още там, но се канеше да си тръгва към къщи.
— Как се казваше онова твойто шурейче, вестникарчето, дето работи в Бей Сити? — попитах го аз.
— Кинкейд. Викат му Кинкейд Куклето. Дребосък е.
— Къде мислиш, че може да е сега?
— Навърта се из кметството. Май покрива полицейския участък. Защо?
— Видях Матсън — отвърнах. — Знаеш ли къде живее?
— Не. Обади ми се по телефона. Какво мислиш за него?
— Ще направя каквото мога. Ще си бъдеш ли вкъщи тази вечер?
— Няма причини да не бъда. Защо?
Не му казах нищо. Качих се в колата и поех към Бей Сити. Бях там към девет часа. Полицейският отдел заемаше половин дузина стаи в сградата на кметството, чийто архитектурен стил би бил уместен в Средните щати. Проврях се между кибиците и влязох в светла стая с гише. Зад него имаше униформен полицай, а на стената — дъска за обяви.
Подпрях ръка на гишето и едно цивилно ченге, което бе съблякло сакото си и изпод мишницата му стърчеше кобур колкото патерица, отмести око от вестника си, процеди „Да?“ и бомбардира плювалника, без да помръдне глава повече от два сантиметра.
— Търся човек на име Кинкейд Куклето.
— Излезе да яде. Аз го замествам — отвърна той с равен, безразличен глас.
— Благодаря. Имате ли стая за журналистите?
— Ъхъ. Имаме и тоалетна. Искаш ли да я видиш?
— По-спокойно — рекох. — Не се опитвам да се заяждам. Нямам нищо против вашия град.
Той отново уцели плювалника.
— Стаята за журналистите е надолу по коридора. Там няма никой. Куклето ще се върне всеки момент, ако не се е удавил в някоя лимонадена бутилка.
В стаята влезе млад мъж с нежно телосложение, изискани черти, розово лице и невинни очи. В лявата си ръка държеше наполовина изяден сандвич с кюфте. Шапката му приличаше на тези, които репортерите носят по филмите, и беше разплескана върху тила на дребната му руса глава. Яката на ризата му бе разкопчана и вратовръзката, изкривена на една страна, висеше върху сакото. Изобщо — стопроцентово копие на журналистите от филмите. Само дето не беше пиян.
— Нещо ново, момчета? — попита Кинкейд небрежно.
Едрото чернокосо ченге отново улучи личния си плювалник и отвърна:
— Чух, че кметът си сменил долните гащи, но засега е само слух.
Дребният младеж се усмихна машинално и се обърна. Ченгето продължи:
— Оня там те търси, Кукле.
Кинкейд задъвка сандвича си и ме погледна с надежда. Рекох му:
— Приятел съм на Виолетката. Къде можем да поговорим?
— Да влезем в стаята за журналисти — отвърна той.
Докато излизахме, чернокосият ме изучаваше. Оглеждаше ме като човек, който търси с кого да се сбие и смята, че аз съм подходящ.
Стигнахме дъното на коридора и влязохме в стая с дълга, гола, издраскана маса, три-четири дървени стола и купища вестници по пода. В единия край на масата имаше два телефона, а точно в центъра на всяка стена — по един оплют от мухите портрет в рамка — Вашингтон, Линкълн, на журналиста Хорас Грийли и още един, когото не познах. Кинкейд затвори вратата, седна на ръба на масата, залюля крака и захапа остатъка от сандвича си.
— Аз съм Джон Далмас — рекох, — частен детектив от Лос Анджелис. Какво ще кажете да се повозим до „Олтеър стрийт“ седемстотин двайсет и шест, а вие да ми разправите каквото знаете за случая „Остриън“? Може би ще бъде по-добре да се обадите на Макгий, за да ме представи. — Подадох му визитката си.
Младежът много бързо се свлече от масата, мушна визитката в джоба си, без да я погледне, и продума почти в ухото ми:
— Чакайте малко!
После тихо отиде до портрета на Хорас Грийли, повдигна го и натисна един участък от боята зад него. Боята потъна. Беше нанесена върху плат. Кинкейд ме изгледа и повдигна вежди. Кимнах. Той върна картината на мястото й и дойде при мен.
— Микрофон — каза тихо. — Разбира се, не знам нито кой подслушва, нито кога, нито дали проклетото нещо изобщо работи.
— На Хорас Грийли щеше да му хареса — подметнах.
— Да. Тази вечер е мъртвило. Мисля, че мога да изляза. Ал де Спейн и без друго ще ме замества. — Сега младежът говореше високо.
— Едрото чернокосо ченге ли?
— Да.
— Защо е толкова кисел?
— Разжалваха го. Сега е обикновен патрулиращ полицай. Тази вечер дори не е на работа, просто виси тук, а е толкова як, че цялото управление трябва да се вдигне, за да го изхвърли.
Погледнах към микрофона и вдигнах вежди.
— Няма страшно — отвърна Кинкейд. — Нали трябва да им пусна нещичко, та да има с какво да се занимават.
Приближи се до мръсен умивалник в ъгъла, изми си ръцете с люспа сапун и ги избърса в носната си кърпа. Тъкмо я прибираше и вратата се отвори. На прага стоеше дребен човек с посивяла коса и ни гледаше безизразно.
Кинкейд Куклето рече:
— Добър вечер, шефе. Мога ли да ти бъда полезен с нещо?
Шефът ме изгледа безмълвно и без удоволствие. Имаше морскозелени очи, упорито стиснати устни, нос на пор и нездрава кожа. Не изглеждаше достатъчно едър за ченге. Кимна едва-едва и изрече:
— Кой е приятелят ти?
— Приятел на шурея. Частен детектив от Лос Анджелис. Чакай да видя… — Кинкейд отчаяно забърка в джоба си за визитката ми. Дори не си спомняше името ми.
— Частен детектив ли? Това пък какво е? Каква работа имате тук? — рязко попита шефът.
— Не съм казал, че съм дошъл по работа — отвърнах.
— Радвам се да го чуя. Много се радвам — рече той. — Довиждане.
Отвори вратата, излезе бързо и я затръшна след себе си.
— Това е шефът на полицията, Андърс — човек на място — високо произнесе Кинкейд. — Няма по-добър от него.
Гледаше ме като подплашен заек.
— И никога не е имало — рекох също толкова високо. — В Бей Сити.
За миг си помислих, че ще припадне, но не би. Излязохме пред кметството, качихме се в колата ми и потеглихме.
Спрях на „Олтеър стрийт“ срещу къщата на доктор Лийланд Остриън. Нощта беше безветрена и под луната се стелеше лека мъглица. От плажа се носеше слаб приятен мирис на солена вода и водорасли. Червени светлинки очертаваха яхтеното пристанище и искрящите контури на три кея. Далеч навътре в морето голям рибарски кораб беше нанизал лампички между върховете на високите си мачти и оттам до носа и кърмата. Нищо чудно на него да се вършеха и други работи освен риболов.
В тази отсечка „Олтеър стрийт“ беше сляпа улица. Свършваше пред високата ограда от ковано желязо на обширно имение. Къщите се намираха само откъм страната на сушата, застроени върху двеста и пет- десет-триста метрови, приятно оформени парцели. От страната на морето имаше тесен тротоар и ниска ограда, зад която брегът се спускаше почти отвесно надолу.
Кинкейд Куклето се беше сгушил в ъгъла на седалката и само червеното връхче на цигарата осветяваше от време на време дребните, неясни черти на лицето му. Къщата на Остриън беше тъмна, само една светлинка блещукаше над входната врата. Беше измазана, имаше зид, ограждащ предния двор, желязна
