местонахождението на госпожа Сътън-Корниш.
Господин Сътън-Корниш отпи глътка уиски и с приветлива усмивка посочи към гарафата. Детективът реши да си изпие уискито сега.
— Нямам ни най-малка представа — заяви господин Сътън-Корниш. — Защо? Мислех, че е в Чинвърли. В провинцията. Там има имение.
— Е, да, ’ма не е — съобщи сержант Лойд, изпускайки буква, което почти не му се случваше по- нататък. — Разделили сте се, предполагам — добави той мрачно.
— Това си е наша работа, старче.
— Донякъде, да. Съгласен съм, но не и след като адвокатът й не може да я открие и изобщо никой не знае къде е. Тогава вече не е само ваша работа.
Господин Сътън-Корниш се замисли над думите му.
— Може и да си прав, брато… както казват американците.
Детективът прокара голямата си бледа ръка през челото и се наведе напред.
— Защо не ми разкажете, господине — тихо предложи той.
— В дългосрочен план това е най-добре. Най-добре. С глупост нищо не може да се постигне. Законът си е закон.
— Сипете си малко уиски — покани го господин Сътън-Корниш.
— Не и тази вечер — мрачно отклони поканата му сержант Лойд.
— Тя ме остави — вдигна рамене господин Сътън-Корниш. — А заради това ме изостави и прислугата. Знаете какви са прислужниците днес. Друго нищо не мога да ви кажа.
— Напротив, според мен можете — заяви детективът, изоставяйки донякъде маниерите, характерни за Ийст Енд. — Не са повдигнати никакви обвинения, но според мен знаете много повече, определено.
Господин Сътън-Корниш се усмихна безгрижно. Детективът смръщи вежди срещу него и продължи:
— Позволихме си да ви наблюдаваме и установихме, че за човек с вашето положение водите дяволски странен живот, ако мога да се изразя така.
— Можете да се изразите така, а после може и да напуснете къщата ми и да вървите по дяволите — неочаквано се озъби господин Сътън-Корниш.
— Няма да стане толкова бързо. Още не.
— Може би искате да претърсите къщата.
— Вероятно би трябвало. Навярно ще я претърся. Няма защо да се бърза. Отнема време. Понякога се налага да се използват лопати. — Сержант Лойд си позволи да изгледа доста сурово събеседника си.
— Струва ми се, че хората започват леко да изчезват, щом вие се окажете наблизо. Ето например онзи Скимп. Сега пък госпожа Сътън-Корниш.
Господин Сътън-Корниш впи в него поглед, в който проблясваше злоба.
— И къде отиват хората, когато изчезнат, сержант — какво казва вашият опит?
— Понякога хората не изчезват сами. Понякога друг им помага да изчезнат. — Детективът облиза силните си устни като котка.
Господин Сътън-Корниш бавно вдигна ръка и посочи бронзовата врата.
— Сам си го поискахте, сержант — каза той вежливо. — Ще си го получите. Ето там трябва да потърсите господин Скимп, Теди померанската лисица и моята съпруга. Там — зад старата бронзова врата.
Детективът не се обърна да погледне. Дълго изобщо не промени изражението си. После най-приветливо се усмихна. В очите му имаше и нещо друго, но остана неразгадано.
— Хайде двамата с вас да се поразходим — нехайно предложи той. — Свежият въздух ще ви се отрази много добре. Хайде да…
— Там — повтори господин Сътън-Корниш, все още сочейки с вдървена ръка, — зад онази врата.
— Ах-ах — поклати пръст дяволито сержант Лойд. — Прекалено дълго сте бил сам, господине. Замислен над разни неща. И на мен ми се случва понякога. На човек му се размеква мозъкът. Елате да се поразходите с мен. Може да се отбием някъде да… — Едрият жълтеникавокафяв мъж пипна с показалеца върха на носа си и същевременно размърда кутрето във въздуха. Но неподвижните му сиви очи не промениха настроението си.
— Първо ще погледнем моята бронзова врата.
Господин Сътън-Корниш се измъкна от стола си.
