предмети.
Заключи вратата с треперещи ръце, пъхна ключа в джоба и си наля солидна порция уиски.
Призрачен глас, който звучеше като неговия, но все пак беше различен, изрече някъде съвсем близо до ухото му:
— Наистина нямах никакви такива намерения… изобщо… изобщо… о, никога… или… — след дълга пауза — дали?
Окрилен от уискито, домакинът се прокрадна във вестибюла и се измъкна през входната врата, без Колинс да го види. Отвън не чакаше никаква кола. Късметът бе на негова страна — госпожата явно бе дошла с влак от Чинвърли и си бе взела такси. Те, разбира се, можеха да открият таксито — по-късно, когато започнат да се ровят. Би им било от голяма полза.
Колинс бе следващият. Замисли за Колинс, загледан в бронзовата врата, изкушението бе голямо, но накрая поклати глава отрицателно.
— Не по този начин — измърмори на себе си. — Все някъде трябва да тегля чертата. Не мога да образувам процесия…
Отпи пак от уискито и дръпна звънеца за прислугата. Колинс доста го улесни.
— Позвънихте ли, сър?
— А на теб на какво ти заприлича? — попита господин Сътън-Корниш с надебелял език. — На птича песен ли?
Брадичката на Колинс щръкна с цели пет сантиметра по нагоре.
— Важната дама няма да е тук за вечеря, Колинс. Мисля да ям навън. Това е всичко.
Колинс се втренчи в него. По лицето му се разля сивота, с лека червенина по скулите.
— За госпожа Сътън-Корниш ли става дума, сър?
— А ти за кого мислиш? — хлъцна господин Сътън-Корниш. — Върна се обратно в Чинвърли да се попържи още малко в собствения си сос. А тя сигурно има доста от него.
— Исках да ви питам, сър — започна Колинс с ледена учтивост, — дали госпожа Сътън-Корниш ще се връща за постоянно, защото иначе…
— Да? — ново хлъцване.
— Иначе нямам желание да оставам тук, сър.
Господин Сътън-Корниш се изправи, приближи се до Колинс и дъхна в лицето му. Чудесен дъх, така да се каже.
— Разкарай се! — каза той грубо. — Изчезвай моментално! Качвай се горе да си прибереш партакешите. Чекът със заплатата ще те чака долу. За цял месец. Трийсет и две лири общо, нали така?
Колинс отстъпи назад и тръгна към вратата.
— Това ме устройва идеално, сър. Сумата е точно трийсет и две лири. — Стигна до вратата и заговори отново, преди да я отвори: — От вашите препоръки, сър, няма да се нуждая.
Излезе и тихо затвори след себе си.
— Ха! — възкликна господин Сътън-Корниш.
После се усмихна дяволито, престана да се преструва на ядосан и пиян и седна да напише чека.
Вечеря навън, следващата вечер също, по-следващата също. Готвачката напусна на третия ден, като взе със себе си и прислужничката от кухнята. Останаха само Бръзс и Мери. На петия ден Бръгс със сълзи на очи подаде своето уведомление за напускане.
— Предпочитам да си тръгна веднага, ако ми разрешите, сър — изхлипа тя. — В къщата стана някак зловещо, откакто напуснаха готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш.
Господин Сътън-Корниш я потупа по рамото.
— Готвачката, Колинс, Теди и госпожа Сътън-Корниш — повтори той. Ех, да можеше да чуе как подреди името й накрая на опашката.
Бръгс втренчи в него зачервените си очи. Той отново я потупа.
— Добре, Бръгс. Ще ти дам заплата за целия месец. Кажи и на Мери да си върви. Мисля да затворя къщата и да ида да поживея в Южна Франция за известно време. Не плачи, Бръгс.
— Няма, сър.
Не стигна до Южна Франция, разбира се. Беше му твърде забавно и там, където си бе — в къщата на дедите си, сам (най-сетне). Те сигурно не биха одобрили поведението му, с изключение може би на генерала. Но това бе най-доброто, което успя да направи.
