чувстват отпаднали.
— Други се оплакаха от мускулни тикове и спазми.
— Само тикове? — попита Крейн. — Без болка?
Бишоп го погледна укорително, сякаш искаше да каже: „Ако имаха болки, щях да го спомена, нали?“
— Тогава тези хора не страдат от кесонна болест заяви Крейн, — поне не от разновидностите, с които съм запознат. Не виждам обаче причина за тревога. Проблемите със съсредоточаването, запека и гаденето са неспецифични и не могат да се припишат на определено заболяване. Може да е стрес, следствие на работата. Околната среда и задачата са необичайни.
— Това не е всичко — каза Бишоп. — Миналата седмица нещата се влошиха. Има три случая на сърдечна аритмия с хора, които нямат история на сърдечни смущения. Жена с двустранно вцепеняване на ръцете и лицето. И двама други пациенти с нещо като краткотрайни исхемични пристъпи.
— Краткотрайни исхемични пристъпи? В какво се проявяват?
— Частична парализа и неясен говор. Продължават около двадесет и четири часа.
— На колко години са тези хора?
— На по тридесетина.
Крейн се намръщи.
— Много са млади за сърдечен удар, при това два. Направихте ли неврологични изследвания?
— Доктор Крейн, моля ви, проявете малко професионална учтивост. Разбира се, че направихме неврологични изследвания. Неконтрастно сканиране на черепа с компютърен томограф, електрокардиограми, за да проверим дали има кардио-васкуларен риск, и какво ли не още. В Базата няма електроенцефалограф, тъй като знаете, че те се използват предимно за апоплектични удари или кома, но и без това не е необходим. Всичко беше абсолютно нормално. — В гласа на Бишоп отново прозвуча язвителност.
„Пази територията си — помисли Крейн. — Това е нейната територия и не иска да пристъпвам“.
— Дори да е така, това е първото доказателство за дисбаризъм.
— Дисбаризъм? — учудено попита Корбет и примига зад кръглите си очила.
— Декомпресионна болест. Кесонна болест.
Бишоп въздъхна.
— Според мен кесонната болест е единственото, което спокойно можем да изключим.
— Защо? Мислех, че… — Крейн млъкна, осъзнал, че Ашър всъщност не му бе казал какъв е проблемът. Като се имаше предвид същността на станцията „Буря в бездната“, той бе предположил, че става дума за кесонна болест, но, изглежда, беше стигнал до този извод прибързано.
— Съжалявам — бавно каза Крейн. — Не разбирам защо ме повикахте.
— Хауард Ашър ви повика — рече Бишоп и за пръв път се усмихна.
В залата за конференции настъпи кратко мълчание.
— Успяхте ли да изолирате общ фактор? — попита Крейн. — Пациентите на едно и също ниво на Базата ли работят?
Бишоп поклати глава.
— Дойдоха пациенти от повечето нива и от всички общи работни зони.
— Значи няма общ фактор, нито еднакви оплаквания. Всичко ми се струва случайно. Колко пациенти имате?
— С Роджър работехме тъкмо върху това, докато ви чакахме. — Бишоп извади лист от джоба на лабораторната си престилка и го погледна. — Базата работи почти от пет месеца. Приемаме между дванадесет и петнадесет пациента седмично. По-рано най-лошият случай беше стрептококова инфекция. Но откакто започнаха проблемите, сме приели сто и трима души.
Крейн се стъписа.
— Сто и трима? Господи, това е…
— Повече от една четвърт от хората тук, доктор Крейн. Твърде голям процент, за да е случайност.
И победоносно прибра листа в джоба си.
ГЛАВА 7
Крейн стоеше в тихата си стая на десета палуба и замислено потъркваше брадичката си. Помещението беше малко и слабо осветено като останалата част на станцията. Имаше тясно легло, ниша с гардероб и бюро с компютър, свързан с централната мрежа на Базата. В стената до леглото беше вграден комуникационен възел, който му позволяваше да говори с Медицинския комплекс, да си запази писта в алеята за боулинг и дори да си поръча пица от Таймс Скуеър. На светлосините стени нямаше картини и украса — само на едната бе окачен голям телевизор с плосък екран.
Двете врати бяха от същия метал с оттенък на платина, какъвто бе видял и на други места, но бяха с изящни рамки от светло дърво. Едната водеше към коридора, а другата към банята, която Крейн споделяше с Роджър Корбет. Психиатърът беше предложил да го заведе на обяд във „Върхът“, прозаичното име на трапезария на единадесето ниво. Крейн отговори, че ще се срещнат там. Първо обаче искаше да остане сам за няколко минути. На бюрото имаше запечатана папка. В единия ъгъл бяха написани името му и кодът. Той я взе, разчупи печата с нокът и изсипа съдържанието на бюрото. На плота падна пропуск с щипка за джоб, магнитна карта, джобен компютър на каишка, още един екземпляр на малкия правилник, озаглавен „Кодекс за класифицирано поведение в морето“, две страници с библиографични справки за Атлантида, които можеше да намери в библиотеката или да качи в компютъра си, и плик с временна парола за достъп до общата и медицинската компютърни мрежи.
Крейн нахлузи каишката на врата си, закачи пропуска на джоба си, седна зад бюрото и се втренчи в тъмния екран. Накрая въздъхна, включи компютъра и влезе в мрежата с временната парола. Потърка рамото си, където преди няколко минути му бяха имплантирали радиочипа, отвори текстовия редактор и започна да пише.
Неспецифични симптоми:
Физиологичен — и неврологичен?? — дефицит
и психична дисоциация / раздвояване на личността
Да проверя клиничните прояви.
Да потърся общ фактор?
Атмосферата/околната среда?
Отравяне: на отделни органи или общо?
Предшестващи условия?
Стана и погледна екрана. „Кесонна болест? Азотна наркоза?“ — беше попитал, а Ашър бе отвърнал: „По-скоро първото, отколкото второто“. Едва сега обаче Крейн разбра колко уклончив е бил отговорът. Колкото и приветлив и открит да изглеждаше, доктор Ашър всъщност не му беше казал нищо.
Това беше обезпокоително и дори малко тревожно, но поне в едно отношение нямаше значение, защото Крейн най-после започна да осъзнава защо Ашър беше потърсил не друг, а него.
— Всичко се изяснява, нали? — попита някой до рамото му.
Крейн едва не подскочи от изненада. Обърна се с разтуптяно сърце и видя изумителна гледка — старец в избелял работен комбинезон, с проницателни сини очи и буйни бели коси като на Айнщайн. Беше нисък, не повече от метър и петдесет, и мършав. Крейн се зачуди дали не е дошъл да поправи нещо. Вратата на каютата обаче беше затворена. Никой не беше почукал, не се бяха чули и стъпки. Мъжът сякаш се бе материализирал от въздуха.
— Моля?
Странният човек погледна екрана.
— Виж ти. Колко малко думи, а колко много въпросителни.
Крейн натисна един клавиш да изчисти екрана и каза сухо:
— Мисля, че нямам удоволствието да ви познавам.
