Сега гласът вече съвсем побесня.
— Слушай, не се пиши много хитър! И да не ти хрумне да ни играеш номера! Имаме името ти, знаем адреса ти, а има и къде да те тикнем, ако продължаваш да си навираш гагата, където не ти е работа, чаткаш ли? А Хари вече не живее там, ха-ха!
— Очистихте го, а?
— Май на такова прилича. А ти какво си мислиш, че сме го завели на кино ли?
— Лошо — рекох. — На шефа няма да му хареса.
Треснах слушалката, поставих телефона на масичката до дивана и се почесах по врата. Извадих ключа от джоба си, излъсках го с кърпичката и внимателно го оставих на масата. Изправих се, приближих до един от прозорците и отместих завесата, колкото да погледна в двора. Отвъд окиченото с палми пространство, в апартамента точно срещу мен, насред стаята седеше някакъв плешивец под ярка остра светлина и не помръдваше нито мускул. Не приличаше на шпионин.
Пуснах отново завесата, нагласих шапката на главата си и изгасих лампата. Осветих пода с фенерчето си, хванах с носната си кърпичка бравата и тихо отворих.
Подпрян върху рамката, на осем сгърчени пръста — всички с изключение на един бели като восък — висеше онова, което бе останало от човека.
Имаше дълбоко хлътнали очи, тъмносини, широко отворени. Гледаха ме, но не ме виждаха. Размазаната върху острата сива коса кръв изглеждаше лилава. Слепоочието му бе смляно и кръвта стигаше до брадичката му. Единият от сгърчените пръсти, онзи, който не беше бял, бе натрошен чак до втората става. От обезобразената плът стърчаха остри отломки от кости. Нещо, което може и да е било нокът, сега приличаше на късчета натрошено стъкло.
Мъжът беше облечен в кафяв костюм с външни джобове — три на брой. Бяха отпрани и висяха под различни ъгли, разкривайки тъмната вълнена подплата отвътре. Дишането му бе неуловим, несъществен шум, като далечни стъпки върху мъртви листа. Устата му зееше широко, като на риба, и от нея излизаха кървави мехури. Коридорът зад него беше празен като новоизкопан гроб.
Внезапно върху голите дъски на фоайето, встрани от пътеката, изскърцаха гумени подметки. Сгърчените пръсти на мъжа се изхлузиха от рамката на вратата и тялото му започна да се прегъва върху краката, които не можеха да го удържат. Те се прекръстосаха, тялото се усука във въздуха като плувец във вълна, а после се стовари отгоре ми.
Стиснах здраво зъби, разкрачих крака и го улових изотзад — тялото се бе извъртяло при падането. Тежеше за двама. Отстъпих крачка назад и за малко не паднах, направих още две и чак тогава отместих безчувствените му крака от прага. Доколкото можах, бавно го положих странично на пода и се надвесих задъхан отгоре му. След секунда се изправих, отидох до вратата, затворих я и заключих. После запалих лампата и се запътих към телефона.
Мъжът умря, преди да стигна до него. Чух изхъркването, изтощената въздишка, после тишината. Отметнатата ръка — здравата — потрепна веднъж, пръстите бавно се разтвориха и така застинаха. Върнах се и напипах каротидната му артерия, като забих дълбоко пръсти в шията. Нямаше и следа от пулс. Извадих малко метално огледалце от портфейла си и цяла безкрайна минута го държах пред отворената му уста. Когато го махнах, огледалната повърхност изобщо не бе замъглена. Хари Матсън се бе завърнал вкъщи.
От външната страна на вратата задраска ключ и аз светкавично се надигнах. Когато тя се отвори, вече бях в банята и надничах през процепа на открехнатата врата с пистолет в ръка.
Този път новодошлият влезе бързо, като нахитрял котарак през летяща врата. Очите му се стрелнаха към запалената лампа, после се сведоха надолу и изобщо не се отместиха. Цялото му едро тяло не помръдваше дори с мускулче. Той просто стоеше и гледаше.
Беше едро мъжище с разкопчано палто, сякаш тъкмо се канеше да излезе или пък се връщаше отнякъде. Носеше сива мека шапка върху гъста сметаненобяла коса. Имаше гъстите черни вежди и широкото розово лице на политик от висок ранг, а устата му изглеждаше така, сякаш постоянно се усмихваше. Но не и сега. Лицето му бе изпънато, а устните премятаха с мляскане из устата му наполовина изпушена пура.
