекох. — Бая четене има тук.
Върнах се по стълбите, излязох от блока и отново седнах в таксито. Колата ме закара до центъра, пред сградата, в която се намираше кантората ми.
Дадох на шофьора твърде много пари, а той ми даде мръсна визитка, която хвърлих в медния плювалник до асансьорите.
Дравец подпираше стената до вратата на кантората ми.
7
След дъжда бе топло и ясно, но той все още беше с велуреното си палто, препасано с колан. Беше разкопчано, както и сакото и жилетката отдолу. Вратовръзката му се беше изкривила под едното ухо. Лицето му наподобяваше маска от сив маджун, по долната част на която е набола черна брада.
Изглеждаше ужасно.
Отключих вратата, потупах го по рамото, бутнах го вътре и го настаних в едно кресло. Дравец дишаше тежко, но мълчеше. Извадих от бюрото бутилка уиски и налях две чаши. Той гаврътна и двете, без да обели нито дума. После се отпусна, запримига, изстена и извади квадратен бял плик от вътрешния си джоб. Постави го върху бюрото и го затисна с огромното си космато ръчище.
— Кофти история с Карл — обадих се аз. — Бях с Макгий сутринта.
— Да, Карл беше добро момче. Не съм ти разказвал много за него.
Чаках и гледах плика под ръката му. Дравец също го погледна.
— Трябва да ти го покажа — промълви той. Бавно го побутна към мен и вдигна ръката си, все едно с движението се прощаваше с всичко, за което си струва да се живее. Две сълзи изплуваха в очите му и се търкулнаха по небръснатите бузи.
Поех квадратния плик и го разгледах. Получателят беше той, адресът — неговият. Беше написан стегнато, с мастило. Изпратен бе с препоръчана поща. Отворих го и погледнах лъскавата снимка. Кармен Дравец с обиците си от нефрит седеше на Стайнъровия стол от тиково дърво. Очите й гледаха дори по- безумно, отколкото ги помнех. Обърнах снимката, видях, че няма нищо, и я захлупих с лице върху бюрото.
— Разкажи ми — казах внимателно.
Дравец избърса с ръкав сълзите от лицето си, разпери длани върху бюрото и се втренчи в мръсните си нокти. Пръстите му трепереха.
— Обади ми се някакъв — глухо започна той. — Десет бона за снимките и негатива. Сделката трябва да се сключи довечера или ще ги дадат на някой жълт вестник.
— Празни приказки — рекох. — Никое клюкарско списание не може да ги използва, ако не илюстрира с тях някаква история. Каква е историята?
Той бавно повдигна клепачи, все едно бяха безкрайно тежки.
— Това не е всичко. Оня каза, че се забъркала в неприятности. По-добре да съм отидел веднага, иначе съм щял да намеря момиченцето си в кафеза.
— Каква е историята? — попитах отново, докато пълнех лулата си. — Какво казва Кармен?
Той поклати огромната си рошава глава.
— Не съм я питал. Сърце не ми дава. Горкото дете. Съвсем голо… Не, сърце не ми дава. Нали не си направил нищо със Стайнър?
— Нямаше нужда — отвърнах. — Някой ме беше изпреварил.
Дравец се вторачи в мен с неразбиращи очи и отворена уста. Очевидно не знаеше нищо за предишната нощ.
— Снощи Кармен излизала ли е изобщо? — попитах небрежно.
Той все още ме гледаше с отворена уста и напрягаше мозъка си.
— Не. Болна е. Като се прибрах, лежеше болна в леглото. Изобщо не е излизала… Какво искаш да кажеш за Стайнър?
Посегнах към бутилката и налях по една чаша и на двама ни. После запалих лулата си.
— Стайнър е мъртъв — рекох. — На някой му е писнало от номерата му и го е натъпкал с олово. Снощи в дъжда.
— Исусе! — учудено възкликна Дравец. — И ти беше там?
Поклатих глава.
— Не аз. Кармен. Това са неприятностите, за които е споменал твоят човек. Обаче не го е застреляла тя.
Лицето на Дравец пламна от гняв. Той стисна юмруци. Рязко пое дъх и веднага отстрани на шията му запулсира вена.
— Не е вярно! Тя е болна. Изобщо не е излизала. Като се прибрах, беше болна, лежеше в леглото!
— Вече ми го каза — рекох. — Но не е истина. Аз лично докарах Кармен вкъщи. Прислужницата знае, само че се опитва да запази приличие. Кармен беше в дома на Стайнър, а аз го наблюдавах отвън. Някой стреля с пистолет и после избяга. Не видях кой. Кармен беше прекалено пияна, за да го види. Затова е болна.
Очите му опитаха да се фокусират върху лицето ми, но бяха размътени и пусти, сякаш светлината зад тях беше угаснала. Той сграбчи страничните облегалки на стола. Огромните кокалчета на пръстите му побеляха от напрежение.
— Тя не ми каза — прошепна. — Не ми каза. На мен, който бих направил всичко за нея. — Гласът му беше лишен от всякакво чувство, в него звучеше само смъртната умора на отчаянието.
Той бутна стола назад.
— Отивам да взема парите — каза. — Десетте бона. Може пък онзи да си затрае.
После рухна. Голямата му груба глава тупна върху бюрото и тялото му се разтресе от ридания. Изправих се, заобиколих бюрото и го потупах по гърба. Потупвах го и мълчах. След малко той вдигна мокрото си от сълзи лице и сграбчи ръката ми.
— Господи, ти си добър човек.
— Още нищо не знаеш.
Свалих ръка от гърба му, пъхнах чашата в лапата му, помогнах му да я вдигне и гаврътне. После Взех