Само за една нощ къщата се изпълни с шумовете на изоставен от обитателите си дом. Той държеше прозорците заключени и щорите — спуснати. Струваше му се, че е жест на уважение, който не можеше да си позволи да не направи.
6
Скотланд Ярд се движи с убийствената сигурност на ледник, а понякога и с почти същата бавна скорост. Нищо чудно, че мина цял месец и още девет дни преди сержант Лойд отново да се появи пред вратата на „Гринлинг Кресънт“ номер 14.
Стъпалата пред входа отдавна вече бяха загубили безупречната си белота. Ябълковозелената врата бе добила зловещ сив нюанс. Месинговата пластина около звънеца, чукчето, голямото резе — всичко бе потъмняло и покрито с петна, като месинговите части на стар товарен кораб, който едва крета около нос Хорн. Хората, които идваха да звънят на вратата, бавно си тръгваха, обръщайки се да хвърлят по някой поглед през рамо, а господин Сътън-Корниш надничаше иззад спуснатите щори и ги наблюдаваше.
Забъркваше си странни гозби в кънтящата кухня, промъквайки се вечер у дома с парцаливи на вид пакети с храна. После отново се прокрадваше навън, нахлупил ниско шапка, вдигнал яката на палтото, оглеждаше бързо улицата и още по-бързо потъваше в първата пресечка. Патрулиращият полицай от време на време виждаше тези маневри и дълго търкаше брадичка в старанието да си обясни странното му поведение.
Загубил дори предишната си излиняла елегантност, господин Сътън-Корниш стана клиент на затънтени заведения за хранене, където разни каруцари духаха супа на маси без покривки, в сепарета с размерите на конюшня; в кафенета на чужденци, където се хранеха мъже с гарвановочерни коси и остри обувки, дремейки с часове над малка бутилка с вино; в претъпкани безименни чайни, в които храната и на вид, и на вкус изглеждаше толкова изморена, колкото и хората, които я ядяха.
Вече не беше съвсем с всичкия си. В сухия му самотен и отровен смях се чуваше трополене на рушащи се стени. Дори мършавите скитници под арките на Темза Ембанкмент, които го слушаха, защото им даваше дребни монети, дори те се радваха, когато си тръгваше, стъпвайки внимателно с нелъснатите си обувки и леко полюлявайки бастуна, който вече рядко носеше.
Една вечер, като се връщаше вкъщи и тихо изникна от сивия мрак, видя детектива от Скотланд Ярд да дебне недалеч от мръсните стъпала пред входната му врата, застанал зад стълб на улична лампа с вид на човек, който си мисли, че се е скрил.
— Бих искал да поговоря с вас, господине — заяви той, излизайки от скривалището си, вдигнал ръцете си така, сякаш можеше внезапно да му се наложи да ги използва.
— С удоволствие, сигурен съм — изхихика господин Сътън-Корниш. — Влизайте, влизайте.
Отвори вратата със секретния си ключ, светна лампата и прекрачи с оттренирана лекота купчина прашни писма на пода.
— Отървах се от прислугата — обясни на детектива.
— Винаги ми се е искало да си остана сам някой ден.
Килимът бе покрит с изгорели кибритени клечки, пепел от лула, парчета хартия, а в ъглите на вестибюла имаше паяжини. Господин Сътън-Корниш отвори вратата на кабинета си, светна лампата и отстъпи встрани. Детективът мина покрай него предпазливо, внимателно изучавайки състоянието на къщата.
Господин Сътън-Корниш го бутна в един прашен стол, пъхна пура пред лицето му и се пресегна за гарафата с уиски.
— По работа или за удоволствие този път? — попита той дяволито.
Сержант Лойд държеше шапката си върху коляното и нерешително гледаше пурата.
— Ще я изпуша по-късно, благодаря, господине… По работа, смятам. Наредено ми е да установя
