страна на бронзовата врата. Докосна я. В малкото помещение не беше особено светло, но се виждаше, че вътре няма никой и нищо, освен глуповатия шкаф. Излезе отново през вратичката, клатейки глава.
— Не може да бъде — произнесе той.- Невъзможно. Абсолютно невъзможно.
И тогава с внезапната неразумност на разумния човек изпадна в ярост.
— Ако ще да ме обесят за това — процеди през зъби сержант Лойд. — Хич не ми пука.
Слезе в тъмното мазе, поразрови се, намери брадва и я занесе горе.
Нацепи дървената стена на парченца. Като свърши, бронзовата врата остана да стърчи самотна, стъпила на широката си основа, заобиколена от нацепено дърво, което вече не й служеше за опора. Сержант Лойд остави брадвата, избърса ръце и лице с голямата си носна кърпа и отиде зад вратата. Опря рамо в нея и стисна здравите си жълти зъби.
Само твърдо решен мъж с огромна сила можеше да направи това. Вратата падна напред с тежък тътен, който сякаш разтърси къщата. Ехото на трясъка бавно заглъхна по безкрайните коридори на безверието.
После домът отново утихна. Едрият мъж отиде във вестибюла и надникна през входната врата навън.
Облече си палтото, нагласи шапката върху главата си, внимателно сгъна влажната си носна кърпа и я пъхна в джоба, запали пурата, която му бе дал господин Сътън-Корниш, отпи от уискито и наперено тръгна към входната врата.
На прага се обърна и подигравателно се подсмихна на бронзовата врата, огромна, ала повалена сред хаос от трески.
— Върви по дяволите който и да си ти — каза сержант Лойд. — Аз не съм вчерашен.
Затвори входната врата зад себе си. Навън имаше лека мъгла, виждаха се няколко мъждукащи звезди, на улицата беше тихо, прозорците светеха. Две-три скъпи на вид коли бяха паркирани край тротоара, шофьорите вероятно дремеха вътре, но не се виждаха.
Той прекоси улицата косо и тръгна покрай дългата желязна ограда на парка. През листата на рододендроните се виждаше матовият отблясък на малкото декоративно езерце. Огледа улицата и извади големия бронзов ключ от джоба си.
— Гледай да го хвърлиш хубаво — прошепна си той.
Замахна и го метна. Чу се тихичко цопване в декоративното езерце, после тишина. Сержант Лойд продължи спокойно надолу по улицата, пафкайки с пурата.
Като се върна в управлението, написа рапорта си и за първи и последен път в живота си в него имаше и нещо друго освен истината. Не могъл да намери никой в къщата. Всичко било тъмно. Чакал три часа. Навярно всички са заминали.
Инспекторът кимна и се прозя.
Накрая наследниците на Сътън-Корниш успяха да измъкнат недвижимата собственост от ръцете на съдебните власти, влязоха в къщата на Гринлинг Кресънт 14 и намериха бронзовата врата да лежи сред прах и дървени трески, покрита с паяжини. Загледаха я ококорени и като разбраха какво представлява, потърсиха търговци, надявайки се да изкарат някакви пари от нея. Търговците обаче въздъхнаха и отсякоха „не“, в тия неща вече няма никакви пари. Най-добре да я откарат в леярна и да я претопят заради метала. Ще получат не повече от лира. Търговците мълчаливо си тръгнаха с криви усмивки на лицата.
Когато в Сектора за изчезнали лица към Криминалния отдел им доскучаваше, вадеха папката със случая Сътън-Корниш, изтупваха я от прахта, преглеждаха я навъсено и отново я прибираха.
Понякога, когато инспектор Томас Лойд — предишният младши детектив сержант Лойд — вървеше по необичайно тъмна и тиха улица, изведнъж рязко се завърташе на пети, без никаква причина, и отскачаше встрани със светкавична ловкост.
Но разбираше, че всъщност никой не се опитва да го блъсне, залетял се насреща му, превит на две.
Информация за текста
© 1939 Реймънд Чандлър
Raymond Chandler
The Bronze Door, 1939
Сканиране и разпознаване: nextvasko, 2008
Редакция: BHorse, 2008
Издание:
Реймънд Чандлър. Пълна колекция разкази, том 5
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9510]
Последна редакция: 2008-11-19 14:30:00