— Не ми минават такива — заяви той с леден глас. — Стойте мирно.
— Ключът е тук — каза господин Сътън-Корниш, сочейки вътрешния си джоб, но без да се опитва да бръкне.
Детективът го извади вместо него и втренчи тежък поглед в огромния ключ.
— Всички са зад вратата… на месарски куки — провокира го господин Сътън-Корниш. — И тримата. Малка месарска кукичка за Теди. Много голяма месарска кука за жена ми. Мно-о-ого голяма месарска кука.
Докато го държеше с лявата си ръка, сержант Лойд се замисли над думите му, свъсил светлите си вежди. Голямото му обветрено лице бе мрачно, но скептично.
— Не пречи да погледна — реши той накрая.
Поведе господин Сътън-Корниш пред себе си, пъхна бронзовия ключ в огромната древна ключалка, завъртя го и отвори вратата. Разтвори и двете крила. Стоеше и гледаше съвсем невинната на вид ниша с Високия шкаф, пълен с дреболии, и абсолютно нищо друго. Веселото му настроение се възвърна.
— Месарски куки ли казахте, господине? Много хитро, ако мога така да се изразя.
Той се засмя, пусна лакътя на господин Сътън-Корниш и се залюля напред-назад на петите си.
— За какво служи това, дявол да го вземе? — попита той.
Господин Сътън-Корниш прегъна на две слабичкото си тяло и яростно се хвърли срещу едрия детектив.
— Иди се поразходи да Видиш с очите си! — изкрещя той.
Сержант Лойд беше голям и тежък мъж, а вероятно и свикнал да бъде блъскан. Господин Сътън-Корниш едва ли щеше да успее да го помръдне и петнайсет сантиметра въпреки летящия старт. Но бронзовата врата имаше висок праг. Детективът се отмести с професионална бързина — само леко мръдна тялото си встрани, но кракът му се удари в бронзовия праг.
Ако не беше станало така, щеше просто да вдигне господин Сътън-Корниш във въздуха, хванал го между палеца и показалеца си, и щеше да го гледа как се полюлява като котенце, носено от майка си. Но прагът го извади от равновесие. Спъването отклони тялото му далеч от пътя на господин Сътън-Корниш.
Господин Сътън-Корниш заби глава в празното пространство — празното пространство, оградено в рамката на величествена врата от бронз. И полетя напред, сграбчвайки въздуха, падаше и се опитваше да се вкопчи в нещо, но прелетя през прага…
Сержант Лойд бавно се изправи, изви дебелия си врат и се втренчи в отворената врата. Отстъпи назад и се отдалечи от прага, за да се увери, че страничната рамка на вратата не скрива нищо от погледа му. Нищо не скриваше. Виждаше се шкаф със странни порцеланови изделия, разни предмети, изваяни от слонова кост и лъскаво черно дърво, а най отгоре върху шкафа се мъдреха три статуетки от розов мрамор.
Нищо друго не видя. Вътре нямаше нищо друго за гледане.
— Господ да ме убие! — викна той накрая. Поне му се стори, че извика. Някой извика. Не беше съвсем сигурен. Вече никога нямаше да бъде абсолютно сигурен в нищо… след тази нощ.
Уискито изглеждаше добре. И миришеше добре. Сержант Лойд наля малко в стъклена чаша — ръката му така трепереше, че едва държеше гарафата — после отпи глътчица, която изпари пресъхналата му уста, и зачака.
След мъничко отпи още една глътчица. Отново почака. После дръпна здраво от уискито — много здраво.
Седна на стола до гарафата, извади от джоба голямата си сгъната носна кърпа, бавно я разгъна и попи потта от лицето, врата си и зад ушите.
Не след дълго вече не трепереше толкова много. По тялото му се разля топлина. Стана, пийна още малко уиски, после бавно и мрачно прекоси стаята. Затвори бронзовата врата, заключи я и сложи ключа в джоба си. Отвори вратичка, монтирана в преградната стена, наведе се и влезе в нишата. Погледна задната
