6. Мелтън вдига цената
Минаваше десет и половина, когато се спуснах в долината и паркирах в разчертаните по диагонал клетки пред хотел „Олимпия“ в Сан Бернардино. Измъкнах от задната седалка чантата с най-необходимите вещи за пренощуване и бях изкачил около четири стъпала, когато пиколото с галони на панталона, бяла риза и черна папийонка я измъкна от ръката ми.
На администрацията дежуреше някакъв с яйцевидна глава, който изобщо не прояви интерес към мен. Записах името си в дневника на хотела.
Асансьор метър на метър изкачи пиколото и мен до втория етаж, след което изминахме няколко километра, като завивахме зад безброй ъгли. Колкото повече вървяхме, толкова по-горещо ставаше. Пиколото отключи вратата на стаичка с размерите на килерче и прозорец към шахтата за проветрение.
Беше висок, кльощав, жълтокож и невъзмутим като кълка от желирано пиле. Повъртя дъвката из устата си, сложи чантата ми на един стол, отвори прозореца и се загледа в мен. Очите му бяха с цвят на чаша вода.
— Донеси ни сода, чаши и лед — рекох.
— На кои нас?
— Ако не си въздържател, разбира се.
— След единайсет бих могъл да глътна нещичко.
— Сега е десет и трийсет и девет — рекох. — Ако ти дам десет цента, ще кажеш ли „На вашите услуги, сър“?
Той се ухили и пльокна с дъвката. После излезе, като остави вратата отворена.
Съблякох сакото си и откачих кобура. Вече си бях протрил цели коловози под мишницата. Свалих си вратовръзката, ризата, фланелката и се заразхождах из стаята, като се опитвах да уловя течението на отворената врата. Въздухът миришеше на нагорещено желязо. Промъкнах се странично в банята — такива бяха размерите й — наквасих се със студена вода и вече дишах по-свободно, когато високият флегматичен пиколо се върна с таблата. Затвори вратата, а аз измъкнах моята бутилка. После наля в две чаши и отпихме. От врата надолу по гръбнака ми се застича пот, но въпреки всичко се почувствах по-добре. Седях на леглото, държах чашата и гледах пиколото.
— Колко време можеш да останеш?
— И какво ще правя?
— Ще си спомняш.
— Хич не ме бива за тая работа.
— Имам излишни пари, които обичам да харча по свой начин — рекох, извадих портфейла си и разпръснах банкноти върху леглото.
— Ще ме прощаваш — обади се пиколото, — ама да не си ченге?
— Частно.
— Заинтересува ме. Това уиски накара мозъка ми да заработи.
Подадох му един долар.
— Я виж това как ще ти се отрази на мозъка. Мога ли да ти викам Текс?
— Страхотно познаваш — измърка той и прилежно натъпка долара в джобчето за часовника си.
— Къде беше на дванайсети август, в петък, късния следобед?
Той сръбна от питието и се замисли, като разклащаше леко леда в чашата и отпиваше покрай дъвката.
— Тук. Карах смяната от четири до дванайсет — отвърна най-после.
— Жена на име госпожа Джордж Аткинс, дребна, слаба, хубавичка блондинка, се е регистрирала и останала, докато наближи време за нощния влак на изток. Оставила е колата в гаража на хотела и мисля, че все още е там. Искам името на човека, който я е регистрирал. Това ще ти спечели още един долар.
Отделих го от купчината и го положих върху леглото, настрани от останалите.
— На вашите услуги — каза и се ухили. Допи чашата си и излезе от стаята, като безшумно затвори вратата.
Довърших питието и си направих друго. Времето минаваше. Най-после телефонът на стената издрънча. Заклещих се в тясното пространство между вратата на банята и леглото и вдигнах слушалката.
— Бил е Съни. Тръгнал си е в осем тази вечер. Мисля, че можем да се свържем с него.
— След колко време?
— Да дойде ли искате?
— Да.
— Половин час, ако си е вкъщи. Когато госпожата си е тръгвала, администраторът е бил друг. Казва се Лес. Той е тук.
— Добре, прати го горе.
Изпих и втората чаша и се питах дали да не си сипя трета, преди да се е стопил ледът. Вече я разклащах, когато се почука. Отворих на гърчав риж, зеленоок плъх с плътно стисната момичешка уста.
— Ще пийнеш ли?
— Разбира се — рече.
Сипа си солидна доза и го разреди почти символично. Гаврътна течността на един дъх, напъха цигара между устните си и запали клечката кибрит, докато още я вадеше от джоба си. Издуха дима, отпъди го с ръка и студено се втренчи в мен. Над джоба му вместо номер беше изписана думата „старши“.
— Благодаря — рекох. — Това е всичко.
— Ъ? — Устната му неприятно се изкриви.
— Изчезвай.
— Мислех, че искате да ме видите — озъби се той.
— Исках да те почерпя. Исках да ти дам един долар. Ето. Благодаря, че дойде.
Той взе долара и остана да виси на мястото си. От носа му излизаха струйки дим, очите му бяха мътни и зли. После се извърна, рязко вдигна рамене и безшумно се изниза от стаята.
Изминаха десет минути, след което отново се почука, много леко. Отбори, а насреща ми стоеше длъгнестият и се хилеше. Направих му път, той се шмугна в стаята и се доближи до леглото. Все още се хилеше.
— Май не си допаднахте с Лес, а?
— Не. Доволен ли е?
— Сигурно. Нали ги знаете старшите. Трябва да си получат своето. Може би ще е по-добре мен да наричате Лес, господин Далмас.
— Значи ти си бил на рецепцията, когато си е заминала?
— Ако името й е госпожа Джордж Аткинс, отговорът е не. Не съм бил аз.
Извадих от джоба си снимката на Джулия и му я показах. Той дълго и внимателно я разучава.
— Така изглеждаше — рече. — Даде ми петдесет цента, а в градче като нашето това се запомня. Казваше се госпожа Хауард Мелтън. Сума приказки се наговориха по адрес на колата й. Сигурно защото тук няма Бог знае за какво да си приказваме.
— Ясно. Къде отиде след това?
— Взе такси до гарата. Хубаво нещо си пийвате, господин Далмас.
— Извинявай. Налей си.
Когато си сипа, рекох:
— Спомняш ли си нещо друго? Някой да я е посещавал?
— Не, сър. Но наистина си спомням нещо. Във фоайето я заговори мъж. Висок, симпатичен тип. Според мен не й стана приятно, че го вижда.
— Аха.
Извадих и другата снимка от джоба си и му я показах. Той и нея разгледа внимателно.
— Тук не прилича особено на нея, но съм сигурен, че мъжът е същият.
— Аха.
Той вдигна отново двете снимки и ги приближи една до друга. Изглеждаше леко озадачен.
— Да, сър, това е той, сигурен съм.
