Лумис се обърна и тръгна назад по пътеката, която обикаляше езерото и водеше към хижата на Хейнс. Останалите просто стояхме. Хейнс погледна яките си загорели ръце и стисна юмруци. Без да каже нито дума, замахна и с дясно кроше си нанесе страхотен удар в лицето.
— Ах ти, мръсно копеле — прошепна дрезгаво.
От носа му шурна кръв. Той стоеше отпуснат.
Кръвта полази по устната му, после покрай устата и стигна до брадичката. След това закапа от нея. Това ми напомни нещо, което почти бях забравил.
5. Златната верижка
Обадих се на Хауард Мелтън в дома му в Бевърли Хилс един час след смрачаване. Обадих се от пощата — дървена барачка, на половин пряка от главната улица на Пума Пойнт, докъдето почти не достигаха изстрелите от стрелбището, трополенето на летните кънки, мелодичните сигнали на автомобилните клаксони и воят на танцовата музика от ресторанта на хотел „Индианска глава“.
Телефонистката избра номера и ми каза да се обадя от стаята на началника. Влязох, затворих вратата, седнах пред малко бюро и вдигнах слушалката.
— Открихте ли нещо там горе? — попита гласът на Мелтън. Тембърът му бе леко надебелен, като след три коктейла.
— Нищо от това, което очаквах. Но тук се е случило нещо, което няма да ви хареса. Как го искате — направо или опаковано в коледна хартия?
Той се прокашля. От стаята му не се чуваха никакви други шумове.
— Предпочитам направо — каза уверено.
— Бил Хейнс твърди, че жена ви упорито му се е слагала. В крайна сметка го е свалила. Напили се заедно същата сутрин, когато тя заминала. После Хейнс имал скандал с жена си и отишъл на северния бряг на Пума Лейк да се донапие. Върнал се към два сутринта. Предавам ви само неговите думи, нали разбирате?
Почаках малко. Най-после гласът на Мелтън се обади:
— Чух. Продължавайте, Далмас.
Интонацията му беше безизразна, безчувствена като камък.
— Когато се прибрал вкъщи, и двете жени били заминали. Жена му, Берил, оставила бележка, в която пишела, че по-скоро би умряла, отколкото да живее с долен измамник като него. Оттогава не я е виждал — до днес.
Мелтън се изкашля отново. Звукът остро изпука в ухото ми. По жицата се чуваше пращене и съскане. Някаква телефонистка се намеси и аз й казах да ходи да се напудри. След прекъсването Мелтън се обади.
— И Хейнс ви разказа всичко това? На един напълно непознат човек?
— Занесох му алкохол. Той обича да пие и умираше да си поговори с някого. Уискито свали всички бариери. Но има още. Казах, че не беше виждал жена си до днес. А днес тя изплува от вашето езерце. Сам можете да си представите как изглеждаше.
— Боже Господи! — извика Мелтън.
— Беше заседнала под подводната площадка на кейчето, останало от кинаджиите. Местният началник на полицията, Джим Тинчфийлд, смята, че тая работа не е чиста. Задържа Хейнс. Най-вероятно заминаха за Сан Бернардино да се срещнат с районния прокурор, да направят аутопсия и прочие.
— Значи Тинчфийлд смята, че Хейнс я е убил, така ли?
— Допуска и тази възможност. Той явно не обича да казва всичко, което мисли. Хейнс изигра страхотно ролята на съкрушения съпруг, но този Тинчфийлд не е глупак. А може и да знае за Хейнс куп неща, които не са ми известни.
— Претърсихте ли хижата му?
— Не, поне докато бях там. Може би по-късно.
— Разбирам.
Това вече бе глас на уморен, изцеден до капка човек.
— Делото е добре дошло за окръжния прокурор по време на предизборна кампания — рекох, — но не и за нас. Ако се наложи да ме разпитат като свидетел, ще трябва да обявя професията си — под клетва. Това означава да кажа какво съм правил там горе — поне донякъде. А това пък означава да бъдете въвлечен и вие.
— Струва ми се — глухо се обади Мелтън, — че вече съм въвлечен. Ако жена ми… — Той млъкна и изруга.
Дълго не проговори. По жицата се носеха обичайните шумове, после се чу по-силно пращене — навярно гръмотевица някъде из планините.
Най-после се обадих:
— Берил Хейнс е имала собствен форд. Не е карала колата на Бил, която е приспособена така, че падалите да се натискат само от левия крак. Та нейният форд е изчезнал. А и тази бележка не ми звучи като писмо на самоубиец.
— Какво смятате да правите сега?
— Започва да ми се струва, че нещо непрекъснато ме отклонява от истинската ми работа. Може би тази вечер ще сляза долу. Мога ли да ви се обадя вкъщи?
— По всяко време — отвърна той. — Ще си бъда у дома цяла вечер и цяла нощ. Обадете ми се, когато искате. Никога не съм допускал, че Хейнс е такъв човек.
— Обаче сте знаел, че жена ви има периодични пристъпи на алкохолизъм, и сте я оставил горе сама.
— Божичко — продума той, сякаш изобщо не ме е чул. — Някакъв си с дървен…
— О, да оставим тази част от историята — изръмжах. — И без нея всичко е достатъчно гнусно. Дочуване.
Затворих, влязох в канцеларията и платих на момичето за разговора. После се върнах на главната улица и седнах в колата си, която бях паркирал пред дрогерията. Улицата преливаше от пищни неонови реклами, блясък и шумотевица. Струваше ми се, че в сухия планински въздух всеки звук се пренася на километри. Чувах как хората разговарят на една пряка от мен. Отново излязох от колата, купих още една половинка уиски от дрогерията, качих се и подкарах.
Стигнах до мястото, където пътят за Литъл фон Лейк се отделя от главното шосе, отбих встрани и се замислих. После свих по планинския път и подкарах към имота Мелтън.
Сега портата на частния път беше затворена и заключена с катинар. Скрих колата в храстите отстрани, покатерих се през вратата и тихо тръгнах по пътя, докато пълното със звездни отблясъци езеро изведнъж светна в краката ми. Хижата на Хейнс тънеше в мрак. Другите вили на отсрещната страна на езерото смътно се очертаваха на фона на тъмния склон. Старото воденично колело край бента изглеждаше нелепо смешно в самотата си. Ослушах се — не чух нито звук. В планината няма нощни птици.
Отидох на пръсти до хижата и опитах вратата — заключена. Заобиколих отзад и намерих друга заключена врата. Обиколих цялата хижа, като движех подобно на котка върху мокро дюшеме. Побутнах единствения незамрежен прозорец — и той заключен. Спрях и отново се ослушах. Прозорецът не беше много плътно затворен. На този въздух дървото съхне бързо и се свива. Опитах се да провра ножа си между двете крила, които се отваряха навътре. Не стана. Облегнах се на стената, вперил поглед в студения блясък на езерото, и отпих от шишето. Това ми вдъхна увереност. Оставих бутилката, вдигнах голям камък и разбих рамката, без да счупя стъклото. Повдигнах се на перваза и се прехвърлих в хижата.
Ярка светлина ме заслепи право в очите.
Спокоен глас се обади:
— На твое място бих останал да си почина там, синко. Трябва да си капнал от умора.
Лъчът ме подържа за миг забучен върху стената, после щракна ключ и лампата светна. Лъчът угасна. Тинчфийлд седеше невъзмутимо на тапициран с кожа стол, до маса, от която глупаво се поклащаше някакъв шал с кафяви ресни. Беше със същите дрехи, с които бе облечен и следобед, а в допълнение — кафява вълнена винтяга. Челюстите му безшумно се движеха.