Прибра връзката ключове обратно в джоба си и тихо изрече „Господи!“ няколко пъти. После направи крачка напред и бавно, непохватно приклекна край мъртвеца. Пипна с големите си пръсти шията му, отдръпна ги, поклати глава, бавно огледа стаята. Погледна към вратата на банята, където се криех, но нищо не се промени в изражението му.
— Току-що е умрял — измърмори малко по-високо. — Смлян на кайма.
Бавно се изправи и се залюля на пети. Осветлението на тавана не му хареса, също както и на мен. Включи лампиона, изгаси другата светлина и се полюля още малко на пети. Сянката му пропълзяваше по стената, тръгваше по тавана, спираше и се връщаше обратно. Той продължи да дъвче пурата, изрови кибрит от джоба си и внимателно запали фаса, като го въртеше, за да го подложи на пламъка от всички страни. После духна клечката и я прибра в джоба си. Извърши всичко, без нито за миг да отмести очи от мъртвеца на пода.
Странично се придвижи до дивана и се отпусна на крайчеца. Пружините печално изстенаха. Посегна към телефона, без да го поглежда, очите му все още бяха впити в мъртвеца.
Тъкмо бе сложил ръка върху телефона, когато той отново зазвъня и го стресна. Очите му се завъртяха и лактите се удариха в дебелото, облечено в палто тяло. После се усмихна доста предпазливо, вдигна слушалката и каза с богат, сочен глас:
— Ало… Да, Пат е на телефона.
Чух сухо, нечленоразделно пращене от другата страна на жицата и видях как лицето на Пат Рийл бавно се наля с кръв, докато доби цвета на пресен говежди дроб. Големите му ръце яростно разтърсиха телефона.
— Значи се обажда господин Голямото чене! — изгърмя той. — Слушай, тъпако, знаеш ли какво ще ти кажа? Твоята леш е тук, на моя килим, ясно ли ти е… Как е дошъл ли? Откъде, по дяволите, да знам? Ако ме питаш обаче, ти си го пречукал тук и нека да ти кажа още нещо: това ще ти струва скъпичко, ясно ли е, скъпо. Никакви убийства на кредит в моята къща. Намирам ви човека, а вие го очиствате и го тръшвате в скута ми, мамка ви! Искам един бон и нито цент по-малко, а ти ела си прибери мършата, говоря ти съвсем сериозно.
Жицата отново запука. Пат Рийл се заслуша. Очите му станаха почти сънливи и моравото изчезна от лицето му. После промърмори, вече не така ядосано:
— Добре, добре. Пошегувах се… Обади ми се след половин час отдолу.
Остави телефона и се изправи. Не погледна към вратата на банята, не погледна наникъде. Започна да си подсвирква. После се почеса по брадичката и направи крачка към вратата, спря, за да се почеше отново. Не знаеше дали в апартамента има някой, или не, а не носеше и пистолет. Пристъпи още една крачка към вратата. Голямото чене му беше казал нещо и явно идеята бе да се измъкне по-бързо. Направи трета крачка, а после промени решението си.
— О, по дяволите това мръсно копеле! — изрече високо той и очите му бързо зашариха из апартамента. — Опитва се да ме преметне.
Вдигна ръка към шнура на лампата, после изведнъж я отпусна и отново коленичи край мъртвеца. Отмести малко тялото, като без никакво усилие го претърколи по килима, наведе се ниско и се завзира в мястото, където бе лежала главата. Закима сърдито, изправи се и подхвана мъртвеца под мишниците. Хвърли поглед през рамо към тъмната баня и тръгна заднишком към мен, като влачеше тялото и сумтеше, без да отлепя фаса от устата си. Сметаненобялата му коса лъщеше на светлината.
Все още стоеше приведен, разкрачил големите си крака, когато излязох иззад гърба му. Може и да ме е чул в последната секунда, но беше без значение. Бях преместил пистолета в лявата си ръка, а в дясната стисках малка джобна гумена палка. Халосах го с нея отстрани по главата, точно зад дясното ухо, и то така, сякаш това ми доставя удоволствие.
Пат Рийл се сгромоляса върху проснатото тяло, което влачеше, и заби глава между краката на трупа. Шапката му леко се изтърколи настрани. Той не помръдна. Прекрачих го, отворих вратата и излязох.
3. Представител на печата
На Уестърн Авеню намерих телефонна кабина и се обадих в полицията. Макгий Виолетката беше все
